докарани от васалните владения, дори с кораби чак от Лондон.
Освен това ловците в замъка не бяха почивали нито ден през предшестващите седмици и бяха осигурили голямо количество дивеч — месото бе опушено, осолено и складирано в специални помещения. В Шефърд имаше достатъчно храна. Единственият проблем бе, че всички блюда трябваше да са изискани и поднесени в изобилие, за да се задоволи изтънчения и капризен вкус на крал Джон.
Щеше да се наложи лейди Ан да изразходва голяма част от скъпоценните си подправки, но тя нямаше нищо против. Съпругът й наистина мърмореше и се окайваше, че кралят ще гостува в замъка им, но лейди Ан бе очарована, понеже заедно с краля щяха да пристигнат най-високопоставените дами в страната, включително и кралицата. А всичко това предвещаваше интересни и пикантни клюки.
Милисънт също щеше да се радва да се запознае с краля, ако не бе постоянният й страх от все по-бързо приближаващия ден на сватбата. А това, че баща й също трябваше да пристигне или да изпрати някаква вест, само засилваше паниката й.
Девойката се боеше, че той изобщо няма да се появи, което би било най-лесният начин да избегне възраженията й. Той й бе дал един месец отсрочка против волята си, защото бе сигурен, че през това време тя ще промени мнението си за Улфрик. Ала всъщност едва ли би искал да рискува. Ако не дойдеше, вероятните причини, които щеше да изтъкне за отсъствието си, щяха да бъдат, че всичко е подготвено и без него — младоженецът и невестата са в замъка, а родителите на жениха ще се погрижат сватбената церемония да бъде извършена както подобава, което искаха всички — с изключение на нея и… на Улфрик.
В интерес на истината вече не беше толкова сигурна за младоженеца, след като през онази нощ едва не я облада, и то в леглото на родителите си. Ако това бе станало, щеше да бъде сложен край на всичките й надежди да предотврати този съюз. Милисънт много добре го знаеше, както и Улфрик. И въпреки това той се бе държал така, сякаш напълно се бе примирил тя да му стане съпруга.
Може би все още не бе очарован от венчавката с нея, но явно не очакваше тя да се провали. Разбира се, той можеше да си позволи да я приеме. Бракът не пречеше на недоволния съпруг да потърси любов и щастие другаде, докато една съпруга не можеше да си позволи подобно нещо — освен ако не иска да бъде убита в пристъп на ревнив гняв или да бъде заключена в някоя кула на замъка до края на живота й, като не се знаеше кое бе за предпочитане.
Жената нямаше никакъв избор, за разлика от мъжа, който имаше най-различни и каквито си пожелае възможности. Това бе още една причина Милисънт да презира женското тяло, в което се бе родила.
Пристигането на крал Джон отново събуди тези нерадостни мисли. А най-лошото бе, че докато наблюдаваха приближаването на краля и многобройната му свита, Джоун изтъкна, че присъствието на владетеля на Англия вече прави женитбата задължителна. В крайна сметка, той бе дошъл, за да присъства на сватба. Ако тя не се състои… Как биха могли да го обяснят, без да се поставят в неудобно положение и без двете семейства да станат за смях на цялата страна?
Нима Милисънт би могла да причини подобно нещо на баща си или на лейди Ан, към която искрено се бе привърза ла? Но в такъв случай какво й оставаше? Да приеме един жесток и зъл човек за свой съпруг? Да се съгласи оттук нататък всяко нейно забавление да се ограничава и контролира от един мъж, чието единствено удоволствие бе да й противоречи и да я дразни? Не, не можеше да се примири с това. Трябваше да има някакъв начин да избяга от робството, което я очакваше.
Същата вечер, преди вечеря, Милисънт бе тържествено представена на кралската двойка. Джоун лично се погрижи да бъде прилично облечена за случая. Тежката рокля от тъмносиньо кадифе, богато извезана със златна нишка, тегнеше на раменете й не по-малко от ужасяващата мисъл за дебнещото я нещастие. Но кралицата отбеляза красотата им — двете сестри бяха представени заедно — което зарадва поне Джоун.
Самата кралица представляваше изумителна гледка. Носеха се слухове, че в цялото кралство няма по- красива жена от нея. Възхвалите ни най-малко не бяха преувеличени и повечето хора просто стояха със зяпнали уста, слисани от подобна сияйна прелест. Дори Милисънт, която не обръщаше внимание на подобни неща като външността на хората около себе си, бе дълбоко впечатлена. Но не по-малко бе поразена и от крал Джон.
