пленника за дрехата и го вдигна на равнището на очите си.
— Ще сториш много добре, ако незабавно изплюеш всичко, което знаеш. Защото иначе ще си спомня защо двамата с теб сега сме тук.
— Те избягаха по посока на Уорхърст.
— Лъжеш — изсъска Ранулф. — Всички в околността знаят, че тамошният кастелан е кръгъл малоумник.
— Вярно, така е, но същото не се отнася за неговия господар. През цялата седмица лорд Ричард бе в Уорхърст и в споменатата сутрин той придружи хората си. Както те, така и той не носеха цветовете му. Аз лично го видях, когато се завърна в Уорхърст с рана на дясното рамо. Няма начин да не позная негодяя, който ме превърна в разбойник само защото бе хвърлил око на жена ми.
Ранулф бавно постави мъжа обратно на земята и внезапно избухна в гръмогласен смях за всеобщо удивление на присъстващите. Нима малкият му генерал се бе лъгал толкова много в лорда, за когото се е канела да се омъжи? И нима същият този лорд е бил толкова неосведомен относно истинските намерения на Рейна, че е понечил да я вземе насила за жена? Сили небесни, това пък ако не е най-невероятната смешка, с която се бе сблъсквал някога! Най-сетне Ранулф успя да се овладее и изгледа разбойника с присвити очи.
— Ти знаеш страшно много, господинчо!
Мъжът изпъна вдървено тялото си.
— За вдовицата Дьо Бърг сведенията ми почиват на слухове. Тя е млада и в известен смисъл е все още дете. Аз самият първи бих се усъмнил, че именно тя е изпратил въоръжен отряд след хората ви. Това, което знам обаче със сигурност е, че моите хора нямат нищо общо със случилото се и че нападателите са дошли откъм Кейф Менър. Не правя изводи от тези факти. А що се отнася до казаното от мен за Ричард от Уорхърст, то си е чистата истина.
— Това го казваш ти. Но пак ти призна, че имаш сериозни основания да очерниш името му — рече Ранулф без раздразнение.
— Да, имам такива причини — както впрочем и всички останали около мен. Баща му е силен и той си мисли, че може да пренебрегне правото и закона. В Уорхърст този човек си позволява какво ли не, тъй като там никой не смее да му възрази. А ако все пак някой се опита, бързо-бързо се присъединява към нашата компания.
— Значи твърдиш, че всички вие сте дошли от Уорхърст, така ли?
— Да, прогонени, разделени от семействата си, и то без никой да ни изслуша. Ако не го стори самият лорд Ричард, с тази работа се заема неговият кастелан или някой от онези тлъсти търговци, които се радват на благоволението му. Всички те му подражават — обвиняват някого несправедливо или защото искат нещо от него, или защото просто не го обичат. Когото и да попитате в Уорхърст, ще потвърди истинността на думите ми.
— Ако е така, защо тогава не сте потърсили помощ от съда?
— Срещу лорд? И то такъв, на когото сме подчинени? На чиито своеволия сме изложени постоянно? Какво говорите, милорд?
Ранулф изръмжа. Та самият той познаваше нрава на дребните господарчета от собствен опит. Монфор например бе един от тях.
— Ти не си крепостен. С какво си се занимавал в Уорхърст?
— Бях секретарят на лорд Ричард — отвърна мъжът с горчивина в гласа. — Дори и фактът, че бях свидетел на нечестните му печалби, не го отклони от решението му да се освободи от мен.
Ранулф вдигна вежди.
— Нечестни печалби ли? Какво имаш предвид, заграбени овци и говеда ли?
— Между другото и това.
— Печалби от кражба на добитък, собственост на Клайдън, така ли? — Ранулф не изпускаше нишката и продължи да разпитва.
— Не знам откъде идваше добитъкът. Знам само, че после го отвеждаха на север, където го продаваха.
— Ще ми кажеш само още едно нещо — заповяда Ранулф. — Защо според теб досега никой в Клайдън не е прозрял тиранията и истинския нрав на този лорд, след като Уорхърст е толкова близо?
