леглото на Пиер и го изля върху главата на стража. Подвигът му доведе дотам, че всички се намокриха и стражът се обърна към него с гневно ръмжене. На Себастиян не му се нравеха мокри дрехи по това време на годината, но услугата на Джайлс бе полезна, тъй като мъжът извади пистолета си и го насочи към Джайлс, откривайки гърба си за Себастиян. Фасулска работа беше да го изненада, да му изтръгне пистолета и да го цапардоса по главата с ръкохватката. За щастие никой от другите затворници не се събуди по време на стълкновението. Стражът беше стоварен на близкото легло да си отспи лошото главоболие, което имаше да го мъчи на сутринта, а Пиер бързо беше качен на носилката.
— Ами ако се събуди на излизане? — попита Джайлс. — Съмнявам се, че останалите стражи ще решат, че чудодейно е възкръснал от мъртвите, ако започне да вдига шум.
— Ако не си разбрал, докато го вдигаше, той гори от треска. Чудото ще е, ако въобще се събуди.
— Как мислиш, дали болестта му е заразна?
— В такъв случай щеше да е изолиран — простичко отвърна Себастиян. — Аз ще хвана долния край на носилката. Ако ми се наложи да го пусна, за да се справя с евентуална заплаха, внимавай той да не се изсули.
В коридора бдеше третият страж. След тяхното влизане отново бе заключил вратата.
— Къде е Жан? — попита той.
Жан беше поваленият страж. Себастиян повдигна рамене:
— Празните легла се оказаха непосилно изкушение за него. Реши да си подремне.
Не очакваше обяснението му да мине и то не мина.
— Я чакай тук! — нареди стражът и се запъти към лазарета.
Долният край на носилката се отпусна. Себастиян спъна преминаващия мъж, който се претърколи на пода и бръкна за пистолета в джоба си. Удар и главата му тупна глухо на каменните плочи. Още един юмрук напълно го извади от строя.
— Как така не си ожули кокалчетата? — попита Джайлс.
— Искаш ли да разбереш върху собствената си физиономия? — подхвърли Себастиян, докато взимаше ключа, за да отвори вратата.
— Какъв късмет!
Себастиян едва не се усмихна.
Липсата на придружител накара третия страж да ги пресрещне. Себастиян не му даде възможност да попита къде е другарят му. Долният край на носилката пак се отпусна.
— Беше прекалено лесно — отбеляза Джайлс, докато товареха Пиер във фургона.
— Това не беше нормален затвор.
— Нима има различни видове?
— Според Джон, който прегледа съдебната преписка в Париж, тук никога не изпращали убийци, поради което дори през деня нямало много стражи. Не съществувал голям риск, охраната била отслабена, всичко вървяло рутинно.
— Можеше да го споменеш по-рано — измърмори Джайлс, докато подкарваха фургона обратно към моргата, където Джон ги чакаше с карета.
— Защо? За да сметнеш това за забавно приключение, което не крие особен риск? Все още има риск и все още нищо не е приключило. Трябва да изчезнем от района, преди някой от тези стражи да се е събудил. И да се надявам, че Пиер ще издържи по време на пътуването.
— До руините, които наричаш свой дом, има много път. По една случайност чифликът ми е само на няколко часа оттук. Може и да греша. Никога не съм идвал толкова на изток по крайбрежието. Не знаех за този затвор. Но съм ходил в Париж и се връщах по един южен път.
— Е, и?
— Учителят на сина ми е лекар. Или възнамеряваш собственоръчно да изцелиш един умиращ?
— Покажи ни пътя. От него искам само отговори. После да мре, ако ще.
ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Какво ще кажеш за розовия тюл? — попита Една, докато преглеждаше гардероба на Маргарет, която трябваше да се преоблече след езда.
— Бих предпочела нещо в тъмни тонове. Предполагам, че траурните ми дрехи са прибрани навътре?
— Разбира се. Ти не си в траур.
— Колко странно, имам друго усещане — въздъхна тя.
— Да разбирам ли, че сутрешната езда не те е ободрила?
— А трябваше ли?
— Едно време трябваше — намуси се камериерката. — Какво ще кажеш за бежовата батиста с…
Маргарет я почака да довърши и се обърна да види защо Една мълчи. Зърна я как се промъква през вратата — покрай Себастиян. Присъствието му я замая и тя застина на място. Каква радост! Мислеше, че никога вече няма да го види, поне не в Англия и със сигурност не толкова скоро — две седмици след заминаването му.
Обаче беше стигнала до извода, че ще го види.
Дори ако се налагаше да го преследва години наред, щеше да го открие, само и само да му каже… е, решителността й все още не беше стигнала дотам.
Толкова по-зле, защото той стоеше на прага, а тя бе така стъписана, че само успя да запита:
— Да не си забравил нещо?
— Да.
Охо! Това беше друго нещо. Тя също бе копняла за него.
Докато се преобличаше, беше застанала до леглото и Себастиян с лекота я положи на него. Коляното му се оказа между бедрата й, камизолката й беше вдигната нагоре. Той зарови лице между гърдите й и вдиша дълбоко.
— Божичко, бях се затъжил за твоя мирис, за вкуса на…
— Нали няма да ме притесняваш? — побърза да го прекъсне Маргарет.
Той се повдигна нагоре и лениво й се усмихна.
— Значи ще те притесня?
Не можеше да му отговори отрицателно, когато й се усмихваше така момчешки.
— Вероятно няма.
— Така си и мислех. Но ще направя компромис. — Езикът му проправи пътека до ухото й. — Започна ли бракоразводните процедури?
Ласките му я замайваха, иначе темата би я обезпокоила. Сега отговори с „още не“.
— Тогава какво ще кажеш да не се развеждаме, Маги? — Тя така се изуми, че занемя. Себастиян добави: — Един вид, моля те за ръката ти.
Самият той беше застинал в очакване на отговора й, а Маргарет се чудеше какво ще нрави с толкова много щастие, струпало й се изведнъж.
— Какво ще кажеш да затвориш вратата? — най-сетне промълви тя.
Той надзърна през рамо и видя, че вратата наистина зее отворена.
— Казвам ти „да“.
Себастиян сведе поглед към нея. Очите му преливаха от толкова много нежност, че дъхът й секна.
— Ще ми кажеш ли, че ме обичаш?
— Мисля по въпроса.
Тя кипна от възмущение. Себастиян се засмя и плени устните й в дълбока целувка, а после скочи от леглото, за да затръшне вратата. Докато се връщаше, захвърли палтото и ризата си.
— Макар че не се съмнявах…
— Има си хас!
