възможността по-големият син да се сдобри с бащата определено можеше да попречи на плановете й.
— Здравей, Жюлиет — каза тя.
Жюлиет се обърна и се усмихна. Тя беше изключително хубава жена с прекрасна фигура. Русата й коса беше изкусно накъдрена, зелените й очи блестяха. Носеше грим, но само колкото да подчертае красотата си. Винаги се обличаше по последна мода и редовно посещаваше лондонските шивачки, за да се увери че е в крак с всички новости.
— Маги! Колко се радвам, че си се прибрала. Не те очаквах толкова скоро. Ако аз бях заминала за Европа, определено нямаше да бързам да се върна. Но щях да побързам да се върна от Лондон, ако знаех, че си тук.
Жюлиет я прегърна — нещо, което Маргарет очакваше. Всъщност французойката се беше привързала към нея по време на престоя й в „Горския кът“. Даваше си сметка, че Жюлиет я смята за приятелка, може би за единствената си приятелка в Англия. Другите жени в околността така и не й бяха простили нейното участие в трагедията. Не я избягваха, защото в края на краищата беше Таунзенд, но никога не се държаха сърдечно с нея. Чудно, дали Жюлиет смяташе, че това ще се промени стане ли веднъж съпруга на граф, тоест с по-висока титла от повечето си съседки.
— Хареса ли ти пътешествието? — нетърпеливо попита французойката. — Посети ли всички места в Париж, за които ти говорих? Хайде, искам да чуя… всяка…
Гласът й замря. Себастиян беше застанал на прага на салона. Жюлиет пребледня, все едно виждаше собствената си смърт в изражението му. Маргарет се обърна да го погледне и остана слисана. Това беше Гарвана — студен и смъртоносен. Изглеждаше дори по-страховит от първия път, когато го беше срещнала в старите руини, които той наричаше свой дом. Всичко беше в очите му. Нямаше съмнение, че в тези златисти очи се таят мисли за убийство.
Хобс навярно си беше помислил същото, защото изчезна със светкавична бързина в коридора. Маргарет никога не го беше виждала да се движи толкова чевръсто. Тя също бе обзета от желание да побегне, а Себастиян дори не я гледаше. Можеше да си представи какво й е на Жюлиет.
— Излез, Маги — нареди Себастиян с равен тон и добави смразяващо: — Със съпругата на Дентън имаме да уреждаме някои неща.
— Моля те, Маги, остани — поиска Жюлиет.
— Маги, върви! — изсъска той.
Тя се втурна нагоре по стълбите, към стаята на Дентън, и затропа на вратата. Когато той й отвори, тя без заобикалки заяви:
— Може би няма да е зле да слезеш долу и да попречиш на брат си да бъде обвинен в убийство.
— Убийство?
— Жена ти се върна.
— Гръм и мълнии! — Дентън хукна към преддверието.
Маргарет го последва, макар че остана горе на площадката. Когато видя, че мъжът й се е затичал да я спасява, Жюлиет хукна по стълбите и се скри в стаята им. Маргарет чу Дентън да казва на брат си:
— Не можеш да я убиеш.
— Тогава защо не се разведеш с нея? — попита той.
— Да не мислиш, че не ми се иска?
— В такъв случай?
— Не мога. Зарежи тая работа, Себ. Моля те, просто не се намесвай.
Дентън не каза нищо повече и също се върна в стаята си. Мимоходом хвърли поглед на Маргарет. Приличаше на мъж, претърпял поражение. Тя за пръв път чуваше, че той би искал да разтрогне брака си с Жюлиет.
Маргарет неохотно срещна погледа на Себастиян. Сега беше моментът да се скрие в собствената си стая, но имаше проблем: той вървеше след нея. Тя заби поглед в краката си. Чувстваше се виновна, задето извика Дентън и попречи на Себастиян да разговаря с Жюлиет.
Той повдигна брадичката й и така я принуди да го погледне в очите.
— Защо го направи?
Тя се сви, но честно си призна:
— Уплаших се, че ще я убиеш.
— Нямаше, но как, по дяволите, ще измъкна истината от нея, ако не мога да я разпитам насаме?
— Сякаш всички тук не знаят какво ще я питаш! За тази цел не ти е нужно да оставаш насаме с нея.
— Най-важната част от сценария ти убягва, Маги. Когато наоколо има други хора, тя ще се осмели да излъже. Ще се почувства защитена.
— О, не се бях сетила за това — смути се Маргарет.
— Не, ти бе обзета от мисълта, че си наела убиец.
Сега тя съвсем се смути.
— Ти наистина изглеждаше готов да я убиеш — защити се.
— Радвам се да го чуя, тъй като исках да я оставя точно с такова впечатление — сухо отвърна той и въздъхна. — Много добре, ще прибягна към нова тактика. Ако всичко е заради проклетата титла, да видим колко ще им отнеме, докато се опитат да ме убият.
Това изобщо не й хареса:
— Нима ще играеш ролята на мишена?
— Това е по-лесният път на действие, тъй като сега дамата ще стига до крайности в желанието си да се увери, че никога няма да остане насаме с мен.
— Наистина ли смяташ, че брат ти е замесен?
— А ти?
— Ами… да. Но това беше, преди да науча, че иска да се разведе с нея, но ръцете му са вързани. Как мислиш, какво му пречи?
— Логичното предположение е изнудване, макар че при тази жена всичко е възможно. Все едно, не е зле да знаеш, че никога не съм подозирал брат си, че стои зад инцидентите с баща ни. Дентън може и да негодува, но не срещу татко. Убеден съм, че той таи гняв към мен, защото обича Дъглас и чувства, че аз съм бил предпочитаният. От друга страна, мисля, че Жюлиет има съучастник.
— Кой ли е?
— Тимъти беше споменал, че един от конярите говори с френски акцент. Разпитах Хобс. Мъжът е бил нает тук по настояване на Жюлиет точно след сватбата й с Дентън. Значи със сигурност е неин познат.
— Или съучастник.
— Точно така. Което би могло да обясни как вчера баща ми е претърпял поредния инцидент, докато Жюлиет е била в Лондон. Нейният съучастник може да се е криел зад някое от дърветата и да е подхвърлил нещо на пътя, което да уплаши коня, а после да е заличил доказателствата.
— Немалко хора са си счупили врата при падане от кон — отбеляза тя.
— Вярно, макар че вероятността това да се случи не е особено голяма… което ме кара да се чудя…
— Какво?
— Дали намерението е действително да го убият, или само да изглежда така.
— С каква цел? Да го уплашат?
Себастиян студено се изсмя:
— В такъв случай те се провалят безславно. Той би трябвало да заподозре нещо, за да проработи планът им, но съдейки по всичко, което си ми разказала, баща ми не подозира нищо. Но аз разсъждавах и върху това, че може би инцидентите са били за сплашване на Дентън, може би така Жюлиет го държи в ръцете си.
Божичко, подобно нещо никога не би ми хрумнало.
— Това е само предположение.
— Обмислял ли си възможността Дъглас да не иска да признае, че нещо не е наред, за да не изплаши другите?
— Всъщност съм склонен да вярвам, че е точно така, а не че не вижда нищо странно в броя на произшествията, които са го сполетели в последно време. Баща ми не е глупав. Ще видим как ще протече
