да се хили като похотливец, заситил страстта си, след което се зае да се облича.
— Може би не успях да схвана достатъчно бързо, че ми принадлежите — започна той с безсрамната си усмивка, — но вие потвърдихте лично, че е така и аз се съгласих с вас. Няма да е зле да свикнете с моя маниер, тъй като възнамерявам да се любим, когато реша и както реша.
— Навсякъде ли?
Той погледна ниските храсти наоколо, които не бяха никакво прикритие и има наглостта да се подсмихне под нос.
— Да, навсякъде. Все ми е едно къде ще го правим.
Думите му я засегнаха и разгневиха.
— На мен обаче не ми е все едно! Ако това е представата ви за романтична разходка, никога вече няма да напускам Клайдън заедно с вас.
Забележката й го накара да се разсмее гръмогласно; идеше й да се разплаче от яд и огорчение. Не го помоли за помощ, когато секачи на коня си, но той я подпря с ръка за задните части и й даде необходимия тласък. Не му благодари и начаса препусна напред.
Нямаше да е зле да открие бързо ловната дружина, и то още преди да са забелязали отсъствието й. Прииска и се той да се заблуди в леса и да намери пътя за Клайдън едва на здрачаване. В такъв случай едва ли щеше да е в по-добро настроение от нея.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Ранулф проследи жена си с поглед и несъзнателно се усмихна. Тя бе като останалите дами, които познаваше, и все пак, за щастие, се различаваше от тях. Повечето дами преследваха целите си с всички възможни средства — плач, всякакви уверения, уговорки, ласкателства, хитрини и лукавства. Неговата лейди обаче не се държеше така! Бе твърде пряма — или го атакуваше с язвителни подигравки, или пък отпускаше на воля жаркия си темперамент. Нещо, което по-скоро го забавляваше, тъй като автор на тези изблици бе тъкмо „половин порция човек“ като нея.
Този път не му бе съвсем ясно защо тя се подразни толкова. Пролетният ден бе прекрасен. Нима наистина можеше да има нещо против едно малко физическо упражнение в гората?
Лейди Ан например никога не се противеше. Нещо повече — тъкмо тя бе инициаторка на много любовни игри, които изпълняваха на най-неподходящите места. Лейди Монфор веднъж го покани на лов със соколи и се опита да го прелъсти в гората. Отказът му не се дължеше на избраното място или на титлата й — по онова време той жадно задоволяваше плътта си при всеки удобен случай. Просто предпочиташе жените, с които се люби, да бъдат все пак под петдесетгодишни, понеже бабичките не го възбуждаха.
Ранулф реши да не мисли повече за миналото, за да не си разваля настроението. А то в момента бе великолепно, тъй като сутринта успя да предизвика жена си и да излезе като победител от схватката помежду им. Всъщност не очакваше такъв изход. Бе поискал от нея да каже на васалите си истината за тяхната сватба. Ако Рейна бе изложила разумни доводи против такъв един ход, той щеше да се съгласи с нея. По въпроса за сър Хенри всичко бе ясно — там заблудата трябваше да се поддържа. Все пак Рейна бе длъжна да поддържа спомена за баща си неопетнен.
Важното бе, че тя се съгласи и така доказа, че не е тъй закостеняла, както другите дами. Понякога и той проявяваше този недостатък, както тази сутрин — не устоя на изкушението и когато в стаята нахлу рояк кискащи се дами, той им показа истинския чаршаф.
Дамите се учудиха, че го виждат сам, но още повече се учудиха, когато им каза истината. Реакцията им, когато съзряха чаршафа, бе направо смехотворна; ужасиха се почти толкова, колкото се ужаси и самият той, виждайки петното за пръв път. Тогава жена му поне си стоеше жива пред него, като доказателство, че не я е убил. Можеше да разбере дамите, тъй като доказателството не бе пред очите им — Рейна успя да се измъкне благоразумно още преди това.
