Никълъс се разсмя на изражението на Пърси и махна, когато каретата му тръгна по алеята.
Беше необходим само миг, за да отлети доброто му настроение. Тази вечер беше доказателство, че той не може повече да понесе присъствието на Реджина. Едно единствено нейно докосване го бе накарало да падне на колене. По дяволите! Той се бе опитал колкото е възможно да се държи настрана от нея, но колкото и по-удобно да бе това, то не променяше опасното му положение. Всъщност те все още бяха сгодени.
— До края на пътя, друже — фразата се вряза в унеса му.
Никълъс погледна през прозореца и видя не своята къща, а дървета, които бяха много близо. Нищо друго освен пълен мрак. Как е бил толкова отнесен, та не е разбрал, че го карат извън Лондон в провинцията? Или се намираше в някой от големите лондонски паркове? Ако беше така, това можеше да бъде и дяволската провинция, съдейки по нощното движение.
Какво, по дяволите, беше направил Антъни Малори, да не би да беше наел някой убиец да се справи с него, за да може да се закълне пред Реджина, че не е докоснал Никълъс? Той си представи как вуйчо й се смее за това с приятелите си.
Усмихна се мрачно. Това беше един начин да се намали напрежението. Защо не се беше сетил за това?
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
По-рано същата вечер, точно след като Никълъс и Реджина пристигнаха у госпожа Харгрийвс в Уест Енд, един нисък и набит мъж на име Тимоти Пай махна на минаващ файтон и даде на кочияша адреса на някаква крайбрежна кръчма.
Тимоти се занимаваше с различни неща — от честен труд на пристанището до прерязване на гърла. Той си признаваше, че е пристрастен към леката работа, а тази не беше по-трудна от останалите. С него работеше приятелят му Неди. Всичко, което трябваше да направят, беше да проследят този богаташ, където и да отидеше и да докладват редовно на работодателя си за неговото местонахождение.
Сега беше ред на Тимоти да докладва и не му беше необходимо много време, за да стигне до кръчмата за богаташи, където бе отседнал този мъж. Горе той почука на вратата. След миг му отвориха.
В стаята седяха двама мъже. Единият беше висок и слаб човек с огромна, бухнала червена брада. Другият беше среден на ръст младеж, хубав като момиче, с черна коса и тъмносини очи. Тимъти беше виждал младия само веднъж за шестте пъти, когато беше докладвал на по-стария. Никога не му казаха имената си, нито пък Тимъти го беше грижа кои са. Той просто вършеше това, за което му плащаха, без да задава въпроси.
— Той се прибра, както изглежда — започна Тимъти, като се обърна към мъжа с червената брада. — Беше на някакво гости в Уест Енд. И от двете страни на улицата имаше много скъпи карети.
— Сам ли?
Тимъти се ухили.
— Доведе с каретата хубавото момиче, същото, с което беше и преди. Влязоха вътре. Видях ги.
— Сигурен ли си, че дамата е същата, господин Пай — тази, която предният път си тръгна без него?
Тимъти кимна.
— Не мога да я забравя, сър. Тя е потресаваща красавица, така си е.
Заговори младият:
— Трябва да му е любовница, не смятате ли? Баща ми каза, че не е човек, който си губи времето с жена, с която не спи.
— Стига, момче! — озъби се червената брада. — Защо никога не говориш тези неща в присъствието на баща си? Само за моите уши ги пускаш тия.
Младежът се изчерви целият чак до гърдите, което пролича от разгърдената му риза. Той отклони от неудобство тъмносините си очи и отиде до една маса, на която бе разпръсната колода карти до бутилка вино с две чаши. Там седна и размеси картите, явно възнамерявайки да не обръща внимание на останалата част от доклада, след като беше унижен.
— Та какво казвахте, господин Пай?
— Да, сър. — Думата „сър“ дойде естествено, макар човекът да не изглеждаше точно като джентълмен с тази бухнала червена брада, но пък говореше като такъв. — Знам, че искахте да разберете нещо за хубавицата, в случай, че си тръгне без него тази вечер.
— Как е осветлението по улицата?
— Добро си е. Но не толкова ярко, че да попречи на мен и Неди тихичко да изведем кочияша надолу.
— Тогава може би сега е моментът. — Червената брада се усмихна за първи път. — Знаеш какво да правиш, ако се появи възможност, господин Пай.
— Да, сър. Не искате да се замесва и хубавицата, знам, сър. Ако тя си излезе сама, ще го хванем.
Вратата се затвори зад Пай и Конрад Шарп се засмя. Това беше учудващо дълбок и резониращ смях за толкова слаб мъж.
— О, не унивай, младежо. Ако всичко върви добре, може още утре да си тръгнем.
— Не трябваше да ми правиш забележки пред такива като него, Кони. Баща ми никога не го прави пред други.
— Баща ти доста отскоро ти е баща и като такъв се опитва да щади чувствата ти, Джереми.
— А ти не се ли опитваш?
— Защо да го правя, глезльо?
В отношението на стария мъж имаше истинска обич и най-сетне младият Джереми се ухили.
— Ако го хванат тази нощ, аз ще мога ли да дойда с теб?
— Съжалявам, момко. Това ще е гадна работа, която баща ти няма да иска да видиш.
— Но аз съм на шестнайсет години! — запротестира Джереми. — Преживял съм морска битка!
— Почти.
— Моля те!
— Не — рече разпалено Конрад. — Дори да се съгласи баща ти, аз няма да ти позволя. Не е нужно да виждаш баща си в най-лошата му светлина.
— Той само ще му даде урок, Кони.
— Да, но понеже ти беше наранен, урокът ще бъде груб. А и неговата чест е замесена. Ти не чу клеветите и подигравките, които младият лорд добави към отворената рана. Ти беше проснат на гръб с почти смъртоносна рана…
— Заради него! Поради което…
— Казах не! — Конрад отново го отряза.
— О, добре, де — възропта Джереми. — Но все пак не разбирам защо трябваше да се мъчим да го преследваме чак до Саутхамптън, а сетне да загубим две седмици тук, в Лондон, правейки същото. Щеше да е много по-голям кеф просто да потопим някой от корабите му.
Конрад се подсмихна.’
— Баща ти трябва да чуе каква е представата ти за кеф. Но колкото до това — този лорд може да има само шест търговски кораба, но това, че ще изгуби един, изобщо няма да се отрази на джоба му. Баща ти твърдо е решил да изравни точките на далеч по-лична основа.
— И тогава ще можем ли да си отидем вкъщи?
— Да, момко. И ще можеш да се върнеш към учението.
Джереми направи физиономия и Конрад Шарп се разсмя. Сетне чуха женски кикот от съседната стая, в която беше бащата на Джереми и гримасата му се превърна в ярко изчервяване, което накара Конрад да се разсмее още по-силно.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Все още нагрята от жегата на деня, земята беше топла под страната му. Или може би беше лежал на
