подремне“ — помисли си Маргарет. Затова почука тихо на вратата.
— Влез!
Абигейл седеше на писалището и се опитваше да разчете с лупа някакво писмо.
— Помислих, че може би спиш — поде Маргарет.
— Вече не спя следобед. На моята възраст е глупаво човек да си проспива живота.
Маргарет би се усмихнала, ако не беше толкова разтревожена. Абигейл може би си мислеше, че се е отказала от следобедния сън, но често й се случваше да задряма на някой стол, а щом я събудеха, отказваше да си признае, че се е унесла. Обичайното й извинение беше, че е отморявала очите си. Всички бяха така любезни да не отбелязват хъркането й.
— Трябва да поговорим, Аби — рече Маргарет и издърпа един стол.
— Чудесно. Знаеш колко ми е приятно да си бъбрим, миличка. Точно сега имаме време преди вечеря.
— Боя се, че ти нося лоши вести. Дъглас е претърпял злополука.
— Слава на Бога, че сега Себастиян си е у дома! Той ще се погрижи.
— Да, но сегашният инцидент не е минал без сериозни последици — не, не, той е добре — бързо добави Маргарет, когато лицето на Аби пребледня. — Но има много силна треска.
— И преди е имал треска — намръщи се старицата. — Всеки е имал треска, момиче.
— Но доктор Кълдън не е сигурен каква е причината за тази. Дъглас е паднал и си е наранил главата. Нещо по-лошо, паднал е в локва с вода и един Бог знае колко време е лежал така. Вероятно водата не е била ледена, но вятърът определено бе студен.
— Намекваш нещо. Недей да го усукваш, момиче. Изплюй камъчето.
— Това може би не е обикновена треска. Той не е в състояние да остане буден повече от няколко мига. Непрекъснато припада. Зрението му е сериозно нарушено. Отначало не ме позна. И въобще не позна Себастиян.
— Как мислиш, дали нарочно?
— Ами не е изключено, обаче по-скоро не.
Абигейл изсумтя.
— Което изобщо не означава, че това мое глупаво момче ще разговаря със Себи, когато се събуди.
Маргарет беше чувала и друг път галеното име на Себастиян, но сега, когато познаваше възрастния човек, й подейства разтърсващо да го чуе отново. Себастиян Таунзенд вече определено не беше никакъв „Себи“.
— Което ми напомня — продължи Абигейл, — че не знам дали Себи още е тук. Никъде не можах да го намеря, а толкова много имам да говоря с него.
— Сигурна съм, че… — поде Маргарет, но млъкна, когато старата жена се изправи и тръгна към вратата. — Чакай малко, Аби. Ами Дъглас? През следващите дни той ще се нуждае от постоянно наглеждане и забавление, което да го държи в леглото, когато се събуди. Лекарят беше категоричен, че той не бива да става.
— Е, и?
Тя се поколеба, но не за пръв път се опитваше да сближи майката и сина. А този път имаше коз в ръката.
— Струва ми се, че ще му се отрази безкрайно добре, ако ти го посетиш, докато се възстановява, и му поговориш — след като се събуди, разбира се. Но недей да го разстройваш, моля те!
— Да, да, предполагам, че мога да сключа временно примирие и отново да си поговоря с този глупак — но само засега.
Маргарет не очакваше, че Аби ще отстъпи толкова лесно, но нетърпението на старата жена беше очевидно. Вероятно би се съгласила на всичко, за да приключи разговора и да отиде да потърси Себастиян.
— Страхотно, Аби! Но помни, че не бива да го разстройваш. Нищо неприятно.
— Сигурно се шегуваш, момиче. Че в тази къща има ли нещо приятно, за което да се говори?
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Себастиян тъкмо се канеше да подхване с брат си една от неприятните теми. След като се върна от огледа на местопроизшествието, установи, че Дентън го няма никакъв. Все пак се появи, за да чуе какво ще каже лекарят, и преди отново да е успял да изчезне, Себастиян го улови за рамото и го изведе навън, където можеха да си поговорят насаме.
— Защо имам чувството, че ме принуждаваш да водя диалог с теб, Себастиян? — попита Дентън, хвърляйки многозначителен поглед към ръката, която още го стискаше за рамото.
— Защото е така.
— Я ме пусни! — изръмжа Дентън.
— Шегувах се. — Себастиян го пусна. Застанаха под старото дърво, където някога си бяха построили къщичка.
— Така си и мислех — тросна се брат му. — Изобщо не си се променил за времето, през което те нямаше, нали? И къде се беше скрил? Все си мислех, че ще се засечем в Лондон, но това никога не стана. Да не би да си напуснал страната?
— Да, и нямах намерение да се връщам. Живеех в Европа, но не на конкретно място. Пътувах много. Работата ми ме водеше до всички кътчета на Стария континент.
— Работа? Нима си работил, за да си изкарваш хляба?
Себастиян се изсмя на ужасената физиономия на брат си — типичната реакция на всички привилегировани аристократи.
— А ти как мислеше, че ще оцелея, когато си тръгнах оттук без пукнат грош?
Дентън се изчерви.
— Помислих си… всъщност нищо не си помислих, но не бих предположил, че ще се хванеш за някоя обикновена работа.
— В това, което върша, няма нищо обикновено. Хората ми плащай много, за да свърша това, г което не могат да се справят сами.
— Като например?
— Връщам откраднати ценности, възстановявам неправди, изглаждам разногласия, измъквам невинни от затвора. По малко от всичко. Превърнах се в това, което наричат „наемник“. Сега е твой ред. Отношението ти е доста враждебно като за среща с роднина, Дентън. Защо?
Брат му прокара ръка през черната си коса. Слепоочията му бяха прошарени, което не си личеше, освен ако не се вгледаш отблизо. Под кехлибарените му очи, прорязани от кървави жилки, имаше тъмни кръгове. Тези очи не бяха светли като на Себастиян, по-скоро се доближаваха към кафявото. Беше много блед, сякаш почти не излизаше навън. През изминалите години на бузата му се беше появил малък белег и още един на челото. Дентън изглеждаше съсипан и изтощен, подобно на човек, който твърде често се отдава на разнообразни пороци. Беше с година по-малък от Себастиян, но сега приличаше на по-големия брат.
Най-накрая Дентън въздъхна.
— Голям шок е да те видя отново. Не вярвах, че някога ще ми се случи.
— Нито пък аз — отвърна брат му и небрежно подхвърли: — Сега разбирам, че съм се затъжил за теб.
— Лъжец — изсъска Дентън. — Ти все нямаше време за мен. С теб никога не сме били близки.
— Знам и съжалявам за това — искрено отвърна Себастиян. — Но ти никога не си бил лесен за общуване. Твърде рано изгради своите прегради срещу света.
— Защо, по дяволите, повдигаш този въпрос? Това е минало и както се казва — тури му пепел. То не може да бъде променено, Себ.
— Предполагам, че не — съгласи се Себастиян. — Но ако не затова си заел отбранителна позиция, защо тогава?
Дентън го погледна смаяно.
— Божичко, идваш тук изневиделица. Това само по себе си е достатъчно, нали? После внасят татко
