— Аз… струва ми се, че ме бъркате с някого.

— Всичките твърдят това.

Реши да не спори и опита отново да отвори вратата. Не стана. Тогава някаква длан се плъзна надолу по ръката й, докато стигна до китката и я изви назад. Обърна се с намерението да зашлеви нахалника — все пак и двамата бяха значително по-ниски от нея самата — но в този момент вторият сграбчи другата й ръка.

— Не на нас. — Мислиш, че не знаем как да се справяме с тези номера ли? — Извиха ръцете й още по- нагоре зад гърба. Сега вече можеха да я придвижват с лекота накъдето си искат, въпреки преимуществото, което й даваше ръстът. — Ние само ще те подготвим. Господарката ще се заеме сама с наказанието.

— Лейнар?

— Тя е господарката Лейнар за теб, момиче. Много си нахална за робиня.

— Почакайте малко! Казах ви, че грешите. Наистина е така!

— Всички това твърдят.

Глава 27

— Вижте, защо не седнете и не се отпуснете? Генералът трябва да пристигне всеки момент.

Един от воините вдигна крак, постави го в средата на близкия стол и той се разлетя на парченца.

— Добре, тогава не сядайте — обади се другата жена. — Но не стойте така нащрек. Изнервяте ни.

— Тогава излезте — заяви друг от воините.

— По-добре ние да излезем — намеси се трети. — Само си губим времето.

— Е, хайде де, не бъдете толкова припрени — рече първата жена. — Само генералът може да ви каже онова, което желаете да научите, а ако тръгнете, ще я изпуснете.

Той обаче вече не я слушаше, а направи крачка към нея. Другата жена не се поколеба, вдигна оръжието си и го насочи към него.

— Стойте там, където сте! — За момент изпита опияняващо усещане за власт.

Воинът обаче не спря и жената изпадна в паника. Оръжието гръмна. Дългият щит се премести леко и куршумът рикошира в него и падна на пода. Двете жени се взряха с ужас. Въоръжената стреля отново. И отново куршумът, смачкан и безполезен, се озова на пода.

— С това обаче няма да имаш такъв късмет, момче!

Държеше къса синя палка. Насочи я право към воина. Този път той се спря.

— Какво смяташ, че правиш с това? — изсъска, приятелката й.

— То действа — прошепна триумфиращо първата.

— Само защото вероятно те мислят за побъркана — бе отговорът, който получи.

— Глупости. Мислят, че е оръжие. — А после, вече по-силно, за да могат да я чуят и посетителите, рече: — Съжалявам, момчета, но не можем да ви оставим да се скитате из града и да изплашите до смърт нашите граждани с вида си. Казано ни е да ви задържим тук до пристигането на генерала, затова проявете малко търпение?

— Далден, какво е това, с което ме заплашва?

— Знам, колкото и ти, Джадел. Сестра ми е специалистка по другите светове и техните чудесии. — Далден насочи свръзката си с компютъра към жената с палката. — Брок?

— Не е оръжие — отговори компютърът, без да е чул целия въпрос. — Но според онова, което си прошепнаха двете жени и което аз чух съвсем ясно, те са доволни, че вие го мислите за оръжие. Незнайно защо то ги изпълва със смелост.

Жените се огледаха, но така и не забелязаха невидимия шпионин. За свое облекчение обаче откриха, че най-после генералът идва, съпроводен от още четири жени.

— Генерал Ванд, господа — обяви Донила, щом влезе в стаята. — Ако все още никой не го е направил, позволете ми да ви приветствам с добре дошли на Съндър.

Най-едрият измежду посетителите пристъпи напред. Беше с шейсетина сантиметра по-висок и с двойно по-широки гърди и рамене от нея, а ръцете му бяха колкото нейните крака. Тя опита да преглътне, но гърлото й бе внезапно пресъхнало. Макар че бе предупредена, пак не бе достатъчно подготвена за вида на тези Шака’ански великани.

