но все пак слънцето беше изгряло и през дърветата се процеждаше сивкава светлина. Беше достатъчно светло, за да се вижда; достатъчно светло, за да се убива.
Направиха необходимия брой крачки, стиснали избраното оръжие в ръка, насочена към земята. Броенето продължи, последва нареждане да се обърнат, да се прицелят…
Себастиян вдигна пистолета си, твърдо решен да направи задължителния изстрел където и да е, но не и в Джайлс. Но приятелят му стреля моментално и го улучи под мишницата точно когато той дърпаше спусъка. Джайлс беше добър стрелец и би трябвало да се справи по-добре от такова близко разстояние. Раната, която нанесе на Себастиян, бе незначителна, но накара ръката му да трепне. Гърмежът отекна сред дърветата, сливайки се с поредната гръмотевица. Куршумът би трябвало да попадне в някое дърво, но вместо това се заби право в гърдите на Джайлс.
Себастиян видя как приятелят му рухва безпомощно на земята. Изненадата, изписана върху лицето на Джайлс, винаги щеше да го измъчва. Шокът го накара да се закове на място, докато секундантът на Джайлс го преглеждаше. Мъжът погледна Себастиян и поклати глава.
— Ще осведомя баща му. Предполагам, че вие ще осведомите вашия.
— Но нали нямаше да стреляш по него? Какво те накара да размислиш? — обади се Тиодор. Той млъкна, видял кръвта, която се стичаше изпод мишницата на Себастиян. — Ах, ето какво. Какъв ужасен късмет! Или по-точно казано, феноменален късмет — зависи от гледната точка.
Себастиян не отговори. Всъщност едва чуваше Тиодор. Невъзможно бе да се опишат чувствата му, щом осъзна, че току-що е застрелял най-добрия си приятел. Задушаваше се от мъка, ужас и ярост. Изпитваше толкова силна вина, че тя се загнезди в сърцето му и пусна здрави корени. А тепърва му предстоеше да каже на баща си, че не се е вслушал в заръките му, че планът му да се оправдае чрез собствената си смърт е дал обратен резултат.
В онова студено, мрачно утро Себастиян трябваше да загине при Камъка на дуелите. И в известен смисъл точно така стана.
ПЪРВА ГЛАВА
Подобно на много села и градчета в Австрия Фелбург можеше да се похвали с барокова архитектура, шадравани и чаровни площади. Там, където Виена заслепяваше и увличаше, Фелбург предлагаше тишина и спокойствие. Затова Себастиян Таунзенд реши да пренощува в него на път през Алпите.
Току-що беше приключил с една изтощителна задача, която го беше отвела от Франция в Италия, обратно във Франция, оттам в Унгария и накрая във Виена. Мисията му беше да върне няколко много редки книги на техния собственик; книги, задигнати от една съпруга при бягството й от семейното гнездо. Настоящият му работодател беше приел леко загубата на жена си, но държеше на книгите си. Сега те се намираха у Себастиян. Съпругата обаче беше отказала да сътрудничи и се наложи той да ги открадне.
Задачата беше неприятна, но не отвратителна като толкова много поръчки, приемани от Себастиян за времето, откакто беше напуснал родния си дом. През първите няколко години той не подбираше, а караше наред. Просто нямаше основания да се тревожи за каквото и да било. Отхвърлен от баща си, с прекъснати семейни връзки, отровен от мъка, Себастиян не беше човек, когото можеш да подцениш безнаказано. За да ти е мил животът, трябва да имаш причина. Себастиян не ценеше особено своя.
Но някога нещата стояха различно. Богатство, титла, добри приятели, семейство — всичко това бе негово. Все едно беше излязъл от някоя приказка. Радваше се на високо, снажно тяло, изключителна външност и великолепно здраве. Притежаваше всичко, за което може да мечтае човек, допреди да убие най-добрия си приятел на дуел и баща му да го изгони с думите никога повече да не стъпва в Англия.
И младият мъж се беше заклел пред себе си да изпълни точно заръката му. Мисълта за Англия, някога негов дом, сега му навяваше болезнени спомени. Вече единайсет години Себастиян скиташе по света като дърво без корен.
Ако бе длъжен да посочи мястото, което го приюти, той би назовал Европа, но нищо по-конкретно. Беше посетил всяка страна на Стария континент и няколко отвъд него, говореше три основни европейски езика и три от по-второстепенните, усвоени по неволя — общо шест езика. Можеше да си позволи да си купи хубаво имение, където да се установи. Беше напуснал родината си без пукната пара, но си беше намерил доходоносна работа и тъй като нямаше за какво да харчи, натрупа доста голямо състояние. Но представата за „дом“ твърде силно му напомняше какво е загубил и по тази причина той избягваше да се засели някъде. Освен това трудно се задържаше на едно място. Живееше по гостилници и хотели и много често — когато беше на работа — спеше върху сламеник на земята.
Все пак купи един имот в Северна Франция, но само защото го намери за полезен. Рушащите се руини на стария замък трудно можеха да се нарекат дом. Единственото, останало непокътнато в тази развалина, бе тъмницата, но дори и тя се състоеше от голи килии без врати, които Себастиян не си даде труд да ремонтира. Беше купил стария замък главно за да има постоянен адрес, на който може да бъде достигнат пряко или чрез писмо. Освен това му се струваше символично, че притежава руини, досущ като живота му.
Той не пътуваше сам. Колкото и странно да звучи, камериерът му беше предпочел да замине в изгнание с него. Джон Ричард се беше оказал авантюрист по душа и всъщност обожаваше новата си роля. Той все още работеше като камериер на Себастиян, но също така му служеше като източник на информация. Щом пристигнеха в нов град или село, Джон изчезваше и след известно време се завръщаше с ценни сведения за мястото и тамошните първенци. Той говореше два езика повече от господаря си, макар и не блестящо. Беше се превърнал в незаменим помощник за Себастиян. Освен това бе станал негов приятел, макар че никой от двамата не би го признал. Джон се гордееше с ролята си на слуга, макар и от по-висша категория.
Сега в антуража им имаше нов член, смел десетгодишен хлапак на име Тимъти Чарлз. Тимъти беше останал сираче в Париж, където миналата година се бе опитал да задигне кесията на Себастиян. Джон се беше смилил над него, защото момчето му навяваше спомени за родината и се скиташе само в чуждия град. Безмълвно се споразумя с господаря си да задържат Тимъти поне докато не открият за него добър дом. Скоро наистина трябваше да помислят по-сериозно върху това.
— Ако не се лъжа, наричат ви Гарвана?
Себастиян пиеше чаша австрийско вино в трапезарията на гостилницата, където щяха да пренощуват.
Мъжът, застанал до масата му, изглеждаше като вишестоящ лакей — висок, на средна възраст, безупречно облечен. Двамата мъже зад него приличаха на стражи не по дрехите си, защото бяха цивилни, и не по ръст, защото бяха по-скоро ниски. Имаше нещо в начина, по който оглеждаха цялото помещение, без да пропуснат нищо.
Себастиян просто повдигна вежда и равнодушно отговори на високия:
— Наричат ме всякак. Това е едно от имената ми.
Без да го е целял, донякъде заради рекламата, която Джон му правеше, Себастиян имаше славата на наемник, способен да извърши и невъзможното. Не беше сигурен как точно се е сдобил с прозвището Гарвана — вероятно защото с черната си коса и златисти котешки очи в него имаше нещо зловещо, — но нямаше да се изненада, ако това също беше работа на Джон. Камериерът редовно осведомяваше свръзките си кога Гарвана е в града, което често водеше до възложения, за които иначе Себастиян не би и чул.
— Всеки може да ви наеме, нали?
— Обикновено да — ако е готов да плати солидна сума.
Мъжът кимна:
— Човек като вас би трябвало да взима скъпо. Това изобщо не подлежи на договаряне. Моят господар е щедър и охотно ще плати цената ви. Приемате ли?
— Какво да приема? Не се хващам сляпо на всяка работа.
— Не, не, разбира се. Но тази задача е много проста и ще отнеме съвсем малко време и усилия от ваша страна.
— В такъв случай не се нуждаете от мен. Сбогом.
Мъжът изглеждаше шокиран от такова отпращане.
Себастиян се изправи и допи виното си. Не обичаше да се разправя с лакеи, без значение колко са важни.
