се уталожи. Цяла вечност не бе усещал толкова силно сексуално желание. Повечето жени позволяваха да ги завладеят твърде бързо. Дори приятното съревнование с брат му Антъни за завоюване разположението на дамите бе загубило очарованието си дълго преди да напусне Англия преди десет години! Отдавна бяха престанали да мислят за наградата. Важен беше двубоят между тях двамата. Жените, които прелъстяваха, нямаха никакво значение — а и бяха твърде много.
Това тук беше съвсем ново. Чувството, че на всяка цена трябва да притежава една определена жена, беше в състояние да накара дори опитен женкар като него да загуби самообладание. Този път желаеше не коя да е жена. Искаше тази. Веднъж вече му се бе изплъзнала и загубата беше болезнена. Досега прелъстяваше жените и веднага ги забравяше, но този път беше запленен от тайнствеността, която обграждаше новия обект. А може би беше запомнил единствено сладкото й малко дупе.
Всъщност причината нямаше значение. Важното беше да я притежава. Той самият беше изненадан от държанието си, защото играта, която играеше този път, беше съвсем нова. Внезапно се бе отърсил от обичайната си преситеност и в нейно присъствие трепереше от възбуда. Подобна чувственост му изглеждаше направо смешна, особено като се имаше предвид, че още не я бе докоснал, а и в близко време нямаше да си го позволи. Играта все още не беше започнала. Предстояха им много вълнуващи епизоди, които изискваха неопределено време.
Трябваше да се държи на разстояние от тази привлекателна женичка, затова се запъти към масата и разгледа съдържанието на сребърните съдове. В този миг на вратата се почука.
— Джорджи… така ли беше?
— Моля, капитане?
— Как беше името ти? — попита през рамо той.
— Да, да, Джорджи, сър.
Мъжът кимна.
— Сигурно е Арти с куфарите. Можеш да започнеш да ги разопаковаш, а аз ще се задоволя с тези студени вкусотии.
— Желаете ли да стопля яденето, капитане?
Джорджина искаше да напусне колкото се може по-скоро капитанската каюта и Джеймс разбра това по промъкналата се в гласа й надежда. Но той нямаше намерение да я изпуска от очи, докато „Мейдън Ан“ не оставеше далеч зад себе си английския бряг. Ако момичето имаше поне капчица разум, щеше да знае, че рискът да бъде изобличено е много голям. Сигурно се надяваше, че в случай на разкритие може да скочи през борда и да доплува до сушата, поне докато плаваха по Темза. В никакъв случай не биваше да й дава тази възможност.
— Благодаря, не е нужно. И без това нямам апетит. — Като видя, че малката продължава да стои като закована, той прибави: — Вратата, момче. Да не мислиш, че ще се отвори сама?
Джорджина стисна устни и тръгна към вратата. Очевидно не понася да я командват, каза си Джеймс. А може би не й хареса резкият му тон? Освен това му направи впечатление естествеността, с която започна да дава нареждания на мрачния Арти къде да остави куфарите. Все пак киселият поглед, който морякът отправи към капитана, не убягна от вниманието й и тя побърза да влезе отново в ролята на момче.
Джеймс едва не се изсмя с глас, когато осъзна, че ако продължава да си отваря устата както досега, малката скоро ще си има проблеми с екипажа. Моряците нямаше да разрешат на някакъв си дребен хлапак да се държи нахално. Той би могъл да им обясни, че момчето е под негова защита, но тогава новите членове на екипажа щяха да започнат да си шепнат зад гърба му, старите щяха да огледат най-подробно хлапето, а Кони щеше да се търкаля от смях по палубата. Значи самият той трябваше да държи под око Джорджи Макдонел, което нямаше да представлява особена трудност. Тя изглеждаше прекрасна в момчешките си дрехи.
Вълнената шапка, която помнеше отлично, скриваше косите й, но ако съдеше по веждите, те бяха тъмни. Нито едно кичурче не надничаше изпод шапката. Или косата й е съвсем къса, предположи Джеймс, или си е обръснала главата за пътуването — и двете възможности никак не му се нравеха.
