— Страшно се радвам, че ме обичаш, Маги.
— Май не ти трябва да го чуеш, а?
— Не, не повече, отколкото на теб, но ако искаш да кажеш думите — няма да се опитвам да те спирам.
Тя се засмя.
— Разбира се, че те обичам, проклетнико!
Той скочи при нея в леглото и я притисна към себе си. Целувката му бе томително нежна, но бързо се превърна в забележително страстна. Тя разпали огъня помежду им. Удивително, колко лесно я възпламеняваше Себастиян.
— Мили Боже, Маги, не съм мислел, че отново ще мога да изпитвам такова щастие. Обичам те, скъпа, повече, отколкото съм смятал, че е възможно.
Маргарет осъзна, че може да го направи още по-щастлив, и каза:
— Редно е да спомена…
— Може да почака — отвърна той, като бързо събличаше дрехите им между целувките. — Имаме уговорена среща в „Горския кът“, но това също може да почака. Всичко ще трябва да почака заради това.
Каза го и проникна в нея, улавяйки сластния й стон в устата си. „Срещата“ в „Горския кът“ я заинтригува, но той бе напълно прав. Това и всичко друго можеше да почака.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Маргарет никога не беше бързала така през живота си. О, не по време на любенето — те бяха намерили великолепен ритъм. Е, силата на нейната страст ги беше подтикнала към доста бърза развръзка, при спомена за която Маргарет на няколко пъти се изчервяваше. Нищо не можеше да ги удържи, толкова бяха зажаднели един за друг.
Но въпреки че искаше да лежи и да се наслаждава на преживяването, Себастиян измърмори нещо и каза:
— Нямаше време за това. Яздех преди другите, но все пак ще закъснеем. Побързай.
Тя наистина се опита.
— Ако би могъл да ми кажеш с едно изречение какво…
— Не, това ще породи стотици нови въпроси, а ние нямаме време. Освен това скоро ще получиш всички отговори, така че по-живо!
Себастиян успя да се облече почти толкова бързо, колкото се съблече. Накрая й помогна да си сложи сапфирено синия костюм за езда, защото той лежеше захвърлен на пода до леглото. Но когато я изведе през вратата, едно копче беше закопчано накриво, а под ботушите си Маги нямаше чорапи!
Себастиян вече бе наредил на някого да доведе Пастичка от конюшнята. Колко жалко! Мислеше, че ще успее да изкопчи нещо от него, докато пътуват с каретата, но препускането в галон през нивите не им позволяваше да водят разговор.
Когато „Горския кът“ се появи на хоризонта, Маргарет сериозно изоставаше. По алеята на имението се движеше каретата. Себастиян не спря, докато не стигна до портала. Там я изчака и й помогна да слезе.
— В края на краищата дойдохме навреме. Изненадващо, като се има предвид колко ни забави твоята страст.
— Така ли! — изфуча тя. — Не аз ти се нахвърлих!
— Ама искаше!
— Това е без значение — надменно отвърна Маргарет.
Той се усмихна и я погали по бузата.
— Обещавам ти, че следващия път, когато се озовем в леглото ти, няма да излезеш оттам часове, вероятно даже и дни наред.
Маргарет ядно се изчерви, защото каретата беше спряла зад тях и Джон и Тимъти сигурно бяха чули думите на Себастиян, докато слизаха. Те обаче я поздравиха топло и с нищо не показаха да са чули повече, отколкото трябва. А после вниманието й беше отвлечено от другите пътници: трима мъже, двама от които приличаха на длъжностни лица. Бяха с шапки, каквито беше виждала да носят френските жандарми. Някой още се спотайваше в каретата, но Хенри вече бе отворил вратата с думите:
— Добре дошли у дома, сър. Семейството обядва.
— Всички ли?
— За разнообразие, да.
— Великолепно. Няма нужда да съобщаваш за нас.
Себастиян хвана Маргарет под лакътя и я отведе в трапезарията. Другите ги последваха. Без да каже нито дума, издърпа един стол, настани я на него и седна до нея.
Тимъти отиде при Абигейл и я прегърна. Лицето на старицата грейна в усмивка. Сега Маргарет проумя защо Аби все още се цупеше, въпреки че най-накрая се бе сдобрила с Дъглас, след като той беше признал на майка си същото, което бе споделил с нея. Беше се привързала към момчето.
Джон се изправи до кухненската врата. Един от мъжете с шапки застана на пост до стъклените врати, през които се излизаше на задната морава. Другите двама зачакаха в преддверието. Личеше си, че всички изходи са блокирани.
Дъглас се изправи и попита:
— Какво става?
— Пролетно чистене — отвърна Себастиян, — което отдавна трябваше да стане.
— Нужен ми е по-убедителен отговор.
— Ще го имаш. Но първо нека изхвърлим боклука. — И той посочи с глава Жюлиет.
Маргарет едва сега погледна французойката и видя, че лицето й е пребледняло. Очите й бяха вперени в един от мъжете до вратата. Другият беше застанал зад нея и четеше дълъг списък с обвинения, преди да я арестува и да я придружи до стаята й. Тя се подчини, без да каже дума. Никаква истерия, никакви крясъци, нищо от скандалите, с които бе прочута. За пръв път Жюлиет бе уплашена — заради мъжа, когото гледаше втренчено през цялото време.
— Между другото, Дентън — обади се Себастиян и подхвърли някакъв документ в скута на брат си.
— Това е бракоразводно решение, което чака само твоя подпис. Разбира се, при положение, че все още искаш развод. Това е знак на благодарност от страна на един от мъжете, които съпругата ти е изнудвала. Човекът мислел, че е извършил престъпление.
Дентън изглеждаше предпазлив.
— Искам, но… как е възможно без явяване пред съда?
— По същия начин, по който собственият й брат е бил хвърлен в затвора без съд и присъда. Една от нейните жертви бе високопоставен френски чиновник. Но аз вече казах, че това ще бъде пролетно чистене на къщата. Пиер, би ли желал да започнеш?
— Разбира се — отвърна Пиер Пусен и се представи. — Първо трябва да ви разкажа някои неща за сестра си. Тя има страхотна кариера като драматична актриса, но не в театъра. Тази кариера я изхранваше доста добре. Жюлиет изнудваше поне десетина изтъкнати парижани. Никой от тях не бе сторил зло, тя просто им беше спретнала съвършени театрални етюди, за да ги убеди, че са извършили престъпление. В своите начинания разполагаше с помощници. Любимата й сценка беше да кара някого от съучастниците си да се сбие с жертвата, докато накрая жертвата или го удряше с юмрук, или го поваляше на земята. Съучастникът пробиваше торбичка с кръв, за да е по-убедителен спектакълът, а Жюлиет с писъци го обявяваше за мъртъв и обвиняваше жертвата в убийство. Разбира се, предлагаше да потули нещата. След месец, месец и нещо, отиваше при жертвата за пари.
— Ти беше ли част от това? — попита Дентън.
— Не. Никога не участвах в нейните представления. Но тя ме смяташе за своята най-голяма публика. Беше длъжна да ми се похвали с всичко, което е натворила. Призляваше ми от нейната лъжовност. Тя никога не слушаше поученията ми, че делата й са греховни. Само ми се смееше в лицето. Наистина недоумяваше как хората могат да бъдат толкова лековерни. Бях стигнал до извода, че тя трябва да бъде спряна. Дори няколко седмици я придружавах навсякъде, за да събера имената на изнудваните. Канех се да
