Джон, понесъл куфар.
Тя погледна изненадано камериера на Себастиян.
— Нанасяш се, когато няма да останем тук до утре?
— Оптимизъм, лейди Маргарет. Изпълнен съм с него.
Тя се усмихна, защото неговото отношение й допадаше. Когато икономът отведе Джон, за да го настани, тя се обърна към Себастиян и откри, че той все още не е мръднал от прага.
— Доведохме кобилата ти от „Белите дъбове“. Искаш ли да пояздиш, преди да вечеряме?
— Каква великолепна идея!
— Да, искам. Много мило от твоя страна да ми доведеш Пастичка.
— Имам своите мигове на кавалерство.
Думите бяха произнесени толкова иронично, че тя се засмя.
— Ако ще яздим наблизо, няма да се наложи да се преобличам.
— Само до скалите. Тимъти копнее да види гледката и ще ни придружава.
— Чудесно. Тогава да тръгваме.
Ездата не беше дълга. Всъщност трая едва няколко минути, тъй като си устроиха приятелско надбягване дотам. Всичко започна с предизвикателен поглед от нейна страна, но Себастиян прекрасно я разбра и задоволи желанието й. Надбягване до скалите, което тя спечели. Колко вълнуващо! Маргарет се смееше, когато той я настигна.
— Браво, Маги — похвали я Себастиян, помагайки й да слезе от седлото. — Сега разбирам защо яздиш чистокръвна кобила. Разбира се, аз не се опитвах да спечеля — нагло се ухили той.
— О, да! — изкикоти се тя.
Бяха спрели близо до ръба на скалата и сега вървяха един до друг, повели конете си за юздите. Няколко жилави цветя бяха оцелели през студения сезон, изпъстряйки сухата трева. Себастиян откъсна две-три, поднесе ги към носа си и направи гримаса, защото не миришеха приятно. Но после се поклони официално и й поднесе букета.
— Не са хубави като тези, които отглеждаш, но… — Сви рамене. Изглеждаше притеснен от жеста си.
Тя остана възхитена:
— Прекрасни са. Благодаря.
Продължиха с разходката. Себастиян често поглеждаше към морето, а Маргарет често поглеждаше Себастиян. Никога не го беше виждала толкова непринуден и отпуснат. Е, всъщност такъв беше с баба си, но тогава се държеше така само заради щастието на Абигейл, защото не искаше да й показва Гарвана.
— Като дете обичах да идвам тук и с часове да гледам корабите.
— Наистина ли? — засмя се Маргарет. — Аз също.
— Знам.
Тя примигна.
— Какво означава това?
— Веднъж те видях да обикаляш наоколо точно като нашия малък приятел сега. Яздех наблизо и не мисля, че ме забеляза.
— Не, не си спомням — отвърна тя.
Двамата се загледаха в Тимъти. Момчето им махна, преди да метне няколко камъка в морето.
Тъй като Себастиян се държеше (осмеляваше ли се да използва епитета) очарователно, реши, че моментът е подходящ да му каже за плановете на Албърта:
— След няколко дена херцогинята ще организира прием в наша чест. Опитах се да я разубедя, но тя беше непреклонна.
— В наша чест?
— Да, бал по случай сватбата ни, за да зарадваме съседите.
Себастиян дори не се опита да потисне стона си. Маргарет бе изненадана, че това е единствената му реакция. Той просто можеше да е решил да не отива.
Тя промени темата, преди да се е разсърдил за приема. Днес Себастиян се държеше твърде… приятно. Наистина не знаеше как да тълкува това.
— Между другото, тук баща ти за малко не падна от скалата.
— Никога не си ми разказвала подробности за другите произшествия — напомни й той. — Сега можеш да поправиш този пропуск.
— Ами според твърденията на баща ти той яздел покрай скалите, както обикновено на сутрешната си разходка, и ремъкът на седлото му се разхлабил. Седлото започнало да се плъзга и той — с него. Нямало да има проблем, ако не бил до ръба на скалите. Полетял от коня, заловил се за някакъв клон, но нямало къде да стъпи, за да се изтегли нагоре. Едва след половин час един човек минал наблизо и забелязал коня без ездач.
Себастиян се беше намръщил.
— Дали ремъкът се е изхлузил сам, или някой е помагал?
— Това бе първият инцидент, но не му обърнах особено внимание, защото Дъглас не беше пострадал. Сигурно много се е изплашил, но след като беше спасен, погледна на случилото се като на случаен инцидент и никой не се сети да провери седлото.
— Какво друго?
— Нали помниш балкона на третия етаж, където майка ти си пиела чая и се наслаждавала на гледката? От време на време баща ти излиза там. Аз също, когато ставах рано сутринта, за да наблюдавам изгрева.
— Да разбирам ли, че накрая ще започнеш да говориш по същество?
По тона му си личеше, че той я дразни, но въпреки това Маргарет се намръщи.
— Дъглас пропаднал през пода. Той поддал под тежестта му. Слава Богу, баща ти се заловил за ръба на дупката, която се образувала, и се изтеглил обратно. Ако не се е бил хванал навреме, е можел да се пребие до смърт.
— И на какво е приписал това преживяване?
— Каза, че някои дъски са прогнили след толкова години. Сега редовно кара слугите да проверяват пода на балкона.
— Осъзнаваш ли, че това обяснение звучи съвсем разумно?
— Да, разбира се. Но аз бях там предишния ден и подът си беше съвсем наред — не скърцаше, нямаше хлътнали дъски.
— Нещо друго?
— Имаше поредица от дребни падания, които отначало не ми направиха особено впечатление. Дъглас беше насинен, но се оправдаваше с това, че се препъвал. После едва не го сгазиха на едно от пътуванията му до Лондон. Някаква карета карала твърде бързо, но кочияшът така и не спрял да се извини. Дъглас дори не спомена за това произшествие, научих го от неговия кочияш. Но този инцидент ми дойде в повече. Да не говорим, че тогава го придружаваха Жюлиет и Дентън. Така най-накрая започнах да подозирам, че е в ход нечий пъклен план, а Жюлиет и Дентън може би са замесени.
— Е, при положение че нищо, което ми каза, не може да бъде проверено след толкова време, ще ми се наложи да използвам други средства за разследване. Но стига толкова. Ти наистина си целенасочена, драга. Поканих те тук да се отпуснеш и да се позабавляваш, а не да обсъждаме неприятни теми.
Думите му стоплиха сърцето й, а не биваше. Чаровният кавалер Себастиян беше неустоим.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Маргарет и Себастиян току-що се бяха върнали от ездата и влизаха в салона, когато й се стори, че пред къщата спира карета. Но и двамата безпогрешно чуха Хобс да казва:
— Добре дошли вкъщи, лейди Жюлиет.
Маргарет бързо отиде при входната врата. Определено не смяташе да предупреждава Жюлиет, че Себастиян си е у дома. Само искайте да вили нейната реакция, когато погледът й се спре на Себастиян. Ако Жюлиет се опитваше да се отърве от Дъглас, за да могат с Дентън да встъпят в новите си титли,
