мъж стоеше срещу нея и непрекъснато я зяпаше? Освен това сега най-важното беше да намери Мак, вместо да пилее ценно време в ядене. Непременно трябваше да му съобщи смайващата новина кой е капитанът, преди да е станало късно.
— Позволявам си да отбележа, млади момко, че това за усамотението ми изобщо не важи за теб. — Джеймс побутна таблата с изстиналото ядене. — Твоите задължения изискват да си постоянно около мен. Но не се тревожи, след няколко дни вече няма да те забелязвам.
Това звучеше окуражаващо, но не променяше факта, че той продължаваше да я гледа втренчено и очевидно чакаше да започне да се храни. За своя изненада Джорджина установи, че яденето изглежда много апетитно. Имаше задушена риба, крехки зеленчуци и пресни плодове.
Много добре. Само да го изям по-бързо, даде си кураж тя и започна да яде. Дъвчеше и гълташе с най- голямата възможна бързина и забеляза грешката си едва когато погълнатата храна внезапно се върна обратно. Очите й се разшириха от ужас и тя устреми отчаян поглед към скрина, където беше нощното гърне. Скочи и хукна нататък с една единствена мисъл в главата си: Господи, дано гърнето е празно! Издърпа го навън, без да чува гласа на капитана:
— Велики Боже, да не би да… О, май вече е късно…
Беше й все едно какво си мисли той. Стомахът й връщаше всичко, което така бързо бе натъпкала в него. Още преди да е свършила, усети върху лицето си мокра кърпа и тежка, успокояваща ръка върху рамото си.
— Съжалявам, малкия. Не се сетих, че си твърде нервен, за да ядеш. Ела, нека те сложа в леглото.
— Не, аз…
— Не се противи. Това е първият и със сигурност последен път, когато ти го предлагам. Освен това леглото ми е дяволски удобно. Спокойно се възползвай от нечистата ми съвест и си легни.
— Но аз не искам…
— Преди малко ти казах ясно и недвусмислено, че си длъжен да се подчиняваш на нарежданията ми. Е, какво става? Да те отнеса ли или сам ще се довлечеш до леглото?
Първо мил и любезен, после настоятелен и сърдит. Без да каже нито дума, Джорджина изтича към голямото легло и се просна върху завивката. Значи и той беше от капитаните, които си мислят, че на борда те са единствените богове. В момента й беше много зле и със сигурност имаше нужда да полегне — но в никакъв случай в неговото легло! Мъжът застана до нея и дори се приведе да я погледне. Джорджина въздъхна и в същия миг се помоли той да не я е чул. Но капитанът само постави мокра кърпа върху челото й.
— Свали шапката и елека. Събуй и обувките, така ще се почувстваш много по-добре.
Джорджина побледня като платно. Отново трябваше да му възрази. Опита се гласът й да не звучи саркастично, но отговори съвсем откровено:
— Сигурно няма да повярвате, но аз мога да се грижа сам за себе си. Предпочитам да си остана така.
— Прави каквото искаш — отговори мъжът, сви рамене и за нейно голямо облекчение се обърна настрана. След няколко секунди обаче продължи: — Между другото, докато не съм забравил, когато ти стане по-добре, вземи койката и вещите си от предната палуба и ги донеси тук. Моят прислужник винаги спи там, където има нужда от него.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
— Какво? — проговори прегракнало Джорджина и се изправи като свещ в леглото. Присви очи и изгледа сърдито капитана, който се бе настанил удобно в креслото. Нарочно беше седнал срещу нея, за да наблюдава реакцията й. — Нима се нуждаете от мен дори посред нощ?
— За съжаление спя много леко и шумовете на кораба често ме будят.
— Но какво общо има това е мен?
— Е, Джорджи — отвърна мъжът с тон, с който се говори на малко дете, — нали може да ми потрябва нещо? — Тя понечи да му напомни, че и сам може да се обслужи, но той продължи невъзмутимо: — Това е твоя задача.
