болката.
Тя се намръщи, защото не разбираше, а после възкликна:
— Божичко, съжаляваш, че си го отритнал, така ли?!
— Да, разбира се.
— Защо не му каза? Защо не го каза на майка си, вместо да живеете в мълчание толкова години?
— Защото заслужавах нейното презрение, но дори това наказание не ми бе достатъчно. Отхвърлих утехата, която тя би ми предложила. Себастиян го нямаше. Нищо не би могло да ме освободи от вината ми в случая.
— Съжалявал си толкова дълго?
— О, да. А дори не бях сърдит на него; бях сърдит, че той ще страда, тъй като знаех, че няма да си прости смъртта на Джайлс. Но не успях да овладея гнева си. На сутринта след проклетия дуел имах ужасен махмурлук, понеже през нощта се бях напил, за да забравя случилото се. Но след като престанах да фуча от ярост и главата ми спря да пулсира, осъзнах какво съм му наговорил. Дори тогава не сметнах, че Себастиян ще възприеме думите ми толкова буквално. Когато отидох да го потърся, за да му се извиня, той вече си бе отишъл.
— Не изпрати ли човек да го потърси?
— Не, аз лично заминах. Бях налучкал правилната посока, но докато стигна в Дувър, корабът му вече беше отплавал. Качих се на следващия кораб, но не го намерих. С течение на годините пращах други, по- опитни в издирванията мъже, но той сякаш беше изчезнал от лицето на земята.
— Или сякаш си е променил името, както е в действителност. За Бога, Дъглас, защо не разказа всичко това на Себастиян, докато той беше тук?
— Наистина ли питаш, при положение, че ти го каза? Аз също не смятах да разкрия сърцето си без известно насърчение. Той изобщо не изглеждаше склонен да ме изслуша. Все едно говорех на запечатана гробница. Себастиян няма да ми прости. Как да го виня, когато аз самият не мога да си простя?
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
— Откакто се върнахме, непрекъснато си унил — отбеляза Себастиян, докато Джон тракаше с капаците на тенджерите върху печката.
Кухнята беше студена, въпреки че в нея се готвеше още от заранта. Просто печката, на която сега къкреше вечеря, не можеше да отоплява такова огромно помещение. Бумтящото огнище пък беше прекалено далеч от масата. Би трябвало да я бутнат напред, но Себастиян се беше отпуснал и нищо не му се вършеше. При Морис бяха оставени осем предложения за работа, но той не си беше направил труда да прочете дори едно.
— Взимам пример от теб — отвърна Джон и се върна на масата с купа гъста яхния.
— Не на мене тия! — светкавично отвърна Себастиян. — Обикновено се опитваш да ме разведриш.
— И успях ли?
— Не.
— Ето го твоят отговор, а вечерята изстива. Или ще изпиеш тази бутилка бренди? — попита Джон, поглеждайки алкохола пред Себастиян.
— Още не съм решил.
Отговорът изтръгна усмивка от Джон, но тя бързо се стопи. Себастиян никога не беше виждал другаря си в такава светлина. Досега той беше вечният оптимист, който го изтръгваше от лошото му настроение.
— Изплюй камъчето, Джон.
— Момчето е нещастно. Тимъти наистина се привърза към баба ти и сега му е мъчно за нея.
— Затова ли непрекъснато мърмориш през последните два дена?
Джон въздъхна:
— Всъщност мислех, че можем да останем в Англия. Питаш защо? Защото ти се ожени за лейди Маргарет! Може никога да не проговориш на баща си, но тя е там и това е достатъчна причина да останеш. Ако не си имал такива намерения, не биваше да се жениш.
— Така значи — сериозно отбеляза Себастиян. — Затръшваш врати и капаци, защото решението ми те е подразнило? Или защото и ти подобно на Тимъти тъгуваш за някого там?
Джон гневно се изчерви.
— За разлика от някои хора аз не отричам, че съм срещнал жена, с която нямам нищо против да прекарам живота си.
— Не е нужно да стоиш при мен, Джон. Иди и поискай ръката на своята дама.
— И какво, да те оставя да се удавиш в грешките си ли?
— Аз не правя грешки.
— Тук си, ако не се лъжа.
Себастиян се засмя на духовитата реплика. Джон бе доста забавен, когато се раздразнеше. Но все пак не биваше да го оставя в неведение.
— Ще дам на Маги седмица да започне процедурите по развода — обясни. — Така е най- джентълменски. Но открия ли, че не е предприела нищо, тя ще загуби възможността да се отърве от мен.
— Подразбира се, че ще се върнеш да провериш, така ли?
— Естествено.
— Уф, по дяволите, не можа ли да кажеш по-рано? — оплака се Джон.
Себастиян сви рамене.
— Не ми беше лесно да взема това решение. Маги заслужава някой по-добър от мен. Но поне веднъж ще бъда себелюбив.
— Ако вече е започнала процедурите. Тогава?
— Тогава съдбата ще е предрешила въпроса.
Джон театрално повдигна очи.
— Защо да оставяш нещата на случайността? Маргарет мисли, че никога няма да те види. Няма причина да отлага развода.
Себастиян присви устни. Едва тази сутрин бе решил да задържи Маргарет. Наистина не смяташе да й даде повече от няколко дена. Но кавалерството изобщо не му подхождаше. Защо да оставя съдбата да избира?
— Ако се е развела с мен, може би ще падна на колене и ще помоля за ръката й. Как мислиш, колко дълго ще има да се смее?
Джон се намръщи.
— Защо правиш това? Откъде това чувство, че водиш достоен за презрение живот? Помогнал си на много отчаяни хора, които жестоко щяха да страдат, ако не беше ти.
— И съм изпълнил много незначителни поръчки, целящи да задоволят алчността или отмъщението на глупави богаташи.
— Зърното е смесено с плява. Просто трябва да го отделиш. Какво те кара да мислиш, че лейди Маргарет ще те отблъсне, ако й предложиш своя живот вместо този, с който е свикнала?
— Казах, че се връщам — защити се Себастиян.
— Но ти се шегуваше за брака й с теб, с истинското ти аз, с човека, който си сега, а не предишния Себастиян. Какво те кара да мислиш, че тя ще ти откаже?
— Какво те кара да мислиш, че няма? Общуването ми с нея беше насила, включително превръщането на брака ни в истински. Тя има много причини да не ме иска за мъж и ако я бях оставил, щеше да ги изреди.
— Навярно защото си забравил да й кажеш, че ти искаш да се ожените? Или погрешно съм разтълкувал нещата? Каза ли й какво изпитваш към нея?
Себастиян пресуши каквото беше останало в чашата му с бренди.
— Добре, Джон. Ти ми даде доста материал за размисъл.
— Между другото — добави Джон, — какво имаше да ти казва Дентън?
