предположи, че мъжете са от патрула на Шефърд, видели са я в гората и сега просто изпълняват задълженията си — проверяват дали не е бракониер, или с нещо не нарушава чуждата собственост. Милисънт предполагаше, че ще се върнат, след като напусне земите на Шефърд.
Почувства се малко неспокойна, когато те бавно, но сигурно съкращаваха разстоянието помежду им. Не го правеха открито и именно това я обезпокои. Ако искаха да й кажат нещо, вече бяха достатъчно близо, за да й извикат да спре, но вместо това непознатите се държаха подозрително, сякаш предпочитаха да я дебнат отдалече.
Тогава на Милисънт й хрумна, че след като бе избегнала едната опасност — отмъщението на краля — тя доста необмислено бе забравила за другата, за мъжете, които на три пъти се опитаха да я убият. Ами ако не се бяха отказали и наблюдаваха Шефърд след последното нападение? Господи, как можа да забрави за тях, когато планираше бягството си? Не че това щеше да я спре. Крал Джон бе много по-голяма заплаха, но трябваше да бъде по-предпазлива и внимателна.
Имаше няколко възможности. Да пришпори коня си и да се насочи обратно в гората, където да се опита да им се изплъзне. Това не бе най-доброто решение, защото не познаваше добре тези гори. Можеше да спре край пътя и да изчака, за да види дали те ще продължат. Не, тази идея също не й харесваше. Това щеше да им позволи да се приближат твърде близо до нея, ако наистина бяха убийците, от които се опасяваше.
Оставаше още една възможност. Да се обърне и открито да им се противопостави с опънат лък, готова да стреля. Това щеше да ги накара да спрат и да обяснят кои са. Ако бяха от патрула на Шефърд, щяха да й го кажат и след като се убедят, че не представлява заплаха, да поемат по пътя си. В такъв случай, ако се опита да им избяга, сигурно щяха да решат, че върши нещо нередно и щяха да се спуснат да я преследват. А така нямаше да разбере кои в действителност бяха тези мъже.
Във всеки случай най-добре беше да се изправи смело срещу тях и да се надява, че страховете й са били напразни. Милисънт реши, че е най-добре да слезе от коня — ако се наложи да използва лъка, трябваше да има твърда земя под краката си. Не можеше да рискува конят й неочаквано да трепне или да пристъпи настрани и по този начин да пропусне целта си, особено, когато точният прицел бе единственото й предимство.
Милисънт спря по средата на пътя, но мъжете продължиха към нея. Не спряха и когато тя слезе от коня си. Обаче не бе подготвена за реакцията им, когато стисна лъка и се приготви да стреля.
Те се разпръснаха в различни посоки — двамата препуснаха в галоп от двете страни на пътя, а третият се насочи право към нея. Това бе хитрост, за да я объркат и бе съвсем точно изпълнена, сякаш бе предварително репетирана. Милисънт не можеше да държи едновременно и тримата под прицел.
Имаше само няколко мига, за да реши, че този, който приближаваше срещу нея, бе най- непосредствената заплаха и изкрещя:
— Спри или ще ти пусна една стрела право в сърцето!
Мъжът не спря и тя стреля. Зареди втората стрела почти мигновено и се обърна към следващата цел, още преди първият мъж да падне на земята.
Последваха две стрели една след друга. Не бе сигурна дали бе успяла да ги нарани сериозно през дебелите им пелерини, но нямаше намерение да проверява. Единият от мъжете се бе свлякъл върху седлото, а другият лежеше неподвижно на земята. За малко ги бе извадила от строя, което бе и нейното намерение, ако наистина бяха от стражата на Шефърд.
Милисънт препусна по пътя, но в сърцето й се загнезди тревога за двамината, които бе улучила. Отправи гореща молба към Бога дано не се окажат от войниците на Шефърд, а ако бяха от тях се помоли да не ги е наранила смъртоносно. Опита се да се убеди, че току-що е спасила собствения си живот, но това не й донесе нужното успокоение, защото не бе съвсем сигурна, че е избягнала опасността.
Глава 34
Милисънт намери Клайдън по-лесно, отколкото смяташе, понеже той се оказа доста голямо имение. Големият бял замък с високите си крепостни стени се простираше върху много декари плодородна земя. Явно имението бе най-голямото и най-добре укрепеното в околността, а това, че бе васално на Шефърд, я накара да осъзнае колко могъщ бе граф Шефърд и колко силен владетел ще бъде един ден Улфрик де Торп.
