— Вече се погрижихме, милейди — бързо я увери вторият носач. — Той скоро ще пристигне.
Ръцете й се разтрепериха. Треската на Дъглас я тревожеше, но кървенето му буквално я плашеше. Не беше струйка, но капките определено оставяха диря. Нямаше да се успокои, докато не научеше доколко сериозна е раната.
Себастиян също бе разтревожен от кръвта. Веднага щом Маргарет се отдалечи, той се обърна към мъжа, който им беше съобщил за произшествието. Канеше се да го разпита, но нещо в ужасеното изражение на Дентън го възпря.
Брат му се взираше в кървавата диря, сякаш не можеше да повярва на очите си. Себастиян не помнеше някога на Дентън да му е прилошавало при вида на кръв. Не смяташе, че това обяснява бледността му. Той беше пребледнял като платно още при вестта за инцидента. Сякаш бе в шок.
— Вземи се в ръце! — изкомандва го Себастиян. — Изпрати горе прислужници, които да съблекат мокрите дрехи на татко и да го измият с гореща вода.
Дентън най-накрая го погледна, кимна и бързо се запъти към кухнята.
След като остана сам с мъжа, Себастиян насочи към него цялото си внимание. Нямаше нищо изненадващо, че човекът направи няколко крачки назад. Себастиян бе свикнал с такива реакции. Тъй да се каже, когато Гарвана се появеше, всички останали птици отлитаха. Просто беше изгубил умението си да предразполага хората.
— Как се казваш? Кой откри баща ми?
— Вие ли сте отритнатият син? Онзи, дето… — Без да довърши, мъжът отстъпи още назад.
Сега изглеждаше не просто предпазлив, а направо уплашен. Себастиян въздъхна:
— Да, онзи. А ти си?
— Робърт Кантел, милорд. Градинар съм тук от пет години. Следобед отидохме в западния край на имението да подрежем дърветата. Работим на групи. Не можахме да видим баща ви от толкова далеч, но през клоните видяхме, че конят му стои там.
— Точно на кое място?
— Там, където започва границата с „Белите дъбове“, близо до пътя за Еджфорд. Решихме, че или е отивал, или се е връщал от града, когато е паднал.
— Откъде кърви?
— Има лоша рана на тила. Цялата вода в канавката беше порозовяла.
— Значи е загубил много кръв?
— Така изглежда.
— Бих искал да ми покажеш къде точно го намерихте.
Робърт първо погледна към стълбището, сякаш се надяваше, че някой от другарите му ще слезе долу и ще се заеме със задачата вместо него. Обикновено Себастиян гледаше да уталожи страха, който вдъхва с вида си, но не и днес.
— Незабавно.
Тонът му не беше заплашителен. Изрече думата доста тихо. Изражението му обаче обещаваше лоши последствия, ако градинарят не се подчини. Страхът накара човека да се втурне навън. Едва погледна назад, за да се увери, че Себастиян го следва.
Мястото се намираше на около десет минути път пеша, което не пречеше дотам да се вземе кон. В общи линии Себастиян се беше ориентирал от разказа на Робърт. Би могъл да го освободи, но държеше да е абсолютно сигурен. Не бе изключено да изникнат още въпроси, а нямаше желание да преследва градинаря, за да търси отговорите.
Все пак беше съвсем ясно къде точно е паднал Дъглас. Мътната вода в канавката беше дълбока около десет сантиметра. Кръвта не се беше разтворила напълно.
От двете страни на пътя имаше дървета чак до „Горския кът“. Клоните им образуваха нещо като арка. В западния край на имота започваше тясна горичка, която стигаше до по-гъстите дъбрави на север, където се намираше Камъка на дуелите.