— Аз съм Далден Ли-Сан-Тер — заяви надвесилият се над нея. — Кажете ни къде е сестра ми и ще си тръгнем мирно и тихо. В противен случай, ако се наложи, ще разпердушиним града ви, но пак ще я открием.

В този момент Донила не се чувстваше особено смела, но фактът, че разполагаше c информацията, която им бе нужна, й даваше известно предимство… Достатъчно, надяваше се, за онова, което се готвеше да предприеме.

Събра кураж и заяви авторитетно:

— Благодаря, че се изразихте така ясно, господин Ли-Сан-Тер. Нашите обичаи обаче изискват първо да се справим с протокола. Сигурна съм, че вие също си имате обичаи и настоявате посетителите на вашата планета да ги уважават.

— Така е, но все пак…

— Добре, добре, не става дума за нещо трудно или изискващо много време. По традиция всички посетители се запознават с моите съветници. Просто им се представете, ръкувайте се с тях… уверете ги, че сте тук по семеен проблем. Нали виждате колко е просто. Дами? — Огледа се и откри, че четирите жени, които бе довела със себе си и които бяха скрили Променящи палки в ръкавите си, пристъпваха нервно от крак на крак, без да се осмелят да влязат. — О, елате — нареди тя, изгубила търпение. — Няма да ви ухапят. — А след това се обърна към Далден: — Кой от вашите приятели е нетърпеливият младоженец?

Проследи погледа му до Фалон, който стоеше безмълвно и се мръщеше. Най-страшният! Беше с десетина сантиметра по-нисък от брата на Шанел, но какво представляваха няколко сантиметра повече или по-малко, когато насреща ти стояха великани? За щастие, другите жени вече бяха влезли и протягаха ръце на воините. Донила изхлузи още по-надолу в ръкава своята Променяща палка, както бяха инструктирани да направят и останалите, и се приближи към Фалон.

Когато стъпи на твърда земя, той самият бе изпитал облекчение, но то трая само докато откри, че сега пък ще трябва да са разправя с хора, които изобщо не са му по мярка. Трудно бе да не ги приема като деца, толкова дребни бяха. Дори гласовете им бяха лишени от присъщата за възрастните дълбочина. В никакъв случай не можеше да се бие с тях. Щеше да се почувства като глупак даже ако опиташе да ги заплаши. И, още по-зле, тук властта беше в ръцете на жените.

Дребната, която наричаха „генерал“, беше дръзка, не можеше да й отрече. Когато не прие протегнатата й за поздрав ръка, както бяха направили другарите му, тя се бе приближила още, бе сграбчила дланта му и бе измънкала нещо. Не й обърна внимание. Наблюдаваше останалите жени и чудатостта на жестовете и думите им.

— Фалон, ъъъ… не ми се ще да питам, но какво все пак правим тук? — обади се на Шака’ански Джадел.

Ван’иър се обърна към брат си и го погледна невярващо. Жената, която стоеше пред него, все още го държеше за ръката и му се усмихваше. Фалон се намръщи.

— Какво ти каза тя, Джадел?

— Нищо.

— Изрече някакви думи. Всичките го сториха. Чух ги.

— Значи имаш по-остър слух от мен, тъй като аз самият не чух нищо.

— А сега пък ме питаш защо сме тук. Нещо не е наред, братко.

— Съгласен съм. Чувствам, че би трябвало да знам отговора, но не го знам. Далден?

Той се изчерви леко. Съндърката насреща му все още стискаше дланта му.

— Надявах се, че няма да се наложи да го призная, но и моята памет ми изневери, Джадел. Звезди, всичко това няма никакъв смисъл. Фалон, ако знаеш…

— Искаш да повярвам, че си забравил собствената си сестра? А ти, Джадел, че съм тук, за да търся своята другарка в живота?

— Дрода, казаха ми да забравя именно това! — избухна Джадел. Гласът кънтеше в главата му. Дръпна

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату