милейди.
— Колко яздеха с вас?
— Шест.
Рейна го изгледа с негодувание.
— Заспивайте, глупак такъв. Хилари, моля ви, погрижете се съпругът ми да не нахълта тук.
— Не е малко това, което искате от мен, милейди.
Хилари също бе удостоена с възмутен поглед заради ненужната подигравка.
— Много добре! Тогава сама ще се заема със случая. — Рейна излезе навън като си мърмореше под нос: — Мили Боже, трима срещу един — това е голямо предимство. Ранулф да не си мисли, че и хората му са великани като него?
Изтощен, Ерик се облегна на стената, зад която бе стаята на Уолтър. Сигурно той вече е разказал на Ранулф как е станало всичко. Вратата бе още отворена и Рейна забави крачки, виждайки Ранулф, който стоеше като каменна статуя и със свити юмруци до тясното легло на Уолтър. Лицето му не се различаваше ясно, но сигурно бе изплашил и Флорет, тъй като и тя чакаше до вратата. Той продължаваше да стои като вкопан в пода, дори и когато Рейна застана до него.
— Не бива да упреквате Уолтър, загдето е ранен. Да не мислите, че нарочно го е направил?
— Този глупак знаеше отлично, че в леса гъмжи от разбойници и въпреки всичко е взел със себе си само трима въоръжени мъже.
— Да, но с тях и трима рицари в пълно въоръжение. Разбойниците обикновено не нападат пътници, които имат сили да се защищават.
— Да, но този път са го сторили.
Не можеше да му възрази с нищо. Той имаше причини да е разгневен. Но в мига, в който най-сетне я погледна, тя осъзна, че в очите му се таи не недоволство и яд, а дълбок, силен страх.
— Милейди, моля ви, не позволявайте да умре — изтръгна се от гърдите му. В грубоватия му глас прозвуча искрено страдание. — Ако го спасите, ще ви бъда признателен за цял живот.
Рейна почувства как сякаш нещо я задавя — едва успя да се сдържи да не се хвърли на врата му. Искаше да му прошепне, че не бива да се бои. Но състраданието и баналните обещания не бяха подходящи за този мъж.
— Какво говорите, милорд? — попита тя с престорено твърд глас. — Знаете, че бих приела охотно благодарността ви, но повярвайте, Дьо Брьот не е на смъртния одър. Раните му не са много сериозни; поне в сравнение с онова, което ми е минавало пред очите.
— Защо тогава не отваря очи?
— Защото му дадох приспивателно; същото получи и сър Сърл. Най-доброто средство за човек, който е загубил малко кръв — така силите му се възстановяват по-бързо. Но и двамата не са тежко ранени. Опасявам се дори, че не след дълго ще започнат да се оплакват на висок глас от дългата почивка на легло, която ще съм принудена да им предпиша.
Не беше съвсем сигурна дали съпругът й ще преглътне последните думи, но само след секунда той кимна рязко и напусна стаята. Рейна въздъхна с облекчение, но когато погледна пак към Уолтър, тревогата отново се настани в душата й. Той бе все още мъртвешки блед. Нищо чудно, че Ранулф се боеше приятелят му да не умре.
— А сега чуйте какво ще ви кажа, Дьо Брьот. — Тя се приведе над него и зашепна енергично в ухото му. — Ако вземете да ми умрете, ще се превърна в лъжкиня. Предадете ли се, през остатъка от живота си ще се моля през вашия остатък от отвъдното ви съществуване да се скапете в пъкъла, ясно ли ви е? Не знам защо Ранулф толкова държи на вас, но заради него ви нареждам да се изцерите по най-бързия начин!
Не разбра дали я е чул или не, но се почувства по-добре.
Пред вратата все още я чакаше Флорет, изпълнена със страх. Рейна я изпрати вътре — вдовицата трябваше да следи за възможната поява на треска и наложеше ли се, веднага да повика Рейна.
В залата Ранулф и Ерик обсъждаха нещо. Рейна се приближи към двамата и до слуха и достигна само краят на техния разговор.