Тъй като все още не знаеше какви са точно задълженията й, Джорджина не можа да стори нищо друго, освен мълчаливо да кимне в знак на съгласие. Само като си представеше, че ще се лишава от почивка, защото капитанът страдал от безсъние! Може би преди един ден гореше от нетърпение да заеме тази служба — но днес вече не. Особено ако трябваше да обслужва този самодоволен великан двадесет и четири часа в денонощието.
В момента не й оставаше друго, освен да изясни какви са задълженията й.
— Доколкото разбирам, ще ви нося нещо за ядене от кухнята?
— Това е сигурно — отговори той и най-спокойно продължи: — Понякога ми е необходим приятен глас, който да ме приспи. Можеш да четеш, нали?
— Разбира се — изстреля тя. Ама че глупост! Само да беше казала „не“! Поне тази част щеше да й бъде спестена. Вече се виждаше как седи посред нощ до леглото му и чете на глас, докато милостивият господар се протяга сънено под завивките. Сцената е осветена от приглушена светлина, която прави чертите на лицето му не толкова ужасяващи…
По дяволите, трябваше да намери Мак — и то веднага!
Обзета от паника, Джорджина спусна крака на пода, но острата заповед: „Веднага си легни, Джорджи!“ я накара да спре. Като замаяна се отпусна обратно във възглавниците.
Мъжът се беше надигнал в креслото си и я стрелкаше с очи толкова гневно, че тя се отказа доброволно от всеки опит за бягство. И без това нямаше смисъл, защото той бе заел място между леглото и вратата, а лицето му все повече се помръкваше.
Господи, цялата история е толкова смешна, помисли си тя, обърна се бавно на една страна и втренчи поглед в капитана. Скърцайки със зъби, направи опит да преглътне яростта, която бушуваше в гърдите й, и задавено прошепна:
— Не е нужно, капитане, вече съм много по-добре.
— Аз определям добре ли си или не — изгърмя деспотично той и доволно се отпусна в креслото. — Още си бял като стената, малкият, затова продължавай да лежиш.
Страните й запламтяха от трудно потискан гняв. Седи си като някой разглезен лорд, който никога не си помръдва пръста, каза си тя, без да знае, че е улучила съвсем точно. Ако не намери изход и се наложи да остане няколко седмици на кораба му… Дано Бог се смили над нея! Но едно дванайсетгодишно момче нямаше никакъв шанс срещу всевластния капитан. В момента не можеше дори да излезе от кабината му.
Без да се съпротивлява повече, тя се примири с неизбежното и се опита да разбере къде капитанът възнамерява да я настани за нощуване — в случай, че вее пак останеше на борда.
— А къде ще спя? Всички кабини са заети…
— Така е.
— Чудя се къде ще си опъна койката, щом трябва и нощем да съм на разположение.
Той я дари с подигравателна усмивка.
— Как мислиш, къде ще спиш?
Джорджина побесня. Този мъж не преставаше да се забавлява за нейна сметка.
— В преддверието — отговори разярено тя. — Макар че това никак…
— Успокой се, малкият, какви са тия глупави приказки? Ще спиш тук, никъде другаде. Като последния ми прислужник и като всички други преди него.
Тя вече бе предвидила тази възможност и успя да се овладее. Типично женският вик на възмущение, който за малко не се изплъзна от устата й, непременно щеше да я издаде. И преди беше чувала за капитани, които разделяли кабината си с най-младия от екипажа, за да го бранят от нападките на другите. Брат й Клинтън правеше същото, откакто едно от момчетата му беше пребито от бой и едва се отърва. Джорджина не знаеше точно какво се е разиграло тогава, само помнеше как Клинтън побесня от гняв и заповяда да бичуват мъжете пред целия екипаж.
Този капитан обаче знаеше, че тя е на борда с по-големия си брат, който може да я защитава, и
