— Кога?
— В писмото си.
— Какво писмо?
Джон завъртя очи.
— Трябваше да се досетя, че беше прекалено унесен, за да ме чуеш, когато ти казах, че оставям писмото в стаята ти. Пристигна тази сутрин.
Себастиян отиде да вземе писмото, но остана разочарован от неговото съдържание. Върна се в кухнята и съобщи на Джон с погнуса:
— Потаен, както винаги. Не знам какъв му е проблемът, че избягва всеки директен отговор.
— Добре де, какво ти пише?
Себастиян изсумтя.
— Че ако искам отговори, мога да ги намеря от брата на Жюлиет. Защо Дентън просто не ми даде тези отговори?
— Може би не ги знае — предположи Джон.
Себастиян се сепна и препречете писмото:
Себ,
Нямах представа, че ще си заминеш толкова неочаквано. Трябваше ми време да подредя мислите си. Жюлиет ме беше убедила, че ти си виновникът Това сваляше ореола около главата ти.
Трябваше да ти призная по-рано, че Жюлиет е виновна за произшествията с татко. Той не подозира нищо и се кълне, че те са случайност, а и тя не е казала нищо направо, но го е намекнала. Обеща ми, че ще стане по-лошо, ако се разведа с нея. Но още преди това имаше други неща, с които ме държеше.
Господи, дори сега не събирам смелост да ти кажа. Но нейният брат Пиер Пусен, може и да знае. Тя го хвърли в затвора по някакво изфабрикувано обвинение, защото той се канеше да я спре. Поне непрекъснато ми натяква, че го е направила заради мен. Може би този човек дори не съществува. Може би тази жена говори само лъжи. Вече нищо не знам.
— Всъщност той практически казва, че нищо не знае — отбеляза Себастиян и подаде писмото на Джон. Звучи ми, сякаш Жюлиет го е убедила, че тя стои зад инцидентите с татко, в което въобще не съм сигурен. Тя просто се възползва от тях, за да контролира Дентън.
Джон вдигна поглед от писмото.
— Аха, братът на Жюлиет е в затвора… сега забележката, която градинарят подслушал, придобива смисъл.
— Че се е освободила от брат си заради него и от мен пак заради него ли? Заради него? Хм, може би просто трябва да пребия брат си и да му налея малко здрав разум в главата.
Джон се изсмя:
— Май лорд Дентън е замесен в тази история повече, отколкото предполагахме. Имам чувството, че той иска да разкрие тайната, иначе нямаше да те кара да търсиш брата на Жюлиет, за да получиш отговори. Споменава ли в кой затвор?
Себастиян поклати глава.
— Вероятно и той самият не знае.
— Е, всичко е започнало в Париж, където са се запознали с Жюлиет. Затова може да предположим, че мястото е наблизо. Ще го потърсиш ли?
Себастиян смръщи чело.
— Знаеш ли, името на Жюлиет твърде често се споменава във връзка със странни събития: дуела, внезапното изчезване на сестрата на Маги, произшествията с баща ми. Какъвто и да е планът, той е адски заплетен; много по-сложен, отколкото си го представяхме.
— Причина и следствие — замисли се Джон. — Това, което е започнало като единен план, може да се е разклонило в много посоки.
— Нима е толкова просто?
Джон се изкикоти:
— Вероятно не, но…
Пазачът отвори вратата и раздразнено съобщи:
— Посетител, мосю. Казах му да дойде утре в някой по-приличен час, ама той отказва да си иде. Твърди, че ви познава, но не казва името си.
— Къде е?
Морис посочи с палец зад гърба си:
— Отпред. Просто е удивително колко хора застават на стълбището, все едно пред тях има затворена врата. Мм, на яхния ли мирише’?
— Сипи си, Морис. Аз ще се погрижа за нашия гост.
— Искаш ли да дойда? — обади се Джон. — Половината казват, че те познават, за да се доберат до теб.
— Ако е така, толкова по-лесно ще го пратя по пътя му. Морис, навън има ли лампа, или да взема оттук?
— Оставих фенера си на стъпалата.
Себастиян кимна и тръгна. Лампа не му беше нужна. Нощта бе ясна. Лунната светлина заливаше руините на старото преддверие, през което той трябваше да мине. Сиянието от фенера на Морис беше като морски фар, който осветяваше изпочупената каменна арка, която някога е украсявала входа към замъка.
Мъжът стоеше на стъпалата с гръб към него и чакаше, загледан в лунния пейзаж. Носеше дебел раиран балтон, около врата му бе увит плътен шал, шапката му бе нахлупена ниско.
Мъжът очевидно чу стъпките на Себастиян и се обърна. Себастиян го позна. Не можеше да повярва на очите си.
— Истински съм — увери го мъжът. — От плът и кости.
— А кръв? Хайде да се уверим, че не си привидение — каза Себастиян и заби юмрук в лицето на Джайлс.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Себастиян посегна към брендито, докато отново заемаше мястото си на кухненската маса. Отмести чашата и пи направо от бутилката. Не искаше да мисли. Не искаше да знае. Беше толкова близо до всякаква загуба на човечност, че и най-дребното нещо можеше да преобърне нещата.
Джон любопитно гледаше човека, когото Себастиян беше домъкнал и стоварил на земята.
— Да го събудя ли? — попита той.
— Ако искаш да наблюдаваш как извършвам хладнокръвно убийство, давай.
Джон изненадано се вторачи в господаря си.
— Господи, какво ти е направил този човек?
— Обърни го по гръб.
Джон изпълни нареждането и отстъпи назад с ужасено ахване.
— Охо, изглежда досущ като… така де, приликата е смущаваща. Не знаех, че лорд Уимис е имал друг син. Може би копеле?
— Не.
— Но приликата е очевидна!
— Защото не е прилика.
— Но… — Джон не довърши изречението си, понеже бе стигнал до единствения възможен извод. — Не вярвам в призраци — решително поклати глава.
— Нито пък аз.
— Но нали го уби!
— Да, и ще го убия втори път, веднага щом се събуди.
