цената на всичко! Защо трябва да се унижава пред някого само защото е с благороден произход и е роден със сребърна лъжичка в устата?
Елъри не се гнусеше от работата си. И преди го бяха наемали, за да убива. Но никак не обичаше да му се казва какво да прави. Освен това не понасяше да му крещят. Той беше едър, доста по-висок от повечето мъже. И ако ръстът му не всяваше достатъчен страх, то поведението му със сигурност го постигаше. Често му бяха казвали, че макар да бе красив по един особено жесток начин, изглеждаше по-страшен дори и от самия грях. Ако не с уважение, бе свикнал да се отнасят към него с предпазливост.
В настоящата му работа го смущаваше единствено жената, която трябваше да убие. Беше я видял в цялата й красота или това по-скоро бе сестра й, която й приличаше като две капки вода, а Елъри имаше слабост към красивите жени. Разбира се, щеше да я убие, но първо щеше да я има. Уолтър нямаше защо да го знае.
Кътред и Джон не споделяха неговото желание и просто се опитаха да я убият, както искаше Уолтър. Но Кътред не улучи със стрелата, а Джон не се завърна от манастира.
Истината бе, че вече щеше да е мъртва, ако Елъри не копнееше първо да се наслади на плътта й. Бе много по-лесно да я убие онзи ден на пътеката близо до Дънбър, отколкото да се опитва да я отвлече, както бе направил. Вече започваше да се пита — но не защото Уолтър ги обсипа с ругатните си, а заради смъртта на Джон — дали си струва да рискува своя живот и този на приятелите си само заради мимолетното удоволствие да я обладае.
Може би ще трябва да плати на онази проститутка да се промъкне в Шефърд Касъл и да отрови момичето. Самият той още не се бе опитвал да влезе в замъка. Преди окончателно да реши, ще трябва да провери дали наистина е толкова невъзможно, както твърдеше Уолтър.
Освен това едно нещо не му харесваше. Нямаше нищо против да не го осведомяват защо дадена работа трябва да бъде свършена. Това не го засягаше. Но решително настояваше да знае всички подробности, които можеха да допринесат за успеха или провала на начинанието.
— Трябваше да ни предупредите, милорд, че дамата е сгодена за сина на графа — студено рече той.
— Това нямаше да има никакво значение, ако си бяхте свършили работата, преди Де Торп да я отведе от Дънбър. Тя е пълна глупачка, държи се като обикновена селянка и дори ходи сама в горите край замъка. Много лесно можехте да се справите с нея преди пристигането на Де Торп. Но след като три пъти се проваляхте, сега ще я пазят като кралица, особено щом се намира на сигурно място зад стените на Шефърд.
Елъри не попита защо след като бе толкова лесно да се справят с нея, този високомерен лорд не я бе убил сам. Навярно защото си служеше с кинжала също толкова зле, колкото и с езика, като се имаха предвид глупостите, които изприказва.
Разбира се, много рядко му се бе случвало да срещне истински благородник, който да не прикрива страха и нерешителността си зад възмутени крясъци и празни приказки и заплахи. Знаеше, че има и изключения, че съществуват истински рицари, които са се обучавали дълго и упорито и са майстори в битките и убиването. Елъри просто не познаваше такива, но и едва ли съществуваше вероятност да ги срещне, защото подобни мъже не биха прибягнали до услугите му. Ако им се наложеше да отстранят някого, те бяха способни сами да се погрижат за това.
Естествено, не го каза на Уолтър, а вместо това го попита за нещо съвсем друго:
— Щом като тя се е държала като селянка преди, какво ви кара да смятате, че няма да продължи да го прави? Според мен тя няма по-лош враг от самата себе си. Няма да има нужда да отиваме при нея. Тя сама ще ни падне в ръцете!
— Иска ми се да можехме да разчитаме на това, но не можем — отвърна Уолтър, макар че не бе съвсем убеден. — Не забравяй, че нямаме време. Тя трябва да умре преди сватбата, преди двете семейства да се съюзят чрез този брак, а не след това. Ясно ли ти е?
— Да, но ние не бива да пропускаме да извлечем изгода от глупостта й.
— Прави каквото искаш, но не ме проваляй, защото ще изпиташ на гърба си както гнева на краля, така и моя собствен.
Елъри избухна в смях, а лицето на Уолтър стана ярко червено. Защо един незначителен благородник си въобразяваше, че може да използва името на краля и да заплашва с гнева му, сякаш ставаше дума за Божия гняв? Това можеше да важи за покойния крал, който заради смелостта си бе наречен Ричард Лъвското сърце, но не и за слабия му, нищожен брат!
— Как се осмеляваш! — изрева изкараният от търпение Уолтър.
Елъри махна презрително с ръка, без ни най-малко да се впечатли от яростния му изблик.
— Ако ме бяхте заплашили с гнева на Де Торп, може би щях да се разтревожа. Дори и аз съм чувал, че той е рицар, каквито малцина са останали. Но вашият слабохарактерен крал се занимава единствено с дворцови интриги и измами. Той не е заплаха за никого, освен за преданите нему благородници. А сега по- добре си вървете, милорд, и ме оставете на спокойствие да обмисля плана за това убийство. Ще довърша работата, която съм започнал, но по своя воля, а не защото ме е страх да не си навлека вашия гняв.
Уолтър отново едва не се задуши от ярост. Изпъна рамене и с цялото високомерие, присъщо на класата му, излезе от стаята. Елъри изобщо не го бе грижа, че е обидил смъртно работодателя си. Бяха му платили половината от обещаната сума и щеше да получи останалото, след като си свърши работата докрай, дори и ако се наложи да одере кожата на този надменен лорд.
И в главата на лорд Уолтър се въртяха подобни мисли. Вече бе решил, след като всичко приключи, да заповяда да убият наемните убийци. Искаше да бъде сигурен, че никой няма да разкаже за извършеното. Сега си мислеше, че е по-добре да ги убие собственоръчно. Това щеше да му достави огромно удоволствие.
Глава 21
— Изглеждаш ми доста потисната днес, а това ме тревожи — каза Джоун. Милисънт спря по средата на извитите стълби, които водеха към голямата зала. Девойката се загледа с копнеж през един от тесните процепи в каменната стена, откъдето се виждаше вътрешният двор на Шефърд Касъл. Джоун усещаше, че нещо друго безпокои сестра й, а не само чувството, че е като затворничка сред тези стени.
— Все още ли си уморена от пътуването? — попита тя, опитвайки се да разбере какво измъчва Милисънт.
— Не.
Краткостта на отговора още повече я разтревожи.
— Добре, каква дяволия си замислила сега?
Милисънт я погледна и леко се усмихна.
— Ако обичах дяволиите…
— Разбираш какво искам да кажа — прекъсна я нетърпеливо сестра й. — Освен това знаеш, че усещам, когато нещо те измъчва.
Милисънт въздъхна и смутено прошепна:
— Той ме целуна.
— Кога? — смаяно примигна Джоун.
— Тази сутрин.
— Но това е хубаво…
— Хубаво, как ли пък не! — сряза я Милисънт.
— Не, наистина е хубаво — настоя Джоун. — Нима не си спомняш нашия разговор, когато ти казах, че ще бъде само в твоя полза, ако той те желае? Наистина, щом те е целунал, без никаква друга причина, освен желанието му да го стори, това означава, че…
— О, имаше си много основателна причина да го направи — гневно възрази Милисънт. — Защото имал право.
Джоун замълча за миг, после се засмя.
— Колко глупаво. Разбира се, че не това е причината.
— Той ми го каза.