Рейна? Да, Рейна. Хубаво име, което не се забравя тъй лесно, макар че господарката на Клайдън му приписа това прегрешение. Но имаше ли значение как ще я нарича? Или къде ще се люби с нея? Нима тя наистина възрази против избраното от него място? Вярно, че първо запротестира, но после под целувките му стана нежна и покорна. Или недоволството й се предизвика от факта, че не я е разсъблякъл? Да, но той просто нямаше друг избор, защото иначе всичко щеше много да се проточи. Неговият „малък приятел“ не можеше повече да чака. Този път малкият предател съвсем излезе от контрол. Започваше да му се превръща в навик.
Всъщност този навик не е чак толкова лош, помисли си Ранулф с усмивка, докато изтръскваше мантията си. На този свят съществуваха и къде-къде по-лоши неща от това да желаеш страстно собствената си жена. Внезапно усмивката му стана още по-широка и премина в тих смях — върху пръстта съзря парче бял лен. Рейна се бе разсърдила толкова много, че изчезна без гащичките си.
Ранулф ги вдигна от земята. Гащичките бяха ушити от най-финия материал, който бе докосвал някога. Той отърка плата в бузата си и си помисли, че жена му всъщност разглезва тялото си с възможно най- луксозните стоки. Оказа се, че не е трябвало да разсъждава по този въпрос — защото ароматът на тялото й го лъхна правов носа и онзи предател се събуди незабавно. Боже мили, пак ли!
Той напъха сърдито гащичките в джоба на мантията. Но ядът му не продължи дълго. Достатъчно бе само да си представи изражението на малкия генерал, когато му връчеше тази част от бельото. При този мисъл Ранулф не можа да сдържи усмивката си.
Когато Уолтър го откри, той все още се усмихваше.
— Ранулф, къде се губиш? Рекох, че жена ти те е очистила.
— Е, ако един мъж се забави някъде, това не означава непременно, че се е оставил да го убият, нали — отвърна Ранулф.
— А какво друго да си помисля — рече Уолтър раздразнен, — щом като изчезвате двамата в непознатия лес. А освен това тя щеше направо да ме прониже с поглед, когато минах с коня покрай нея.
— Така е. Когато се разделихме, вреше и кипеше от яд.
— Значи сте спрели сами, за да се карате, така ли?
— Защо сме се спрели не е твоя работа — сряза го Ранулф.
Уолтър помълча няколко секунди, след което продължи:
— Когато един мъж се позабави някъде… Господи, Ранулф! Само не ми казвай, че… Ти никога няма да… Боже милостиви, не! Тук, в гората? Сега не се учудвам вече, че е вбесена. Ти не си ли чувал, че дамите обичат да ги ухажват нежно, а?
Ранулф изпръхтя силно.
— А ти можеш ли да ми кажеш защо да ухажвам жена, която вече съм спечелил, а?
Уолтър се разсмя.
— Мисля, че отдавна не си общувал с дами. Май си забравил колко трудно се живее с тях, ако са озлобени. Жена ти обаче ръководи домакинството, ясно ли ти е? Ще си спомниш какво си казал относно ухажването, когато дрехите ти останат незакърпени, когато ти поднесат на масата поредния буламач, а през зимата никой не сложи затоплени тухли в леглото ти.
Ранулф се ухили широко въпреки ужасните предсказания.
— Досега съм си живял добре и без подобни глупости.
— Да, но сега имаш съпруга, която ще се погрижи за твоето удобство. Няма никакъв смисъл да се отказваш доброволно от такива приятни придобивки, лорд Ранулф.
Ранулф се разсмя от сърце.
— Лорд Ранулф? Боже! Явно си решил да ми развалиш настроението със занасянията си. Само че точно днес не ще успееш. Доволен съм от съдбата си; така че остави по-добре на мен да се занимавам с жена си и нейните настроения.
Уолтър поклати глава, вдигна рамене и се усмихна.
— Доволен си бил, а? Добре! И нито дума на благодарност към приятеля, който склони младата дама да те вземе, нали!
— Склонил си я друг път! Моето прелестно лице я заплени и нищо друго. Тя се срути в несвяст, щом ме лицесъзря за пръв път?
— Да бе, направо се строполи в краката ти.
