неговите хора и щяха да изчезнат в гората.
Ранулф даде знак за готовност, макар че броят на разбойниците нарасна доста — около петдесет души, които вече представляваха известна опасност. Тридесет и четирима от неговите хора трябваше да излязат на открито и да ги нападнат. Останалата част щеше да следи битката с опънати арбалети и да поразява всеки противник, който се приближи на достатъчно разстояние. Ранулф не искаше да изгуби нито един войн и затова първото, което направи, бе да отреже обратния път на разбойниците към гората.
Последвалите събития заприличаха по-скоро на някаква подигравка, от която войните с боен опит сигурно са се погнусили. Изненадата сполучи напълно. Съзирайки широката линия ездачи по продължението на брега, разбойниците изпаднаха в паника и се втурнаха в обратната посока. Но и тук късметът не ги споходи. Опитвайки да се промъкнат покрай гонителите си, някои от тях загубиха живота си, но докато Ранулф успее да се озърне, разбойниците до един захвърлиха оръжията на земята, проснаха се по очи и замолиха в един глас за милост, сякаш до този момент не се бяха упражнявали в нищо друго.
На Ранулф му се догади при тази гледка, но битката така или иначе нямаше да се състои и трябваше да приеме капитулацията. Във всеки случай не бе склонен да остави без отплата онези петима, които след нападението на предния ден бяха успели да избягат в гората. Те трябваше да бъдат обесени, разбира се заедно с предводителя на бандата. Останалите щяха да изпратят в Уорхърст.
Ранулф скочи от коня и обясни на мастър Скот какво да стори. Не след дълго мускулестият офицер се завърна с един-единствен човек. Гладко избръсната квадратна брадичка, подрязани мустаци, кестенява коса, по-къса и от тази на Ранулф — изобщо този мъж не приличаше нито на горски разбойник, нито пък на човек, който живее под открито небе. Не бе мръсен, а дрехите му бяха направо безукорни. И макар че само допреди броени секунди молеше да милост, в този миг в погледа му, отправен право в лицето на Ранулф, не се четеше и капчица страх.
— Твърди, че е предводителят им — обади се мастър Скот, но Ранулф вече бе стигнал сам до същия извод.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита той разбойника.
— Една от моите главни задачи е да познавам всичките си съседи, както и техния начин на живот, лорд Фиц Хю.
— Думите ти свидетелстват за известна интелигентност, но ако я притежаваше наистина, щеше да се осведомиш и за характера ми още преди да тръгнеш срещу мен и моите хора — каза грубо Ранулф.
— Вече съм осведомен. Някои от хората ми наблюдават от известно време Клайдън и двата пътя, водещи към замъка. Но типовете, които са нападнали вашите хора, не са от нашите. Онези са ви следвали още от самото начало и само са изчаквали да изникне удобна възможност, за да нападнат.
— Аха, значи са ги следвали на коне, а са ги нападнали пеша, разбирам — изрече Ранулф със саркастичен тон. — Само не си мисли, че можеш да ми разправяш небивалици, за да се очистиш от вината. А освен това не знаеш откъде са идвали моите бойци.
— Минали са по тесния път откъм Кейф Менър, който се разклонява или към Уорхърст, или към Клайдън — така човек си спестява заобикалянето по западния път. Научих тази подробност от един от моите хора, който по това време ловувал наблизо. Той е наблюдавал отряда. Разбира се, не знам дали вашите хора са идвали от Кейф Менър ли от по-отдалеч — тук сте прав. Но горският път криволичи и прави големи завои, за да избегне дебелите стари дървета, лорд Фиц Хю. Моят осведомител ми каза, че преследвачите са се движили встрани от пътя; зад линията на дърветата. Когато стигнали до най-острия завой, те скрили конете си в гъсталака, след което тръгнали отново в обратна посока и отрязали пътя на вашите хора. Вярно, че е неразумно да нападаш някого без коне; освен ако не искаш, разбира се, да припишеш вината на човек, за когото се знае, че не притежава кон.
— Тоест на вас, горските разбойници, така ли?