Бялата риза с дълги ръкави беше закопчана догоре и стигаше до бедрата й, така че фигурата й изобщо не личеше. Той се опита да разгадае какво е направила с гърдите си и с тънката талия, която беше обгърнал онази вечер. Ризата не беше прекалено широка, а пасваше отлично на момчешката й фигурка, подчертана още повече от широкия колан. Ако все пак се виждаше нещо от гърдите й, те със сигурност бяха скрити под късия елек, който носеше върху ризата.
Елекът беше идеално допълнение към тоалета й. Отвътре овча козина, отвън груба кожа, той заключваше горната част на тялото й като в броня и оставяше открити само част от плоските гърди и гладкия корем.
Кафявите панталони стигаха до коленете. Краката й бяха обути в дебели вълнени чорапи, целите на гънки, така че стройните, добре оформени прасци да изглеждат като най-нормални момчешки крака.
Джеймс мълчаливо я наблюдаваше как разопакова куфарите му. Тя изваждаше грижливо дреха след дреха и ги нареждаше ги в шкафа и в скрина. Бившият му прислужник Джони бързаше да натъпче цялата купчина в най-близкия шкаф. Малкият му Джорджи обаче се отдаваше изцяло на женското си чувство за ред. Тя очевидно не го съзнаваше и Джеймс се съмняваше, че би могла да се отнесе по друг начин с който и да е куфар. Докога ли щеше да играе тази игра, ако непрекъснато правеше грешки?
Той се опита да я погледне с очите на моряците, но това не му се удаде лесно, защото непрекъснато си представяше какво има под дрехите й. Ако не знаеше предварително, че е жена, сигурно нямаше да му направи впечатление. Ръстът й! Прав беше Кони, тя наистина беше много дребна. Изглеждаше като десетгодишно хлапе, което твърди, че е на дванадесет. Божичко, дали не е прекалено млада за него? Нямаше как да я попита. Не, не му се вярваше; много добре помнеше жената, която беше видял в кръчмата — чувствените устни и страстни очи. Може би наистина е млада, но не прекалено.
Капакът на втория опразнен куфар хлопна и Джорджина съвсем леко обърна глава към него.
— Да ги изнеса ли, сър?
— Съмнявам се, че ще успееш, момче — ухили се той, без всъщност да го иска. — Трябва да щадиш пилешките си мускули. Арти ще се погрижи.
— Аз съм по-силен, отколкото изглеждам — отговори сърдито Джорджина.
— Така ли? Това е чудесно, защото всеки ден ще местиш този тежък стол. Първият ми офицер обикновено вечеря с мен.
— Само той ли? — Очите й се насочиха към петте кресла в помещението. — А другите офицери?
— Това не е военен кораб. Освен това много държа на усамотението си.
Внезапно лицето й се разведри.
— Тогава веднага ще ви…
— Не припкай като жребче — извика подире й той, защото тя вече тичаше към вратата. — Къде отиваш? Задълженията ти са тук, в каютата ми.
— Мислех си… Нали говорехте за усамотение…
— Тонът ми не ти хареса, нали? Май е малко остър за теб.
— Сър?
— Започна и да заекваш.
— Простете, капитане — отговори с лек поклон Джорджина.
— Остави тези глупости. Гледаш ме в очите само когато ти се струва, че ми дължиш извинение. Но не е нужно — поне засега. Аз не съм баща ти, който може да те напердаши или да ти издърпа ушите. Аз съм капитанът и не е нужно да трепериш всеки път, когато надигна глас или просто съм в лошо настроение и те погледна накриво. Прави само това, което ти казвам, не задавай глупави въпроси и ще се разбираме отлично. Разбра ли?
— Да.
— Много добре. А сега се размърдай. Седни на масата и изяж тази вечеря. Ако не удостоя с нужното внимание готварското изкуство на мистър О’Шон, кой знае какво ще ми предложи следващия път. — Тихият й протест само го накара да настои: — И без това изглеждаш прегладнял. Дяволите да ме вземат, ако не те поохраним малко, преди да стигнем в Ямайка. Давам ти думата си.
Джорджина трябваше да положи големи усилия, за да преодолее отвращението си. Тя придърпа креслото до масата и седна. Не че не беше гладна. Всъщност умираше от глад. Но как да яде, когато този
