това място часове наред и собственото му тяло беше стоплило земята? Никълъс не знаеше. Тези мисли преминаха през главата му, когато дойде в съзнание и отвори очи.
След това си каза, че е глупак — сто пъти глупак. Какъвто си беше джентълмен, просто беше направил крачка, за да излезе от каретата, без дори да си помисли, че ще го нападнат, още преди да е сложил крак на земята.
Той изплю мръсотия. Очевидно го бяха оставили да лежи там, където е паднал. От предпазливото раздвижване разбра, че ръцете му са завързани зад гърба и освен това са почти безчувствени. Страхотно. С острите пробождания в главата щеше да е късметлия, ако успее да застане на колене, камо ли да се изправи. Ако му бяха оставили каретата, няма да може да я кара, без да използва ръцете си. Дали каретата беше наоколо?
Като изви с върховно усилие главата си настрани, Никълъс видя едно от колелата й и до него — чифт ботуши.
— Ти си още тук? — попита той с недоумение.
— Че къде да се дяна, друже?
— В бърлогата при крадците — отвърна Никълъс.
Човекът се разсмя. Какво, по дяволите, означаваше това?
— Не беше ли само един обикновен грабеж? — Той отново помисли за Малори, но колкото и да се опитваше, не можеше да си представи как той наема някого, за да го набие.
— Дълго време ли бях в безсъзнание? — попита Никълъс. Главата му пулсираше.
— Цял час, друже, без майтап.
— Тогава ще ми кажеш ли какво, по дяволите, чакаш? — изръмжа Никълъс. — Обирай ме и върви си гледай работата.
Човекът отново се разсмя.
— Това го направих, друже, веднага. — Не ми казаха, че не може, така че го свърших. Ама работата ми е точно тук, да те пазя.
Никълъс се опита да седне, но го повали силен световъртеж. Той изпсува и се опита отново.
— Кротко, друже. Не се опитвай да въртиш номера, иначе ще трябва да те накарам пак да опиташ тоягата ми.
Никълъс седна, свил колене, за да подпира гърдите си. Дълбокото дишане му помогна. Най-сетне успя да огледа одърпаното създание. Не беше впечатлен. Само да можеше да стане на крака, щеше набързо да се оправи с това приятелче дори и с вързани ръце.
— Бъди добър и ме вдигни, а?
— Колко смешно, друже, та ти си два пъти колкото мен! Да не съм вчерашен!
Толкова засега, помисли си Никълъс.
— Какво направи с моя кочияш?
— Метнах го на една улица. Не трябва да се тревожиш. Ще се събуди с главоболие, също като теб, но ще се оправи.
— Къде сме?
— Когато спеше, ми харесваше повече — отвърна разбойникът. — Много питаш.
— Поне можеш да ми кажеш какво правим тук? — попита нетърпеливо Никълъс.
— Ти седиш по средата на пътя, а аз те пазя да не избягаш.
— Не, това никак не ми харесва! — тросна се Никълъс.
— Много съм разтревожен, друже, без майтап — подигра се мъжът.
С малко повече равновесие и усилие щеше да успее да удари това копеле право в корема, помисли си Никълъс. Но плановете му бяха прекъснати от шума на приближаваща карета. Тъй като разбойникът не бързаше да си тръгва, Никълъс заключи с неудобство, че той очаква каретата. Какво следваше, по дяволите?
— Приятели ли?
Мъжът поклати глава.
— Казах ти, друже, задаваш твърде много въпроси.
Външната лампа на приближаващата карета освети околността и това, което видя Никълъс, беше странно познато. Хайд парк? Той всяка сутрин яздеше по пътеките тук и ги познаваше като земите на Силвърли. Биха ли се осмелили да го захвърлят толкова близо до дома му?
Каретата спря на около шест метра от него, кочияшът слезе и донесе фенера. Зад него от каретата слязоха двама мъже, но Никълъс успя да види само неясни форми, тъй като светлината падаше право в очите му. Той се опита да се изправи, но тоягата на Пай се стовари предупредително върху рамото му.
