Рейна повдигна рамене.
— Ще го попитам. А сега бързо да се махаме от тук, докато не сме станали вир-вода. Можеш да вземеш Лейди Ела със себе си в кухнята.
— Ама тя така ли се казва?
— Да. Много тъпо име. И още нещо, Ейлмър, кажи на майстор Олдрич, че ако ти посегне още веднъж, ще се разправя с мен. Ти обаче също трябва да му се извиниш, загдето не си му помогнал.
— Да, милейди.
Той се отдалечи, накуцвайки, а Рейна го последва, но доста по-бавно. Почти се бе стъмнило, но тя все още не бързаше да се прибере в жилищното крило. Така и така са започнали да вечерят без нея — обичайната практика, когато нещо я задържеше по-дълго в селото. Не изпитваше и глад. Просто бе нервна, тъй като не знаеше дали мъжът й е вътре или не.
Разбра го обаче още преди да влезе в залата — Ранулф щеше за малко да я прегази, носейки се надолу по стъпалата. Бе целият в доспехи и успя да забележи Рейна едва в последния миг.
— Значи сте все още тук, милорд. — Това не бе въпрос, а проста констатация. Гласът на Рейна издаваше неодобрение.
Той впи гневен поглед в нея.
— Че къде другаде да бъда? По-важно е вие къде се губите?
— В селото, естествено. А що се отнася до това, къде трябва да сте вие… Саймън ми спомена, че ще идете до Фортуик, за да ви покаже нивите и имотите.
— Да, предложи ми, но аз отказах. Мисля, че е по-добре първо да се запозная с Клайдън. Останалото може и да почака.
Той бе напълно прав, но Рейна не издаде мислите си.
— А вие накъде сте тръгнали сега?
В този момент по стълбите се спусна и Уолтър, а зад него се появи и Кенрик. За малко да се стигне до втори сблъсък, но в последния момент Уолтър успя да се спре. Кенрик няма това щастие — той се спъна и блъсна болезнено приятеля си в гърба.
— Значи вече си я намерил, така ли? — обади се Уолтър, след като изгледа ядосан Кенрик. — Добра работа! Бърза!
Ранулф само изръмжа и протегна ръка на Рейна, за да се изкачи по стъпалата пред него. Тя осъзна смисъла на казаното от Уолтър и се смути извънредно силно.
— Тръгнали сте да ме търсите ли? — попита тя приглушено.
— Закъсняхте много, милейди — отвърна навъсено Ранулф. — И в бъдеще да сте в замъка още преди стъмване, ясно ли е?
Рейна се поусмихна едва доловимо. Очевидно имаше смисъл от посещението й в селото — прекрасното настроение на Ранулф бе отишло по дяволите. Чудесно. Така и трябваше да стане. Значи, в случаи като този съпругът й ставаше напълно предвидим.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Бе шестнадесетгодишен, когато получи първите си шпори. Никой не очакваше друго — още тогава той владееше отлично меча.
Рейна не бе изненадана от чутото. Не можеха да се оспорят уменията на Ранулф относно боравенето с меча. Негов проблем бяха рицарските му маниери, или по-точно, липсата на такива.
Докато слушаше разказите на Уолтър за битките, в които Ранулф заслужил честта да носи рицарското звание още в най-ранна възраст, тя наблюдаваше мъжа си, който в този момент разговаряше с двамата си оръженосци в отсрещния край на залата. Но не само тя го наблюдаваше. По всичко личеше, че дамите й до една бяха открили някаква извънредно сериозна причина да се загледат и те в тази посока. Въздъхна едва чуто. Да имаш съпруг, който се харесва на толкова много дами, бе факт, който можеше да породи затруднения. Не за нея, разбира се, а за клетите създания.
Не очакваше, че ще се влюби в съпруга си. Просто се надяваше, да живеят в мир, да го уважава и да разчита на него. Изпълнението само на едно от тези изисквания не бе достатъчно.
Не бе съвсем честна в оценката си — бе изпълнена с предразсъдъци. Все още не познаваше Ранулф достатъчно добре. Вероятно имаше причини, поради които се държеше по този начин. Именно затова и извика Уолтър при себе си — да й разкаже за живота на Ранулф. Предположението не я излъга. Да, имаше причини.
Вече знаеше, че е детството му не е било щастливо. Бе израснал без майка, изложен постоянно на капризите и юмруците на един брутален мъж. Както благородниците, така и селяните са го отбягвали заради факта, че е извънбрачно дете. Не, разказът на Уолтър не бе никак весел. А после стана дума и за лорд Монфор, който не облекчил участта на момчето, тъй като в негово лице младият гигант срещнал простак и грубиян, подобен на ковача.
— Вие не ме слушате, милейди.
Тя се изчерви и се усмихна смутено но Уолтър.
— Знаете ли, никога не съм се интересувала особено от всички тези истории за битки и пролята кръв. По-добре ми кажете защо Ранулф не може да понася дамите от висшето общество.
— Как изобщо ви идва на ум, че…
— Не се опитвайте да шикалкавите, господине. Май паметта ви изневерява? Нали от самия вас научих, че не обича благородните дами. Казахте ми го, когато ми препоръчахте вашия приятел за жених. А, сега си спомнихте, нали? И така, разкажете ми, моля, защо уважаемият ми съпруг се бунтува толкова против дамите.
Уолтър не можеше да си намери място от притеснение.
— Той едва ли желае да научите тези подробности от живота му.
— Да, но вие ще ми ги кажете, нали? — Гласът й бе мек като коприна, изражението й обаче си остана твърдо и непоколебимо. — Вашият мазен език ме омъжи за човек, за когото все още не знам дали изобщо го харесвам. Не можете да мълчите, сър Уолтър. Вие сте мой длъжник и ще изпълните молбата ми.
Уолтър се изчерви виновно.
— Ще ме убие, ако до слуха му стигне, че съм издал тайните му.
— Няма да забравя тези ваши думи.
Тонът й не бе никак успокоителен — тя сякаш искаше да загатне, че ще си спомни за това предсказание, ако поиска да се освободи някой ден от Уолтър. Той обаче само повдигна рамене. Най-малко от всичко на света желаеше Рейна да намрази мъжа си, а най-доброто противодействие бе тя да схване по-добре неговата същност. И още нещо: успееше ли с разказа си да развълнува женското й сърце, щеше да направи не лоша услуга на своя приятел.
— Е, добре тогава — започна Уолтър. — Но първо трябва да ви кажа, че Ранулф винаги е имал трудности с жените.
Рейна изпръхтя.
— Не е възможно. С това лице…
Той сбърчи чело.
— Именно поради това лице. Сигурно някои мъже биха продали душата си на дявола, за да изглеждат по този начин, но Ранулф никога не е държал на красотата си. Като изключим факта, че е буквално копие на баща си, чието име обаче не бива да се споменава пред него по никакъв повод, в Монфор той трябваше да понесе и ужасни подигравки.
— Но нали подобно държане сред момчетата е нормално?
— Да, той действително ги приемаше със снизхождение, надявайки се, че в крайна сметка ще получи по-добро възпитание от останалите. Това продължи обаче до деня, в който съзря своя образ. В селото нямаше огледала, а водата в езерцата бе доста мътна и човек не можеше да се огледа. Ранулф просто не бе наясно как изглежда. Един ден обаче някакъв злобар, оръженосец на Монфор, му тикнал огледало пред лицето, за да му докаже, че прозвището „хубавата мома“ отговаря на истината.
— И той изпаднал в ужас, така ли? — предположи Рейна.
— Точно така. Разбира се, Ранулф пребил от бой момъка, който му отворил очите по такъв начин. След