За мъж на средна възраст, Джон все още бе красив, с очарователни маниери и завладяваща усмивка, която можеше да покори и най-закоравялото сърце и да накара и най-предпазливия и подозрителен човек да се отпусне. Трудно бе да се повярва, че имаше толкова много врагове. Но навярно сред тях нямаше жени, тъй като Джон бе известен с очарователните си обноски най-вече към нежния пол. Но това, което учудваше всички, бе, че въпреки прекрасната си млада съпруга, той все още бе женкар, както и на млади години.
За нещастие Милисънт щеше да го изпита на свой гръб, когато по-късно вечерта един от слугите на крал Джон дойде да я потърси, за да я отведе при кралската особа. Поводът, не че имаше нужда от такъв, понеже никой не би се осмелил да не се яви, когато е повикан от краля, бе, че височайшата двойка желае да й поднесе насаме поздравленията си за този блестящ брак. Но след като за самата Милисънт този брак бе всичко друго, но не й блестящ, лошото й настроение бе напълно разбираемо, когато с не желание последва слугата до кралските апартаменти.
Джоун бе отгатнала чувствата й и я предупреди да се държи възпитано и да не забравя, че присъствието на Джон означава одобрение на предстоящия й съюз с Улфрик де Торп. Не че двете семейства се нуждаеха от одобрението му, защото Найджъл бе споменал веднъж, че крал Ричард още преди години е дал благословията си за обединяването на двете семейства. Милисънт не бе глупава и знаеше, че не бива да излива мъките и неволите си пред някой с репутацията на крал Джон. Той бе владетел, на чиято помощ не можеше да се разчита, освен ако нямаше да извлече изгода от това. Тази му черта бе всеизвестна и не бе нужно човек да живее в двора или да е въвлечен в кралските интриги, за да е чувал за нея.
От друга страна кралицата… бе съвсем друго нещо. Милисънт сериозно обмисляше дали да не й се довери. Изабела бе млада и не изглеждаше високомерна и надута. Ако някой би могъл да разбере нежеланието й да се омъжи за един жесток и груб мъж, то това със сигурност бе владетелката на Англия.
Но Милисънт още не бе решила дали да помоли кралицата за помощ. Искаше й се да говори насаме с нея, за да се увери, че може да разчита на симпатията и разбирането й. Девойката много добре знаеше, че повечето жени не биха я разбрали.
Надяваше се, че по време на тази аудиенция ще има възможност да поговори с Изабела, но когато влезе в стаята, видя, че кралицата не е там — или поне още не бе дошла. Но не се обезпокои, дори когато вратата се затвори зад нея. Може би кралицата се бе забавила или пък слуга та бе избързал да я доведе.
Но Джон бе в стаята, и то съвсем сам. Необичайна гледка за един крал, обикновено заобиколен от слуги и благородници, които се суетяха край него дори и в спалнята му. Носеше семпла дълга туника, небрежно завързана с колан на кръста. Беше се изкъпал и парфюмирал — в стаята се носеше приятен и леко упойващ аромат.
В ъглите горяха мангали и в стаята бе доста топло и задушно. Но Милисънт бе сигурна, че нищо нямаше да се пожали за удобството на краля, дори и ако за целта се изхаби повече от ценното гориво.
Джон седеше в средата на стаята, върху кресло с висока облегалка, което приличаше на трон, украсено с дърво резба и инкрустирано със сребро. Явно пътуваше с него. Отпиваше от висока чаша, обсипана със скъпоценни камъни, и се взираше над ръба й в Милисънт. Очевидно чашата също бе част от личните му съкровища. Един крал не се лишаваше от удобствата и от скъпите си вещи само защо то му се налагаше да предприеме пътешествие из кралството си.
Всички тези мисли й минаха през главата, докато в стаята цареше пълна тишина. Мълчанието и втренченият поглед на краля я накараха да се почувства неспокойна. Може би такъв беше обичаят, но тя не бе привикнала толкова дълго да се взират в нея и го намираше грубо и невъзпитано.
Тъкмо се канеше да прекъсне неловката тишина, когато той заговори:
— Ела тук, дете. Бихме искали да те разгледаме по-отблизо на светлината на свещите.
Стаята бе много добре осветена. Изглежда зрението му не бе толкова добро, както някога. Разбира се,
