хлапак. Какво толкова сложно има в това?
Сърдитото му ръмжене не можа да я уплаши.
— Погледни на нещата и от другата им страна. Колкото по-скоро се приберем вкъщи, толкова по-бързо ще се отървеш от мен.
Ръмженето на Мак премина в същински лъвски рев.
— Не е там работата. Как ще издържиш толкова време преоблечена? Пътуването ще трае най-малко четири до шест седмици. А това е дяволски дълго, като си помислиш, че ще ти се налага да търсиш усамотени местенца, когато природата поиска своето. Не можеш да задоволяваш потребностите си като мъжете. Те просто застават с гръб към вятъра на парапета и свалят панталоните…
— Моля те, Мак! — изчерви се Джорджина, макар че вече бе чула и видяла от братята си много повече неща, отколкото бяха подходящи за едно младо момиче. — Не твърдя, че няма да има трудности, но все ще ми хрумне нещо подходящо, бъди сигурен. За разлика от другите момичета аз съм отрасла на корабите и познавам местата, които моряците обикновено избягват. Ако се наложи, дори ще слизам в пълния с плъхове трюм. Освен това, какво толкова лошо има, ако някой ме разкрие? Да не мислиш, че ще ме хвърлят през борда за храна на акулите? Със сигурност няма да го направят. Най-много да ме затворят, докато влезем в следващото пристанище и после да ме изпратят по живо, по здраво с ритник по задника. Значи съм си го заслужила, щом съм била толкова глупава да се оставя да ме заловят.
Двамата продължиха да спорят в същия дух, докато най-накрая Мак сложи оръжие и въздъхна:
— Добре де, добре. Но първо ще опитам всичко възможно да те взема със себе си като спътник. Ще им предложа да работя без пари, ако вземат на борда и малкия ми брат.
Джорджина повдигна изпитателно кадифените си вежди и се усмихна.
— Аз и твой брат? Ами шотландският диалект?
— Е, добре, тогава природен брат — съгласи се мрачно мъжът. — Ще кажем, че сме живели разделени, това ще обясни и разликата във възрастта.
— Нали каза, че им трябва момче за кабината? Сигурно ще настоят да работя. Помня, че братята ми никога не тръгваха без прислужник.
— Казах, че ще се опитам. Имат още цял ден да си потърсят друго момче.
— Надявам се, че няма да го направят — отговори енергично Джорджина. — Предпочитам да се изкривя от работа, вместо да седя по цял ден и да играя ролята на малкото ти братче. И не смей да ме представяш като твоя сестра, защото няма да те наемат и ще пропилееш и последната ни възможност. Хайде, побързай, докато не са намерили друг!
— Първо трябва да ти набавим мъжки дрехи.
— Ще го свършим по пътя.
— А какво ще стане е роклите ти?
— Ще ги дадем на хазаина.
— А косите?
— Ще ги отрежа.
— Само да смееш! Братята ти непременно ще ми извият врата.
Джорджина измъкна от багажа си старата вълнена шапка, които вече й бе свършила добра работа, и триумфално я пъхна под носа на Мак.
— Престани най-после с твоите „но“ и „ако“! Да вървим!
— Не ми ли каза, че си забравила нетърпението си? — изръмжа шотландецът, докато Джорджина през смях го буташе към вратата.
— Още не сме в морето, Мак. От утре, обещавам ти го най-тържествено.
ГЛАВА ОСМА
Сър Антъни Малори махна на келнера да донесе следващата бутилка портвайн и се отпусна в креслото си. После изгледа брат си, който също не беше съвсем трезвен.
— Знаеш ли, Джеймс, стари момко, наистина ще ми липсваш. Трябваше да уредиш нещата в Карибието, преди да се върнеш в Англия. Тъкмо сега, когато свикнах с теб, тръгваш отново на път.
— Откъде да знам, че смъртта на скандалния Хоуки ще се уреди толкова лесно — отговори с усмивка Джеймс. — Забравяш, че единствената причина за завръщането ми беше малкият проблем с Идън. Не можех да знам, че точно по това време той ще свие гнездо в нашето семейство. И дори не подозирах, че семейството великодушно ще ме приеме отново, след като съм скъсал с пиратството.
— Предполагам, че причината беше по-скоро в сина ти Джереми. Беше чудесно да представиш на роднините новия племенник. Щом става въпрос за семейството, всички стават малко сантиментални.
— А ти?
Антъни равнодушно вдигна рамене.
— Такъв съм си аз. Но много се надявам, че ще побързаш да си дойдеш. Когато си тук, сякаш се връща доброто старо време.
— Така е. Добре си поживяхме на млади години, нали?
— И все преследвахме едни и същи жени.
— И слушахме все едни и същи проповеди.
— Те бяха загрижени за нас и ни мислеха доброто. Според мен Джейсън и Еди се ожениха твърде рано. Нямаха никаква възможност да се позабавляват. И все се тревожеха за нас.
— Не ги защитавай, братко — засмя се развеселено Джеймс. — Нима сериозно смяташ, че все още им се сърдя? Ако трябва да бъда честен, аз самият бих се обезнаследил също така бързо, както го направихте вие.
— Аз не съм те обезнаследил — възрази твърдо Антъни.
— Изпий си чашата, старче — отговори сухо Джеймс. — Една здрава глътка ще освежи малко спомените ти.
— Не се тревожи за моята памет, тя все още работи отлично. Бях побеснял от гняв, когато избяга с Реджи онова лято преди осем години. Прекара цели три месеца на борда на пиратския кораб — и то с едно дванайсетгодишно момиче. Когато се върнахте, те напердаших, както заслужаваше, и с това въпросът се уреди. Тогава ми позволи да го сторя, без да се съпротивляваш. Би ли ми обяснил защо?
Джеймс многозначително вдигна едната си вежда.
— Сериозно ли смяташ, че имах някакъв шанс срещу трима ви? Май ме надценяваш, стари приятелю.
— Я престани, братко. Та ти дори не направи опит да се отбраняваш. Може би Джейсън и Еди изобщо не са го забелязали. Но ние с теб сме се били достатъчно често, за да ми убегне.
Джеймс се предаде.
— Признавам, имах чувството, че съм си заслужил боя. Макар че ми достави голямо удоволствие да измъкна Рийгън под носа на големия ни брат. Не можех да понасям Джейсън, след като ми забрани да виждам поне от време на време Рийгън, защото аз…
— Реджи — поправи го механично Антъни.
— Рийгън — настоя упорито Джеймс, възобновявайки за кой ли път стария спор. Десетки пъти двамата се бяха хващали за косите, защото не можеха да се разберат с какво галено име да наричат малката си племенница. Всъщност този спор водеше началото си от дългогодишните усилия на Джеймс да бъде различен от братята си, да върви по свой собствен път, да живее по свои правила. Този път и двамата осъзнаха веднага колко безсмислено е да спорят и започнаха да се смеят.
Антъни отиде дори по-далеч и великодушно предложи:
— Съгласен съм, тази вечер ще я наричаме само Рийгън.
Джеймс демонстративно сложи ръка зад ухото си.
— Добре ли чух?
— Върви по дяволите! — изръмжа Антъни. — Продължавай да разказваш, преди да съм заспал на стола. А, ето я и втората бутилка
— Пак искаш да ме надпиеш, нали?
— Ни най-малко. — За да разсее съмненията му, Антъни напълни чашите догоре.