— И изпрати доверен вестоносец при кастелана на Уорхърст. Нека утре на разсъмване да изпрати дружина и ще залови разбойниците.
— Ще успеят ли?
— Да, ако ги подгони към нас, ще може да прави каквото си поиска с останалата част от бандата им.
Рейна се извърна още преди Ранулф да забележи присъствието й.
Вероятно нямаше и да я повика при себе си — та нали в ума му в този миг нямаше друго освен кръв и убийство. Никога не бе го чувала да говори с такъв тон и почувства, че всъщност не желае да узнае нищо относно плановете му за следващия ден. В сърцето и трепна дори нещо като съчувствие към разбойниците, макар да знаеше, че вече е крайно време да бъдат разгромени.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Покритото с облаци небе спираше жарките слънчеви лъчи, но не успяваше да сподави нетърпението, което преследваше Ранулф в продължение на целия предиобед. Разделени на отряди, хората му напуснаха Клайдън още през нощта — по отделно и в определен час. Следващото действие, което предприеха, бе да поемат първоначално на юг; после обаче обърнаха конете, за да обградят горите. Именно така капанът за разбойниците щеше да се затвори.
В Клайдън имаше шестдесет и осем коня и Ранулф взе всичките със себе си, включително и изящното расово животно на жена си. Но тъй като дружината наброяваше сто души, по-дребните мъже се качиха по двама на кон — още преди зазоряване хората трябваше да заемат изходните си позиции.
Ерик и сър Мейър отведоха половината от дружината на изток, а Ранулф пое по протежение на западните окрайнини на леса. Всичко се развиваше по план, независимо че не познаваше местността; поне в западния край на гората не съществуваше опасност да се заблуди. Брегът на реката, течаща в продължение на една миля успоредно на леса, беше доста нисък и конете можеха да се скрият там. Ранулф се надяваше, че и Ерик ще открие подобно благоприятно укритие.
Между реката и леса се простираше нива, неотдавна засята с овес, в която не можеше да се скрие никой. Бе собственост на вдовицата Дьо Бърг. Ако се наложеше обаче, Ранулф без всякакви задръжки щеше или да покрие земята с трупове, или да изпотъпче посевите. Първоначално дори му мина през ума да поиска от вдовицата хора на помощ, но бързо се отказа от тази мисъл, тъй като задачата не бе трудно изпълнима. Ако все пак лорд Ротуел или пък Фалкес дьо Рошфор потеглеха на бой срещу му, щеше да има предостатъчно време да повика васалите си на помощ.
— Как мислите, всичко наред ли е, Ранулф? — попита го яздещият до него Кенрик. — Може би този път онези от Уорхърст ще имат късмет и ще заловят бандата преди нас.
Ранулф само изръмжа, тъй като тази мисъл бе споходила и него. Горите се простираха само на няколко мили и на човек, бягащ за да спаси живота си, не му трябваше много време, за да ги пресече. Той не подценяваше горските разбойници, тъй като бяха жилави хора. Дори не бе изключено в момента да са се скрили някъде в края на гората и да следят за някоя засада, след което, уверени в своята безопасност, да поемат на запад към друга гора.
Внезапно съзря пред себе си някакво раздвижване, но все още не бе напълно сигурен дали не му се е привидяло. Нищо чудно, че тези мъже успяваха да се измъкват от плен в продължение на толкова години. Те се придвижваха пеша, а облеклото им се сливаше с горския фон. А изкачаха ли се на някое дърво, ставаха направо невидими. Ако преследвачите им не бяха многобройни, те не биха имали никакви основания да напускат тази гора завинаги. Вероятно Уорхърст бе пуснал цяла армия срещу тях; в противен случай разбойниците не биха излезли така на открито.
Бяха двама-трима души. Те явно не бързаха за никъде. Първият се обърна и каза нещо на останалите, а през това време от гъсталака занаизлизаха все повече и повече мъже. Ако са били подгонени от войниците на Уорхърст, значи са се събрали отново, преди да излязат на открито. Този факт облекчаваше задачата на Ранулф. Ако бяха разпръснати, щеше да хване само шепа от тях. Другите неминуемо щяха да открият
