изглеждаше, че всички, в това число и самият той, сякаш се бяха наговорили да не ги оставят насаме нито за миг. Макар че седеше до него по време на вечерята, тя не съумя да привлече вниманието за по-дълго, защото през цялото време той разговаряше с баща си и брат си.
Най-после вечерята приключи и изпълнената с отчаяние Милисънт го сграбчи за ръката и го отведе към един от отдалечените прозорци, покрай които бяха подредени дълги пейки с възглавнички. Тя нетърпеливо го бутна да седне на една от тях.
— Трябва да поговоря за нещо много важно с теб, но изглежда твоето семейство е решило нито за миг да не ни остави насаме — побърза да заяви Милисънт.
Роланд добродушно се засмя.
— Ние сме много близки. Обикновено по време на вечеря всеки споделя как е минал денят му. Какво по-добро време от това, когато всички сме събрани заедно?
— Истина е, но ти имаш гост, който се намира в изключително затруднено положение! Разполагам с много малко време, Роланд! Всъщност още утре сутринта ще трябва да потегля за Дънбър и много се надявам, че ти ще дойдеш с мен.
— Разбира се, че ще те съпроводя, Мили. Не е нужно да ме молиш…
Тя махна нетърпеливо с ръка и се отпусна на пейката срещу него.
— Нуждая се от нещо много повече от това, Роланд. Ти трябва да се ожениш за мен.
Ето, каза го. Не бе много изтънчено, но тя нямаше време за благородни превземки. Искаше й се само той да не се взираше толкова смаяно в нея. А което беше още по-лошо, навярно реши, че тя се шегува, защото избухна в смях.
— Това не е шега, Роланд — сковано заяви тя. Той нежно й се усмихна.
— Не, виждам, че наистина си сериозна. Но дори и да не бе сгодена, аз пак не бих могъл да се оженя за теб.
Тя смяташе, че най-трудната част вече бе минала. Нито за миг не си бе помисляла, че той може да й откаже.
— Да не би да си сгоден за друга?
— Не.
— Тогава защо не обмислиш предложението ми? — на мръщи се младото момиче.
— Погледни най-малката ми сестра — изрече Роланд, без да отговори на въпроса й.
Тя проследи погледа му и видя само две малки момчета, вероятно не повече от десетгодишни, които се боричкаха на пода. Още не се бе запознала с най-малката му сестра, поне така си мислеше — днес я представиха на толкова много хора, че може да е пропуснала да я забележи.
— Къде? Там виждам само две момчета.
— „Момчето“ с късата руса коса, което е отгоре, е сестра ми Елинор — засмя се Роланд. — Именно затова те по чувствах толкова близка, когато за пръв път те срещнах във Фулбрей — ти толкова много ми напомняше за нея. За ужас на майка ми, тя е също като теб, предпочита да се облича в панталони и гамаши. Но когато имаме гости, Ели се облича прилично. Пристигна току-що и не подозира, че имаме гостенка. Забелязваш ли колко е вбесена майка ми, а татко, както обикновено, изглежда само леко развеселен?
Защо думите му я накараха да се изчерви? Би трябвало да бъде доволна, че и друго момиче прилича на нея, да разбере, че в крайна сметка не е толкова „странна“. Разбира се, малката Ели очевидно бе готова да отстъпи, когато я помолеха, докато Милисънт упорито отказваше да се промени дори малко…
Сърцето й се сви. Нима бе грешила? Заслужаваше ли си да засрамва и огорчава баща си заради незначителната свобода, която си бе извоювала? Тръсна глава. Бе оставила Роланд да я отвлече от целта й, а и той не бе отговорил на въпроса й.
— Какво общо има сестра ти с моето предложение? — попита тя.
Той се наведе към нея и нежно взе ръката й в своята.
— Ти не ме слушаш. Винаги си ми напомняла за моята малка сестричка. Аз много те обичам, но за мен си като сестра и мисълта, че мога да споделя леглото си с теб… Съжалявам, Мили, наистина съжалявам, не искам да те обидя, но тази мисъл не събужда нищо у мен, не ме вълнува. Освен това не бих могъл да открадна годеницата на своя господар. Господи, та един ден той ще бъде граф на Шефърд, а аз ще владея имението Клайдън — и то благодарение на него.
Обяснението му би трябвало да я съкруши. Вместо това, Милисънт със закъснение осъзна, че думите на Роланд бяха напълно верни и че и тя се чувстваше по същия начин. Именно затова винаги го бе смятала за свой близък приятел и никога не го бе пожелавала физически. За нея той беше братът, който никога не бе имала. Сега, когато се замислеше, осъзнаваше, че никога не би могла да си представи, че той ще я целуне, поне не и по начина, по който Улфрик го бе направил. Господи, защо не го бе разбрала още преди години, когато за пръв път й хрумна мисълта да се омъжи за него?
Милисънт кимна, за да му покаже, че приема обяснението му, ала не можа да сподави въздишката си.
— Какво ще правя сега? Трябва много бързо да си намеря нов съпруг.
Той поклати глава.
— Не, единственото, което трябва да направиш, е да оставиш други да се занимават с този въпрос.
— Но това няма да ми осигури нов съпруг.
— Ти не се нуждаеш от такъв — възрази Роланд.
Милисънт го изгледа намръщено.
— Забравяш, че има и други причини, поради които не желая да се омъжа за Улфрик.
— Много добре си спомням какво си ми разказвала за него. Ти го мразиш от времето, когато сте били деца и той много лошо те е наранил. Но не ми каза какви чувства изпитваш към него сега, когато вече е станал мъж.
— Аха! Знаех си, че рано или късно и ти ще стигнеш до тук!
— Искаш да се караме ли? — кротко попита Роланд.
Тя го удари по рамото, а той й се усмихна. Милисънт вдигна нагоре очи в престорена безпомощност, а той я прегърна през раменете.
— Отговори ми съвсем искрено, Мили. Поне веднъж опита ли се да забравиш детинските си чувства и да погледнеш на Улфрик с нови очи? Или си оставила старата болка и омраза да повлияят на сегашната ти преценка за него?
— Той все още е груб и жесток — измънка тя.
— Трудно ми е да го повярвам. Но дори да е така, въпросът е дали е бил груб и жесток спрямо теб сега?
— Той постоянно ми заповядва и се опитва да ме контролира. Сигурна съм, че ако можеше, щеше да ми нарежда кога да дишам и кога — не!
— Според мен ти смяташ за тиранин всеки мъж, който се осмели да ти заповяда нещо.
Милисънт отново въздъхна.
— Роланд, разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Но ти не можеш да си представиш какво е да си край този мъж. Ние винаги се караме. Когато сме в една стая, напрежението помежду ни е толкова голямо, че сякаш прехвърчат искри.
Той се замисли за миг.
— Доста странно, но това, което ти ми описваш, ми на помня за чувствата, които изпитах към една дама. Знаех, че не мога да я имам. Тя ни бе на гости. Ние двамата с нея постоянно се карахме, а всъщност всеки път, когато я видех, ми се искаше…
— Шшт! — прекъсна го Милисънт с пламнало лице. — Това няма нищо общо с… нас двамата с Улфрик.
— Сигурна ли си?
Глава 37
„Сигурна ли си?“ Дори когато се оттегли в стаята си, Милисънт не можа да се отърве от този въпрос, който отново и отново изникваше в мислите й. Отговори на Роланд с: „Разбира се“, но всъщност изобщо не
