Милисънт се намести в сандъка, като взе лъка, стрелите си и един кат дрехи за смяна. Притаи се вътре и затвори капака, много преди да чуе високия глас на Джоун, която разговаряше със слугите.
Милисънт се почувства спокойна. Обсъди бягството си с Джоун и двете разгледаха всички вероятности, но девойката знаеше, че няма да е в безопасност, докато не се озове зад високите стени на Клайдън. А най-трудната част бе да се измъкне незабелязано от Шефърд. След това трябваше да из върви доста път, и то пеша… но всяко нещо с времето си.
Милисънт не смееше да диша, докато носеха сандъка към конюшнята. За малко не го изтърваха, а сърцето й се качи в гърлото от страх и притеснение. Джоун трябваше да нашиба с камшика си за езда тези нескопосани слуги. Ако беше на нейно място, нямаше да се поколебае да го направи. Та тя не бе чак толкова тежка!
Не се успокои, докато сандъкът не бе оставен най-после на пода в конюшнята. Щеше да си отдъхне чак след като напусне пределите на Шефърд. Кой знае какво можеше да се случи, а и не можеше да се измъкне преди Джоун да й даде знак, че е безопасно, а тя още не го бе сторила.
Вместо очаквания знак, тя чу Джоун да казва на един от слугите:
— Иди и намери Хенри. Той е едно от момчетата, които ни придружиха дотук от Дънбър. Лесно ще го познаеш, защото обикновено е много мръсен. Сигурно е някъде из двора, понеже се грижи за конете. Надявах се да го намеря тук…
Милисънт нямаше представа за какво говори Джоун, след като никакъв Хенри не бе пътувал с тях до Шефърд. Ала не можеше да попита нищо, понеже четиримата пазачи, които я охраняваха, все още не се отделяха от Джоун и бе невъзможно да излезе от сандъка.
Но след като Джоун се застоя в конюшнята, те се разпръснаха за малко — двама отидоха до голямата порта, за да позяпат какво става на двора, а третият се запъти да нагледа любимия си кон в другия край на помещението. Джоун помоли четвъртия да й донесе едно ведро, за да сипе овес на Стомпер, като предварително закри с полите на роклята си ведрото, което бе поставено до клетката на коня.
Най-после ритна с крак сандъка — знак, че Милисънт може да се измъкне, което тя стори със завидна бързина. Спусна се към клетката на Стомпер и се скри зад дървена та преграда, в случай че някой от пазачите дойде насам. Имаше възможност дори да размени няколко думи със сестра си.
— Видя ли, че всичко стана много лесно — каза тя на Джоун, без да й споменава, че нервите й бяха опънати до крайност. — След като се върнеш в замъка, придружена от пазачите, аз ще мога да наблюдавам портите и…
— Почакай, измислих нещо по-добро. Иска ми се да се бях сетила по-рано.
— Какво? И кой е този Хенри, когото изпрати да търсят?
— Ти, разбира се — усмихна се Джоун. — Слугата няма да те открие, но пазачите ще знаят, че те търся и когато най-после те открия, те няма да се изненадат.
— И за какво е всичко това?
— За да можеш да се измъкнеш оттук на кон.
— Това би било чудесно, но и двете се съгласихме, че не мога да яздя Стомпер, защото със сигурност ще ме спрат. Той не е кон, който може да мине незабелязано през външните порти.
— Да, но ти толкова си свикнала да яздиш само Стомпер, че изобщо не се сещаш за друг кон. Помисли малко. Ако исках да изпратя известие до татко, нямаше да карам някой да го носи до там пеша, нали?
Устните на Милисънт се разтеглиха в усмивка и накрая цялото й лице засия.
— Не, разбира се, че не! Но как ще ме намериш, след като аз съм тук, а пазачите знаят, че Хенри не е в конюшнята?
— Аз ще изляза с тях и ще спра навън. Ако побързаш и се измъкнеш отзад, ще се появиш тъкмо навреме. Можеш да кажеш, че са ти наредили веднага да се явиш при мен. Аз пък ще обясня всичко на пазачите, за да съм сигурна, че ще пуснат да минеш безпрепятствено.
