— Не, това бе истина. Тя пожела да останем в Шотландия. Там й харесваше, а мисълта да бъде жена на земеделец не й се нравеше. Затова останахме при братовчедка й, но Хариет живееш далеч от всякакво населено място. Елинор умря при раждането, преди да успея да доведа лекар. Върнах се в чифлика със сина си и останах тук. По една ирония стопанството ми не е далеч: на юг от твоя замък. За пръв път чух за Гарвана преди няколко години.
— Затова ли дойде? Да наемеш Гарвана?
— Ако всъщност знаех, че ти си Гарвана, щях да те навестя по-рано. Първия път, когато чух прякора ти, помислих дали да не те наема. Даже спестявах пари, обаче ми се струваше малко вероятно да събера за хонорара ти.
— С каква цел?
— Да те намеря. Отдавна исках да ти призная всичко. Когато те видях преди няколко дена в Хавър и ми казаха кой си, не повярвах. И ей ме на!
— С единайсетгодишно закъснение.
— Но нали това ще възстанови предишните ти взаимоотношения с баща ти?
— Мисля, че сега е твърде късно за такова нещо. Бездната между нас е твърде дълбока. Но преди да разбера със сигурност, искам да ми обясниш някои неща.
— Например?
— Например защо Дентън се е оженил за съучастничката на баща ти и защо оттогава тя не е спряла да му трови живота.
— Какво намекваш?
— Нищо, просто не обичам неясноти. От нея никога няма да получа отговорите. Вече опитах и се наслушах на лъжи.
— Сутринта отивам да разбера в кой затвор се намира нейният брат — обади се Джон. — По всичко личи, че той е нашата последна…
— Пиер Пусен е в затвора? — прекъсна го Джайлс.
Себастиян кимна.
— Според Дентън Жюлиет е уредила да го хвърлят там. Всички заминаваме сутринта.
— Всички? — попита Джайлс.
— Нали не мислиш, че ще те изпусна от поглед, докато цялата тази история не приключи? Въпреки че все още можеш да избереш.
— Какво?
— Ами твоята смърт, разбира се. Вече платих цената за нея, така че колко му е да те убия втори път?
— Мамка му — измърмори Джайлс. — Имаш стимул да се въздържиш. Твоят адаш. Моят син.
Себастиян го замери по главата с празната чаша.
— Кръстил си сина си на мен? Защо?
— По най-очевидната причина. Може да не ти харесва как са се развили нещата, но аз все още те смятам за най-добрия си…
— Не казвай думата, не си я помисляй дори. Ако искаш да изкараме утрешния ден без кръвопролития, недей да я споменаваш.
ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Затворът, около който бе израснало селце, приличаше на средновековна крепост. Когато го доближиха, им заприлича повече на мрачно квадратно здание от камък, високо два етажа, без никакви орнаменти. Обграждаха го високи стени, пред единствената врата дежуреше караул.
Лесно бяха научили къде е изпратен Пиер Пусен. Получаването на разрешение за свиждане се оказа по-трудно. Не защото посетители се приемаха само в определени часове, а защото Пиер боледуваше.
— Заповядайте, но ще трябва да почакате — дружелюбно се обърна към тях единият от стражите. — В кръчмата има стаи. Там ще се зарадват на клиентела. Но, честно казано, лекарят не очаква Пусен да изкара до края на седмицата.
— Скапан късмет — ядоса се Джон, докато същата вечер пиеха ейл в кръчмата, и попита Себастиян: — Хитрост ли ще използваш, или груба сила?
— Ъ? — намеси се Джайлс. — Пропуснах ли нещо? Няма ли да почакаме?
— Не — отвърна Себастиян. — Няма да позволя човекът да умре, преди първо да съм разговарял с него.
— Виждам, че нещо ми убягва — каза Джайлс. — Ако той не оздравее, как ще се добереш до него, по дяволите?
— Естествено, че като го изведа оттам.
— Много естествено, няма що! — саркастично подхвърли Джайлс. — Защо ли не се сетих? Може би защото това би означавало… — Той смутено млъкна.
— Ясно, хитрост или сила. Свикнал си с тези неща, а?
Себастиян не отговори. Джайлс се държеше все едно изминалите години бяха заличени от паметта му, но за него нищо не бе заличено. Затова беше ограничил до минимум разговорите с бившия си приятел. Всеки път, щом се опиташе да потисне гнева си, да прецени другите обстоятелства, в очи му се набиваше един крещящ факт: Джайлс изобщо не беше страдал за това, което бе позволил да се случи, докато всички останали бяха страдали твърде много. Дълбоко в себе си се радваше, че Джайлс е жив.
Когато стана очевидно, че Себастиян няма да отговори, Джон се обади:
— Да, правили сме това и преди. Само че онези мишени бяха способни да спомогнат за собственото си освобождаване. — Той се обърна към Себастиян:
— Обмислил ли си това, че може би ще се наложи да изнесеш Пусен на ръце?
— Да. Забелязах обаче моргата в края на селото. Бих казал, че се нуждаят от нови работници.
— Аха, добре. Така ще стане.
— Кое? — попита Джайлс, но въпросът му беше подминат с мълчание.
— Ще изчакаме смяната на караула в полунощ — продължи Себастиян. — Ще се окаже, че на път за вкъщи един от стражите ни е „уведомил“, че има труп за изнасяне. Това ще обясни защо новият караул не е чувал за „смъртта“ на Пиер.
Джон кимна:
— Така е много по-чисто, отколкото да чупим глави и кокали, за да се промъкнем вътре.
Джайлс се намръщи:
— А аз какво ще правя, докато вие двамата осъществявате плана си?
— Ние двамата — поправи го Себастиян. — Джон ще ни чака отвън. Рискуваме, като влизаме така. Ако ни заловят, Джон ще знае какво да прави, докато ти ще седнеш да цивриш над халба ейл.
Джайлс се изчерви:
— Ти май наистина имаш лошо мнение за мен!
— О, забеляза значи?
Няколко часа по-късно Себастиян и Джайлс подкараха вагона за умрелите, който бяха отнели от истинските му собственици. Както и очакваха, двамата стражи се оплакаха, че работата е можела да почака до сутринта. Нощните караули по принцип бяха мързеливи. Повечето от тях спяха по време на дежурство и не обичаха да ги безпокоят. Изненадващо Джайлс изнесе същински спектакъл с настоятелния си хленч, че ако не се върне с трупа, ще загуби новата си работа.
Себастиян щеше да им удари главите една в друга, но се оказа, че методът на Джайлс имаше редица предимства. Единият от стражите ги придружи до лазарета, което им спести време и усилия да го търсят, освен това пътьом ги преведе край трети страж. За съжаление в болничната стая имаше четирима пациенти. По това време на нощта там нямаше стражи или медицински персонал, но техният услужлив водач бе решил да им помогне и се зае да проверява леглата едно по едно.
— Той не е мъртъв! — възкликна мъжът, когато се натъкна на Пиер. — Какво…
Джайлс вероятно си мислеше, че е свършил голяма работа, когато грабна тенекиеното канче с вода до