Изведнъж Себастиян се сепна при една мисъл. Смяташе се, че „Горския кът“ и старото селце са придобили имената си тъкмо от тази горичка. Таунзендови притежаваха селото от незапомнени времена. Повечето земя, на която сега се разполагаше Еджфорд, също бе тяхна собственост. Един от клоните на старото дърво, най-близо до мястото на инцидента, беше приведен ниско напред. Не беше достатъчно близо до пътя, за да попречи на ездача, но ако по някаква причина конят на баща му се беше отклонил, нищо чудно Дъглас да се е ударил в този клон и да е паднал в канавката.
Себастиян внимателно огледа местността. Имаше много отпечатъци от стъпки, но те вероятно бяха на градинарите, намерили Дъглас. И да е имало следи от копита на втори кон, те отдавна бяха заличени от спасителите. Причината за раната на Дъглас бяха очевидни: остър камък, който стърчеше от водата.
След като огледа местопроизшествието, Себастиян заключи, че падането на баща му е било произшествие. Което не означаваше, че наблизо не се е спотайвал някой, който да го причини. Единствено баща му бе способен да изключи или да потвърди тази хипотеза, така че не можеха да се правят категорични изводи, преди Дъглас да дойде в съзнание и да проговори.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дъглас наистина имаше лоша рана на тила. За нея бяха нужни четири шева и още един заради цицината. Слава Богу, той не се събуди, за да изпита болката от иглата.
Доктор Кълдън се тревожеше не толкова за раната, колкото за треската, довела пациента до припадък. Благородник по рождение, Кълдън бе станал лекар по собствен избор. Лично познаваше всички и лекуваше Маргарет от дете.
По всичко личеше, че Дъглас е лежал повече от час в канавката. Лекарят не можеше да прецени дали треската се дължи на инфекция или на простуда. Опасяваше се, че пациентът може да изпадне в състояние, от което да не се събуди.
— Виждал съм го преди — каза той на Маргарет, преди да си тръгне. — Това е рядко срещано явление, но имах пациент, който не се събуди три седмици, и една жена, която изобщо не се събуди.
— Никога ли?
— Бедничката, умря.
— От липса на храна ли? — попита тя.
— Не, давахме й течности през фуния, но това не беше достатъчно. Жената просто повехна и около година по-късно почина. Това беше причинено от рана на главата.
Да не беше питала! Боже мили, какъв ужас! Точно това, което не биваше чува в настоящия момент. Такова нещо нямаше да се случи с Дъглас. Тя нямаше да позволи.
— Виж, Маргарет, не исках да те тревожа. Дъглас е силен и здрав. Сигурен съм, че ще дойде в съзнание. Но сега е изтощен от загубата на кръв. Само това е достатъчно да обясни неговия припадък. Довечера ще се върна и вероятно ще мога да ти кажа повече за състоянието му.
— Благодаря.
— Засега обаче ще се нуждае от непрекъснато внимание. Нека край него винаги да бди прислужница. Ако се събуди и се опита да стане, не е изключено да падне и да се нарани по-лошо. А когато се събуди — добре познавам Дъглас — непременно ще иска да стане. Но не бива. Вероятно ти си единствената, която ще послуша, Маргарет. Надявам се, че ще останеш тук, докато той не се оправи?
— Ами… да, разбира се, щом смятате, че е необходимо.
— Така смятам.
Кълдън й даде допълнителни указания как да се борят с треската — елементарни неща, които тя вече знаеше. След като се погрижиха за Дъглас, тя отиде да потърси Абигейл. Ако Дентън не й беше казал, някой трябваше да я уведоми за случилото се. Вероятно Дентън си беше замълчал. Той не обичаше да съобщава лоши новини. Същото се отнасяше и за Маргарет, но все някой трябваше да го направи.
Аби не беше в гостната, макар да имаше доказателства, че е пила чай там. Вероятно беше много сърдита, че Себастиян и Маргарет не са се върнали при нея. Нищо чудно обаче досега да е забравила всичко.
Казаха й, че Абигейл се е прибрала в стаята си да се приготви за вечеря. „По-вероятно да си