— Че кой да се усъмни? На господарката не й се налага лично да посещава пазарите в Уорхърст; нейните търговци от Бъркънхем я снабдяват с всичко необходимо. Следователно до слуха й не достигат никакви оплаквания. Вярно, че лорд Ричард посещава често Клайдън, но напусне ли веднъж малкото си кралство, той за миг се превръща в друг човек. Способен е да убеди всеки, който не го познава, че си има работа с честен и почтен човек. Млад е, умен е и е лорд на Уорхърст едва от четири години. Дори младата лейди или баща й някога да са дочули нещо лошо за лорда, те просто не са повярвали и са го защитавали. Когато го срещнете някой ден, вие също ще се усъмните в думите ми, тъй като той прави впечатление на невероятно порядъчен човек.
— Не е нужно да го срещам, за да се усъмня. Нали не мислиш, че ще се доверя сляпо на думите на един разбойник? Разказът ти обаче отложи за известно време бесилката, която те очаква; поне до момента, в който чуя какво ще ми каже лейди Дьо Бърг. Ако се убедя, че не сте извършили това престъпление, ще помисля отново и върху останалата част от твоя разказ.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Луиз дьо Бърг бе застанала до отворената врата на залата и наблюдаваше с ужас ездачите, които един след друг преминаваха през портата и се струпваха в двора й. Бяха й съобщили, че става въпрос за лорд Фиц Хю и неговите хора, но нямаше достатъчно време да затвори портите. Тя осъзна обаче, че такъв един ход нямаше да й донесе никаква полза, тъй като в замъка бяха навлезли петдесет или дори шестдесет ездачи и все още прииждаха нови. Сред тях, възседнал огромен боен кон, изпъкваше войн с великански ръст, който се бе вторачил точно в мястото, където се намираше тя.
Разпозна още един мъж, сър Ерик Фицстивън. Слава на Бога, той поне беше жив. Но какво ли бе станало с останалите двама, които го придружаваха предния ден? Нима бяха загинали?
Бог да й е на помощ! Сигурно не е била с всичкия си, когато изпрати хората си да нападнат онези рицари. Малко по-късно умът й се просветли и тя изпрати още хора след първия отряд, за да ги спре, но бе закъсняла. И ето, нейният сюзерен идваше, за да я накаже. За всичко беше виновен онзи мизерник Сърл от Тотнес. Ако не бе казал, че е достатъчно само да помоли Ранулф, и ще я вземе, за жена, гневът й нямаше да я накара да извърши такава глупост.
Разбира се, известна вина носеше и Уилям, тъй като бе толкова туткав и все още не искаше да се ожени за нея. Ако бе омъжена жена, Сърл от Тотнес нямаше да я безпокои. И все пак не желаеше да упреква Уилям. Защото го обичаше. С времето тя щеше да го убеди, че са създадени един за друг. Сега обаче бе вече късно.
Или все още не? Нима лорд Фиц Хю можеше да знае какво точно е сторила? Ако не признаеше нищо, той нямаше да е убеден във вината й. Мъжете, които се върнаха предния ден, също нямаше да промълвят нито дума. А Уилям с проклетото му чувство за чест не знаеше пък нищо за случилото се. Следователно просто не биваше да…
— Луиз дьо Бърг?
Стресна се от този глас. Той все още не бе слязъл от коня си и дори не се бе приближил. Гласът му обаче кънтеше из целия двор като тромпетен сигнал.
За да отговори, Луиз дьо Бърг трябваше или да се разкрещи, или да иде при Ранулф. И двете неща не й допадаха, затова само кимна.
— Госпожо, това ли са всички мъже, които имате?
Луиз се огледа и констатира, че всички, включително и слугите, са наизлезли, за да видят новия лорд на Клайдън. Та те нямаше от какво да се страхуват. Уилям също присъстваше. Той стоеше до хората и мръщеше вежди, недоволен от невъзпитаното държане на Ранулф. Явно Фиц Хю имаше предвид войниците. Бяха останали общо дванадесет, след като предния ден тя загуби цели десет.
Още преди Луиз да отговори, лорд Ранулф попита:
