Непроветрената средновековна килия беше в по-добро състояние от неговата собствена тъмница — явен признак за редовната й употреба. Себастиян и преди бе хвърлян в затвори, само че съвременни. Никога не беше попадал на истинска тъмница. Беше зърнал старата крепост на хълма, издигаща се над Фелбург, и разбра точно къде се намира.
— Гръм и мълнии.
Той промърмори думите, които обаче отекнаха като шумен крясък в абсолютната тишина. Получи незабавен отговор:
— Вие ли сте, сър? — извика Джон от посока, която Себастиян не успя да определи.
Младият мъж се приближи до вратата, но преди да е отговорил, уплашеният глас на Тимъти долетя далече отляво:
— Гарване, тук не ми харесва. Ама хич! Не можем ли да си тръгваме?
И момчето, значи? Това преливаше чашата. Знаеше защо се намират тук. Не беше за пръв път някой насила да се опита да си осигури услугите му. Мръсниците в различните точки на света имаха сходен начин на мислене.
— Нараниха ли те, Тимъти?
— Не, не много. — Момчето се стараеше да изглежда смело. — Запушиха с нещо устата ми, завързаха ме и ме доведоха тук. Цяла нощ не мигнах.
— Ами ти, Джон? — попита Себастиян.
— Разминах се с малка цицина на главата, сър — отвърна Джон отдясно. — Нищо ми няма.
Не беше нищо. Можеше да преглътне насилието срещу себе си, но когато заради него страдаха други…
Себастиян не се ядосваше често, но сега побесня. Изправи се, повдигна крак и го стовари върху вратата. Тя дори не помръдна, въпреки че се вдигна прахоляк. Вероятно не беше стара колкото каменните стени.
Себастиян разгледа килията по-внимателно. Имаше калаена кана за вода и легенче за миене. На единствената полица се мъдреше пешкир. Водата беше прясна. Завивките на тясното легло бяха чисти и даже луксозни. Чинията с храна, пъхната под вратата, вероятно е изглеждала добре, преди буболечките да я нападнат: яйца, наденички, хляб с масло (сега разтопено) и няколко дребни сладки.
Очевидно намерението не е било да го измъчват, а просто да му попречат да си тръгне. Един вид, да погостува на херцога принудително. Но за колко дълго? Докато не се съгласи да намери изчезналата херцогиня? Сякаш той нямаше да плюе на сключеното споразумение още щом се измъкне от тъмницата?
Мъжът, който им донесе следващото ядене, беше глух или най-малкото си правеше оглушки. Не продума, безучастен към въпросите им. Денят се проточи — дълъг и отегчителен. Себастиян запълни времето си с физически упражнения, а мислите си — с представата как извива врата на Леополд Баум. Джон и Тимъти играеха на думи. Скоро прегракнаха, тъй като се намираха в срещуположните краища на тъмницата.
Вечерята пристигна, но от домакина им все така нямаше вест. Телешките котлети с кнедли и пухкав сос от няколко вида сирене беше много съблазнително и засищащо ястие, характерно за австрийската кухня. То бе придружено от сладкиш и бутилка първокласно вино. Себастиян остави десерта на буболечките и взе виното при себе си в леглото.
Следващият ден премина по същия начин, последващият — също. Значи първо щеше да вкуси какво го чака, ако не се съгласи с условията на херцога? Този тип наистина ли си въобразяваше, че просто така ще го принуди да работи за него?
Леополд Баум пристигна рано сутринта на петия ден от тяхното затворничество. Не беше оставил нищо на случайността. Преди него в килията влязоха четирима едри, яки стражи с пистолети, готови за стрелба. Един от тях завърза ръцете на Себастиян зад гърба му, докато останалите трима го държаха на прицел. Малката килия съвсем отесня, когато стражите заеха ъглите.
Себастиян беше изненадан от възрастта на херцога. Очакваше да види по-млад мъж, а установи, че Леополд Баум гони половин век. Тъмнорусата му коса беше много късо подстригана, както сега бе модно.
Себастиян носеше своята коса дълга и обикновено пригладена назад, само защото Джон не го биваше за фризьор, а пътуваха прекалено често, за да може редовно да посещава добър бръснар. Е, херцогът имаше превъзходен бръснар.
Проницателните сини очи създаваха впечатление за несъмнена интелигентност. Не беше много висок. Беше набит, със склонност към пълнеене. Под късата руса брада се забелязваше двойна брадичка. Имаше царствена осанка на човек, който напълно осъзнава своето привилегировано положение.
Себастиян предположи, че херцогът или току-що се е върнал от езда, или скоро я е предвидил в дневния си режим, защото беше облечен с тъмнозелено сако и бежови панталони, а в ръка държеше малък камшик, с който почукваше по идеално лъснатите си ботуши. На лицето му беше изписано приветливо изражение, сякаш Себастиян не седеше в килия с четири пистолета, насочени към него, а бе желан.
— Намирате ли квартирата за задоволителна?
На Себастиян даже окото му не мигна.
— Няколко дъски не биха се отразили зле на пода, но като цяло престоят тук е приятен.
Леополд се усмихна.
— Отлично. Много жалко, че не можахме да се споразумеем по-рано. Предполагам, сега сте готов да се заемете за работа?
— Необосновано предположение.
Херцогът не трепна. Личеше си, че е уверен в своето надмощие. Себастиян си помисли, че нещо не се връзва. Работата нямаше да се свърши, докато го държат затворник тук. Пуснеха ли го на свобода, херцогът пак нямаше гаранции.
— Незаконно е да ме държите на това място, защото отказах да приема вашата поръчка.
— Но вие не се намирате тук по тази причина? — сърдечно възкликна Леополд. — Спокойно мога да ви припиша колкото си искам престъпления. Дори ви застрашава екзекуция — макар да подозирам, че дори това няма да ви впечатли. Но да не изпадаме в мелодрами. Вие бяхте мой гост…
— Затворник — прекъсна го Себастиян.
— Гост — настоя херцогът. — Ако бяхте затворник, уверявам ви, че квартирата изобщо нямаше да е толкова приятна. Но може би дойдох да ви навестя твърде рано. Да намина ли следващата седмица, за да проверя дали тази „ваканция“ не ви е поомръзнала?
— А после по-следващата, и по-по-следващата ли? Така няма да намерите съпругата си. Нали?
Леополд изглеждаше изненадан.
— И защо ви е да упорствате толкова?
— Както казах на лакея ви, не мога да се заема със задачата, защото ще ме отведе в Англия. Дадох обет, че кракът ми няма да стъпи там. Няма да престъпя клетвата си заради пари.
— Защо сте дали такъв обет?
— Това въобще не ви засяга.
— Ясно — замислено промърмори херцогът. — В такъв случай ще трябва да призова нежните ви чувства.
— Не си правете труда — саркастично отвърна Себастиян. — Човек в моето положение не може да си позволи нежни чувства.
Леополд се засмя.
— Разбира се, че не — не може да ги показва. Но ще видим.
Херцогът започна да обикаля помещението. В такова ограничено пространство, изпълнено от яките стражи, той скоро се спря. Себастиян се зачуди дали му предстои да чуе истината или измислена версия на така наречените му „нежни чувства“.
— Ожених се за съпругата си, като й вярвах сляпо. Но както скоро и двамата открихме, съюзът ни не беше сполучлив. Бихме могли да се разведем. Тя само трябваше да ме помоли. Вместо това предпочете да избяга, инсценирайки отвличане, за да си осигури средствата за комфортно съществуване.
— Всичко това ми с известно…