— Много хубава картинка, а, Кони? — чу той, а сетне:
— Вярно, да. Целият овързан, в очакване на твоето удоволствие.
Техният смях подразни изопнатите нерви на Никълъс. Той не разпозна гласовете, но акцентът им беше на културни хора. Какви врагове си беше създал сред светското общество? Мили Боже, десетки! Всичките бивши ухажори на бъдещата му съпруга.
— Прекрасно свършена работа, добри ми приятели. — Една пунгия полетя към мъжа с тоягата и друга — към ниския набит кочияш. — Само запалете вместо нас онази лампа и после можете да върнете наетия файтон. Ние ще използваме тази карета, тъй като лордът няма да има нужда от нея.
Светлината престана да му блести в очите и Никълъс за първи път огледа добре двамата мъже. И двамата бяха високи, брадати, добре облечени. Видя тъмни панталони и добре лъснати ботуши. Но кои бяха те?
По-едрият мъж, малко по-нисък от другия, се фукаше с бастун с дръжка от слонова кост. Това плюс бухналата му брада му придаваше карикатурен вид. Беше по-стар от другаря си, навярно около четирийсетгодишен. Той изглеждаше някак познат, но Никълъс не успя да се сети нищо определено.
— Донесете другата лампа тук, преди да тръгнете.
Лампата от собствената карета на Никълъс бе поставена на гърба на каретата, като го освети, но остави двамата господа в сянка. Кочияшът и разбойникът тръгнаха в наетия файтон.
— Той изглежда объркан, нали, Кони? — каза по-младият мъж, когато файтонът изтупурка нататък. — Нали не смяташ, че ще ме разочарова, като каже, че не ме помни?
— Навярно ще трябва да поосвежиш паметта му.
— Навярно ще трябва да я поразтърся.
Ботушът прасна Никълъс по челюстта. Той падна върху завързаните си ръце, стенещ от болка.
— Хайде, момко, сядай. Това беше само едно потупване.
Издърпаха грубо Никълъс и го вдигнаха на крака, като го хванаха за завързаните китки, извивайки ръцете му. Той се олюля за момент, обзет от световъртеж, но една тежка ръка го задържа. За щастие челюстта му вече бе станала безчувствена. Не усети почти нищо, когато разтвори устни.
— Ако се предполага, че сме се срещали…
Юмрукът се стовари върху стомаха му. Той се присви надве, като се опитваше да си поеме въздуха, който не му достигаше.
Ръката, която се плъзна под брадичката му, за да го вдигне, беше почти нежна.
— Не ме разочаровай, момко. — Гласът беше мек и предупредителен. — Кажи ми, че ме помниш.
Никълъс се изчерви от гняв и безсилие, гледайки втренчено мъжа. Той беше само няколко сантиметра по-нисък от него. Светлокестенявата му коса беше дълга, вързана назад с панделка, а някои по-къси и по- руси къдри падаха над ушите му. Брадата му беше същия светлокестеняв цвят като косата. Когато отметна глава настрани, за да огледа Никълъс, на ухото му проблесна злато. Обеца? Невъзможно. Единствените мъже, които носеха обеци, бяха… гневът му започна да се измества от тревога.
— Капитан Хок?
— Много добре, момко! Щеше да ми е неприятно да мисля, че си ме забравил — ухили се Хок под мустак. — Виждаш ли, Кони, какво може да направят няколко хубави удара? А последният път се срещнахме в една тъмна уличка. Съмнявам се, че тогава момчето ме е огледало добре.
— Той те видя достатъчно добре на „Девойката Ана“.
— Но същия ли съм на борда на кораба? Не. Той е умно момче, това си е то. Беше въпрос на умозаключение, разбираш ли? Съмнявам се да има друг такъв враг като мен.