Странно, но вместо да мисли за Роланд и какво ще му каже, Улфрик бе този, който изпълваше мислите й. Предполагаше, че нейната постъпка ще му донесе облекчение. Можеше да се ожени за жената, която обичаше и която сигурно също отвръщаше на чувствата му. Каква игра на съдбата — тя го мразеше и презираше, а всъщност му правеше услуга!
И двамата щяха да са доволни, а кралят щеше да си намери някой друг, в чийто живот да се меси. Вече почти бе постигнала целта си. Сватбата й с Роланд бе въпрос на дни. Беше сигурна, че ще е щастлива с него. В крайна сметка двамата бяха добри приятели. Тогава защо не изпитваше въодушевление и радост? Защо се чувстваше така, сякаш бе оставила нещо недовършено?
Преди да приближи Клайдън, трябваше да намери някое усамотено местенце в гората, за да смени дрехите си, и то по-бързо. Роклята от морскозелено кадифе, извезано със златна нишка, подчертаваше светлозелените й очи и на вярно затова Джоун я бе избрала. Външният й вид бе първото нещо, което предизвика недоволството на Джоун, когато я видя отново в старите й дрехи.
— Не можеш да пристигнеш с тези дрехи в Клайдън и да очакваш, че ще ти повярват, като им кажеш коя си. По-скоро ще те нахокат и въобще няма да те пуснат да минеш през външните порти на крепостта.
Тъкмо затова Милисънт бе склонила да вземе дрехите, приготвени от сестра й. Стражите не й зададоха почти никакви въпроси, но я изгледаха доста озадачено. Сигурно защото лъкът й все още висеше на рамото й. Наистина имаше късмет — Роланд бе у дома си. Един от пазачите дори отиде да го потърси, докато другият повика един от слугите да я съпроводи до замъка.
Клайдън Касъл искрено я впечатли. Шефърд беше по-голям, постоянно шумен и оживен от многобройните си обитатели, Дънбър също понякога бе пренаселен, но не от хората, които живееха постоянно в него, а от пътници, на които никога не се отказваше подслон и храна. Но Клайдън бе чист и подреден. Във вътрешния двор цареше оживление, но атмосферата бе по-скоро домашна и изпълнена със спокойствие и уют.
Вместо с прах и мръсотия, каменният двор бе покрит с трева. Въпреки неотдавнашната буря никъде не се виждаше кал или тиня, каквито бяха нещо обичайно за Шефърд и задължително за Дънбър. Милисънт бе приятно изненадана и установи, че с радост би живяла тук.
Роланд я намери, преди да стигне до замъка. Заради високия му ръст, тя би го познала и сред най- гъстата тълпа. Дали не бе пораснал още повече след последната им среща? Господи, той наистина бе гигант, навярно почти два метра. И наистина бе красив — как бе могла да го забрави?
Приятелят й бе наследил светлорусата коса на баща си и очи с цвят на теменуги — изключителна комбинация. Тялото му бе стройно, с широки рамене, тънък кръст и дълги мускулести бедра. Затова винаги й бе доставяло удоволствие да го гледа как тренира с останалите рицари. Роланд бе достоен потомък на дедите си и истински воин.
Ако искаше да бъде честна, Милисънт не можеше да не признае, че макар и малко по-нисък, Улфрик също бе чудесно сложен. Но съвършенството му свършваше до тук. Освен прекрасна фигура и лице, Роланд притежаваше и чудесен характер — бе забавен, мил и любезен, и въпреки силата си, не бе лишен от нежна и чувствителна душа. Всичко това липсваше на Улфрик. Той бе груб и жесток, винаги кисел и недоволен, готов да спори и дразни и… По дяволите, тръсна глава ядосаната девойка, защо продължаваше да мисли за него, след като Роланд бе на две крачки от нея?
— Господи, кой ти е изцапал така лицето, Мили? — бе първото, което я попита, след като я прегърна и я вдигна високо във въздуха.
Милисънт усети как страните й пламват. Бе сменила дрехите си, за да заприлича на дама, преди да влезе в Клайдън, но напълно бе забравила за мръсното си лице. Нищо чудно, че стражата я бе изгледала толкова странно. Пфу, външният й вид бе последното нещо, което я интересуваше!
Тогава защо се изчерви? Знаеше защо, макар че не й се искаше да го признае. За всичко бе виновен
