си и да не зависят от някой мъж, да напускат Шака’ан и да отпътуват за колониите.
— А успя ли да промени нещо в тази доминирана от мъжете култура?
— Абсолютно нищо. По-лесно е да ходиш бос по живи въглени, отколкото да накараш воин да промени своите възгледи и привички. Точно заради това и напуснах. Майка ми се примирява с нещата, които не харесва, защото обича баща ми. Но на мен не ми влияе подобен фактор.
— На Донила обаче й влияе — подметна предателски Лейнар. — И макар преди пет години да предпочете промяната, сега съжалява, че го е направила. Иска да я затиска мъжки юмрук.
Шанел съжали, че бе дала възможност на Лейнар да атакува отново сестра си и този път не се сдържа.
— Какъв ти е проблемът, Лейнар? Там, откъдето идвам, братята и сестрите се обичат. И не се опитват непрекъснато да си нанасят кървави рани.
Нейната домакиня очевидно не бе очаквала подобен отпор. Реакцията й бе същата като в космическия център, когато Шанел бе отказала да приеме думата й като гаранция. Лицето й пламна, за момент имаше вид на човек, готов да убие, измънка нещо, че щяла да отиде да види защо се бавела вечерята и напусна вдървено стаята.
— Не беше необходимо, но все пак благодаря — промълви Донила.
— Винаги ли се държи така?
— С мен много често.
— Знаеш ли, защо?
— Завист, предполагам. Тя има всичко, което може да се пожелае — положение, влияние и авторитет, дори роби — но не й е достатъчно. Иска и това, което имам аз, даже Ферил. Въпреки презрителните си забележки по негов адрес, тя би ми го отмъкнала с най-голямо удоволствие. Той обаче никога не я е харесвал, нито преди, нито сега.
— Много добре го разбирам. А ти също ли, ъъъ… притежаваш роби?
Донила сведе глава.
— Никога не съм искала да имам такава власт над когото и да било. Но военните по правило имат. Ферил винаги е разполагал с четирима помощника, които скачаха, за да задоволяват всяко негово желание. Аз ги наследих.
— Предполагам, че е трябвало да промените и тях?
Мрачното изражение, което бе забелязвала и преди, се появи отново на лицето на Донила.
— Да. Положението стана много сложно, когато започнахме да заемаме служебните им места.
— Очевидно не си искала да направиш това със своя мъж — отбеляза тихо Шанел. — Ако не си щастлива, защо не го освободиш от промяната?
Донила се усмихна тъжно.
— Той ще ме убие.
Младата жена се засмя широко.
— Но след това ще ти благодари, че си върнала предишната му същност. Отрицателните черти, от които сте се отървали вие, жените, са били част от вашите мъже. Заради тях може да сте се разбирали по-трудно, но пък без тях сега имате насреща си полумъже. Вероятно положението не е неприятно единствено за теб и не само ти би искала мъжът ти да бъде отново истински.
— Не мога да взема сама това решение. Ако бъде освободен един, той ще започне да освобождава и останалите. Освен това ще се озовем отново на изходната позиция, т.е. мъжете ни ще се втурнат през глава да воюват.
— Хората винаги допускат грешки. Обикновено се учат от тях и после продължават да си живеят.
Преди Донила да успее да отговори, сестра й се върна, придружена от две полуголи робини и обяви троснато, че вечерята е готова.
Когато таблата бе поднесена на Шанел, тя видя върху нея четири ястия и какви ли не лакомства. Последва обаче примера на своята домакиня и избра квадратната чиния, без да има представа какво й предстои да яде. Вниманието й бе привлечено от робините и грозните червени ивици по бедрата и прасците им.
Следите от насилието я възмутиха дотолкова, че тя незабавно поиска обяснение от Лейнар. В същия момент обаче се чу някакъв звънец и я стресна. Донила остави чинията си встрани, извади някакво кубче от джоба на униформената си куртка и попита:
— Какво има?
От кубчето се разнесе женски глас, скърцащ и паникьосан.
— Те са тук. Петима. По-добре елате и вие, генерале. Те не само са по-високи от жената, те са… два… метра… и десет сантиметра!
Донила погледна към гостенката, на чието лице се изписа: „Нали ти казах“, преди да се обърне отново към кубчето.
— Някой направи ли онова, което се бяхме уговорили?
— Съмнявам се, генерале. Те са прекалено огромни, за да се приближим до тях… и са въоръжени с мечове, дълги горе-долу колкото мен.
— Добре. Къде си?
— Във вашата сграда. Щом пристигнали, те принудили неколцина от нашите мъже да ги заведат при главнокомандващия. Вече са на път към офиса ви и като гледам колко бързо получават отговори, ще тръгнат към дома на сестра ви всеки момент.
— Идвам веднага, а междувременно ти заключи сградата, влез в кабинета ми и се погрижи да останат там. Кажи им, че ще се поява след десет минути, за да разговаряме. Непременно ги задръж. Погрижи се и за жени, които ще влязат с мен. Ще трябва да използваме палките едновременно, тъй като те са групичка и няма да ни бъде лесно. — Пусна кубчето отново в джоба си, изправи се и, преди да тръгне, се обърна към сестра си: — По-добре я скрий, за всеки случай.
На Шанел й се искаше тонът й да бе по-окуражаващ. А фактът, че оставаше с Лейнар, изобщо не се покриваше с представите й за сигурност. Тя, от своя страна, продължаваше да се храни спокойно, сякаш нищо не се е случило.
— Не е ли по-добре да напусна дома ти, в случай че нещо се обърка и Фалон разбере къде съм? — предложи Шанел.
— Глупости… Но ако те е страх чак толкова, можеш да използваш собственото ми убежище. Точно зад теб. Само че заключи отвътре. Вратата е специална. Дори един двуметров варварин не може да я разбие.
Развеселеният й тон вбеси Шанел. Тя самата не виждаше нищо смешно в създалата се ситуация. Реши, че е по-добре да предупреди:
— Ако ме открие, сделката ни се проваля. Вземам си обратно гаалските камъни.
Лейнар кимна замислено.
— Естествено. Но кажи ми… ако те открие, ще те накаже ли, че си избягала?
Ъгълчетата на устните й увиснаха тъжно.
— Ще го сметне за свой дълг.
— Какво още чакаш? Трябва да ти е ясно едно: когато Дони каже, че няма да бъде лесно да се използват едновременно палките, всъщност има предвид, че е почти невъзможно.
Шанел стана и тръгна към затворената врата, без да забележи злобните огънчета, които проблеснаха в очите на нейната домакиня. Колко обаче се изненада, когато откри в скривалището и други хора.
На пода отсреща двама мъже седяха по турски. Хоризонтално между тях бе разположен стълб, отстоящ на около метър от пода и от стената, на която бяха закрепени метални белезници. И от двете страни на всеки чифт висеше богат асортимент от камшици. Белезите на робините… И Лейнар наричаше това убежище? Много забавно.
Двамата мъже се изправиха. Без да им обръща внимание, младата жена се обърна с намерението да излезе. И откри, че вратата нямаше нужда от заключване; беше се заключила автоматично.
— Още една нова и вече я изпращат тук? Ей, момичета, как не разбрахте, че трябва да внимавате, за да не си навличате така бързо неприятности?
Шанел хвърли поглед през рамо; двамата се приближаваха към нея.