Милисънт кимна. Този план бе много по-добър от нейния, според който трябваше да изчака някоя по- голяма група от хора и да се промъкне с нея. А такава можеше да не се появи през целия ден, което щеше да наложи да се опита да мине сама през външните порти на замъка.
— Тогава да действаме.
Речено-сторено. Пазачите не проявиха любопитство към конярчето Хенри и Милисънт много скоро последва сестра си към портите, яхнала един кон. За миг я обзе паника, понеже стражата бе взела работата си много присърце и разпитваше подробно всички влизащи и излизащи.
Но когато Джоун обясни задачата на Хенри, единият от пазачите попита:
— А баща ви няма ли да се обиди от този мръсен пратеник?
Джоун безгрижно се засмя.
— Баща ми познава много добре Хенри и знае, че е скаран със сапуна и водата. Той е израснал в нашите конюшни. Баща ми ще се изненада много повече, ако го види чист и с измито лице. Сигурно няма да го познае.
Милисънт измърмори недоволно нещо под нос, което накара охраната да избухне в смях. В крайна сметка планът им успя и предводителят на стражата й махна с ръка да мине. Джоун, Бог да я благослови, й бе спестила много време, защото сега нямаше да се налага да върви пеша до Клайдън. Вече бе извън стените на Шефърд. Оставаше само да се добере жива и здрава до Клайдън.
Глава 33
Бурята бе отминала, но времето бе студено и мразовито. Слънцето бе успяло да разтопи част от снежната покривка, ала голяма част от земята все още бе скри та под белоснежно одеяло, което отразяваше слънчевите лъчи и заслепяваше очите.
Милисънт следваше пътя към Дънбър, докато Шефърд не се скри от погледа й. После зави на юг и пое към Клайдън — поне тя си мислеше, че Клайдън е в тази посока. Всъщност никога не бе посещавала имението, само бе чувала от Роланд къде се намира домът му.
Разбира се, не го спомена пред Джоун, понеже не искаше излишно да я тревожи. Освен това не се стесняваше да пита хората, които срещаше по пътя си, затова не се съмняваше, че ще все ще успее да се добере до замъка на Роланд.
С нетърпение очакваше срещата си с него. Липсваше й приятелството им, както и дългите разговори, които бяха водили във Фулбрей. Изобщо не й бе идвало на ум, че приятелят й от детинство може да не си е у дома.
Ако не го завари, когато пристигне, плановете й щяха доста да се объркат, още повече, че разполагаше с твърде малко време, за да успее. Разбира се, можеше да говори с родителите му. Роланд винаги бе разказвал само хубави неща за тях, а когато се запозна с лорд Ранулф, той й заприлича толкова много на Роланд, че не би се поколеба ла да говори открито с него или със съпругата му, лейди Рейна. Но все пак предпочиташе да обсъди плановете си с Роланд, въпреки че и това нямаше да бъде толкова лесно.
След като взе решението да се омъжи за него, неведнъж си бе представяла какво ще му каже! Но никога не успя да намери подходящите думи — все пак никак не бе обичайно една дама да прави предложение за женитба. Това обикновено бе задължение на родителите или настойниците, или на благородника, който предлагаше брак. Никой не се интересуваше от мнението на бъдещата невеста.
А би трябвало да е другояче. Поне на Милисънт й се искаше да е така. Още една причина да ненавижда тялото, в което се бе родила. Както и да е, тя щеше да бъде изключение от правилата. Беше принудена от обстоятелствата. Сега вече нямаше време да чака баща й да уреди брака й с Роланд. Трябваше да се справи сама, а после да поиска одобрението на лорд Найджъл Криспин.
След случилото се в спалнята на краля дръзката девойка не се съмняваше, че ще получи благословията на баща си. По някаква ирония на съдбата излизаше, че всъщност би трябвало да бъде благодарна на крал Джон.
Клайдън се намираше на по-малко от един ден езда от Шефърд. Поне това знаеше. Много скоро Милисънт откри главния път, водещ на юг и излезе от гората. Не бе изключено да срещне някой, който да я упъти как точно да стигне до Клайдън.
Когато излезе от гората, девойката разбра, че трима конници я следват. Фактът не я обезпокои, защото