— Виждам, че все още храните известни съмнения, но здравият разум подсказва, че е трябвало да изберат по-добро място за засада. По протежение на пътя има не едно и две места, където клоните на дърветата висят почти до земята и ниска растителност, както и млади дръвчета обграждат пътя. Аз лично бих разположил хората си на такова място — от двете страни напътя и дори по дебелите клони на дърветата. Така те лесно щяха да обкръжат целта и битката щеше да приключи много бързо и много успешно. Защо не попитате хората си как е било? Те ще потвърдят, че нападението е протекло по съвсем друг начин. Те са можели вместо да се бият, просто да обърнат конете и да се махнат от там.
— Джон! — изрева Ранулф.
Войникът, който предния ден придружаваше Уолтър, стоеше наблизо и чу изложението на пленника.
— Точно така беше, милорд — обади се той. — Те се впуснаха срещу нас откъм едната страна на пътя и ние наистина можехме да избягаме във всяка една от двете посоки. Сега ми идва наум, че те всъщност не се държаха като хора, които се канят да те ограбят.
— Къде е човекът от Клайдън? — извика Ранулф.
— Тук съм, господарю.
— Твоето име не беше ли Алгар? — Човекът кимна. — Какво ще кажеш за историята на този разбойник? — попита отново Ранулф.
— Що се отнася до начина им на действие, сигурно е прав. Чувал съм, че всички нападения протичали по този начин. Жертвите просто нямат време да извадят оръжието си. В нашия случай обаче всичко беше точно обратното.
— А можело ли е да ви следват незабелязано чак от Кейф Менър?
— Да — потвърди Алгар, макар и след известно забавяне. — Истината е, че много-много не обръщахме внимание на пътя. Пък и се смяхме толкова много, че нямаше и да чуем нищо.
— Я ми обясни всичко по-подробно.
— Сър Сърл бе хлътнал по вдовицата, а другите двама рицари постоянно го подкачаха, защото тя не е споделила възхищението му.
Поради инцидента Ранулф просто бе забравил както целта на посещението, така и да попита как са ги приели в Кейф Менър.
— А как се държеше иначе лейди Дьо Бърг?
— Ами, като споменахте за нея, господарю, стори ми се, че се е променила в сравнение с последния път, когато беше в Клайдън.
— Какво по-точно искаш да кажеш?
— Държеше се учтиво, но доста хладно. Все пак нали е вдовица и се нуждае от мъж? Значи би трябвало да посрещне топло цели трима хубави рицари. Само че тя бе доволна, когато си тръгнаха.
— Някой спомена ли й причината за посещението?
— Сигурно от сър Сърл… беше направо запленен от нея.
— А той обиди ли госпожата по някакъв начин?
— С уверения във вечна любов ли? Едва ли.
Ранулф изпръхтя.
— Значи сигурно не се е държал тактично. Лейди Дьо Бърг прояви ли някакво недоволство от Ерик и Уолтър… те държаха ли се невъзпитано?
— Съвсем не. Именно затова държането й ни се стори странно.
— А знаеш ли нещо относно причините за нейното държане?
— Да. — Тази дума бе произнесена от предводителя на разбойниците, който явно не се боеше до привлече вниманието на Ранулф отново върху себе си. — Според слуховете, лейди Дьо Бърг е загубила сърцето си по Уилям Лайънел, един от нейните рицари-охранители. Ако се е заинатила да се омъжи за него, то едва ли е посрещнала другите кандидати с отворени обятия, нали?
— А ти откъде знаеш? — попита Ранулф. Мъжът вдигна равнодушно рамене.
— И ние си имаме осведомители. Бяхме известени например и за вашата първа поява в Клайдън. Знаем също и кого обърнахте в бягство онази сутрин.
— Това знаем и ние.
— Наистина ли, господарю?
Думите бяха произнесени с тон, който не оставяше съмнение, че разбойникът е осведомен за неща, от които Ранулф си няма и понятие. Тъкмо този тон никак не се хареса на великана, той рязко сграбчи
