кресло в най-новия френски стил Ампир. Дървената му част беше изработена от обкован с месинг махагон, а дамаската с цвят на слонова кост бе украсена с прекрасен цветен мотив. Още пет подобни кресла бяха разположени из стаята: две пред прозорците, две пред и едно зад внушителното писалище с класическа дърворезба. Леглото беше великолепно произведение на италианския ренесанс, с изкусно резбовани дървени крака и табла, обградена от дъговидни колони. Матракът беше покрит с ослепително бяла завивка. Голям китайски шкаф от тиково дърво заменяше обичайния моряшки сандък; подобен шкаф баща й беше донесъл като подарък на майка й малко след сватбата от Далечния Изток Този тук беше богато инкрустиран с кехлибар, лапислазули и седеф. До скрина в стил Кралица Ана от опушено орехово дърво стоеше модерен абаносов часовник с месингов обков.
Вместо обичайните етажерки по стената капитанът притежаваше махагонова библиотека с позлатена резба и стъклени врати, зад които стояха осем реда ценни книги. Друг скрин беше издържан в стил Режанс, с инкрустации, цветни мотиви и позлатени первази. Голям кожен параван, с нарисуван върху него английски пейзаж, отделяше ъгъла на кабината, където се намираше ваната за къпане. Тя очевидно беше изработена специално за капитана, защото беше необичайно дълга и широка, но слава Богу, не чак толкова дълбока. Една от задачите на прислужника беше да мъкне водата за къпане.
Писалището бе отрупано с най-разнообразни измервателни уреди. На пода беше поставена гола бронзова фигура, а до ваната имаше голям меден котел. Многобройни лампи от най-различен вид бяха завинтени за мебелите или висяха на куки от тавана. Големи и малки картини красяха стените, а подът беше покрит с дебели ориенталски килими. Това помещение й напомняше по-скоро за губернаторски палат, отколкото за корабна каюта. Въпреки това то не казваше почти нищо за капитан Малори, освен че е малко ексцентричен и обича ценни мебели, макар че съчетанието им изглеждаше доста странно.
Джорджина не знаеше дали капитанът я гледа или се е обърнал към прозореца. Тя все още не смееше да вдигне очи, макар че дългото мълчание опъваше до скъсване нервите й. Надяваше се да напусне кабината, без да привлече вниманието му — ако вече не беше твърде късно за това. Защо той не заговореше пръв? Нима не виждаше, че тя стои тук и чака нарежданията му?
— Яденето ви, капитане… сър.
— Защо шепнеш така? — Гласът му прозвуча също така тихо като нейния.
— Казаха ми, че вие… Чух, че сте препили… — Тя се покашля и побърза да се поправи: — Че ви боли глава. Брат ми Дрю винаги се оплаква от силния шум, когато е… когато има главоболие.
— Мислех, че брат ти се казва Йън?
— Имам и други братя.
— Повечето от нас ги имат, там е лошото — отбеляза сухо мъжът. — Миналата нощ моят се опита да ме свали под масата. Сигурно щеше да му се стори много забавно, ако днес не бях отплавал.
Джорджина неволно се ухили. Братята й често си погаждаха подобни номера. Тя също не оставаше пощадена от грубите им шеги: сипваха ром в шоколада й, завързваха на възли панделките на бонетата й. Дори имаха безсрамието да окачат долните й гащи на флага, който показваше посоката на вятъра. Очевидно подли братя имаше навсякъде по света, не само в Англия.
— Познавам това, капитане — побърза да се съгласи тя. — Понякога братята са ужасно досадни.
— Напълно си прав.
Тя забеляза веселието в гласа му и разбра, че забележката й е била твърде дръзка за едно дванадесетгодишно момче. Трябваше да внимава за всяка своя дума. Нито за секунда не биваше да забравя, че е момче, и то малко. Но в моменти като този й беше особено трудно, защото веднага бе забелязала ярко изразения му британски акцент. Най-голямото й нещастие щеше да бъде, ако капитанът беше англичанин. Можеше да се държи настрана от другите, само не от него.
Джорджина тъкмо се играеше с мисълта дали не е по-добре да скочи през борда и да се добере с плуване до сушата, когато остра заповед я изтръгна от мислите й:
— Изправи се и дай да те разгледам.
Запази спокойствие, каза си тя. Едно по едно. Акцентът може би беше придобит. Сигурно капитанът е живял дълго в Англия.
Тя се раздвижи бавно, заобиколи масата и продължи нататък, докато в полезрението й се появиха чифт блестящи ботуши за езда. Погледът й обходи гълъбовосивите панталони, покриващи мускулестите крака, и продължи нагоре. Без да вдигне глава, тя огледа бялата ленена риза и яките китки, скрити в дантелени маншети и небрежно опрени на тесните хълбоци. Не стигна по-нагоре от късчето тъмна кожа, което разкриваше отворът на ризата. Затова трябваше да промени позата си. Той беше толкова висок, толкова широкоплещест.
— Не стой в сянката — подкани я той. — Застани малко по-вляво. Така е по-добре. — После ненужно прибави: — Нервен си, нали?
— Това е първата ми работа, сър.
— И не искаш да се провалиш, нали? Спокойно, момче. Аз не късам главите на малки момчета… само на големи.
Може би намекваше за дръзкото й държане преди малко?
— Радвам се да го чуя. — О, Господи, пак ставаше нахална! Дръж си езика зад зъбите, Джорджина!
— Толкова ли е интересен килимът ми?
— Сър?
— Та ти изобщо не откъсваш очи от него. Или са ти казали, че съм ужасно грозен и като ме видиш, ще се превърнеш в грахова супа?
Тя се усмихна на опита му да разведри обстановката, но веднага се опомни. Вече се бе поуспокоила, но представянето все още не беше свършило и за нея беше по-добре капитанът да продължи да я смята за развълнувана и да припише евентуалните й грешки на нервността.
Джорджина поклати глава в отговор на въпроса му и бавно повдигна брадичката си, имитирайки отлично момче на нейната възраст. Възнамеряваше да го погледне за миг и бързо да сведе засрамено очи. Надяваше се детинското й държание да отклони вниманието му. Но стана нещо съвсем друго. Тя го погледна в лицето, сведе бързо глава, но после, без да може да го предотврати, главата й отново се надигна и тя се взря зашеметена в зелените очи, които помнеше така добре, сякаш всяка нощ ги сънуваше.
Невъзможно! Той? Тук? Този дързък великан, когото се надяваше да не види никога вече! Тук? Не беше възможно това да е мъжът, комуто трябваше да прислужва. Имаше ли човек с такъв лош късмет като нейния?
По лицето й се изписа истинска паника. Мъжът попита с подчертана небрежност:
— Нещо не е наред ли, малкият?
— Не — отговори с мъка тя и толкова бързо сведе поглед, че остра болка прониза слепоочията й.
— Надявам се, че все пак няма да се превърнеш в грахова супа?
Тя едва успя да промърмори някакъв отрицателен отговор.
— Слава Богу! В момента не бих могъл да понеса подобна гледка.
Какви глупости говореше? Всъщност трябваше да я посочи с пръст и да извика: Ей, ти! Наистина ли не я позна? Сети се, че през цялото време я наричаше „малкият“, и колебливо вдигна глава, за да го погледне отново. По лицето му не се четеше нито изненада, нито гняв или съмнение. Очите му я гледаха с все същата откритост и леко веселие. Той изобщо не я помнеше. Дори името на Мак не го накара да се замисли.
Невероятно. Вярно, днес тя изглеждаше по-различно от онази вечер в кръчмата, когато дрехите й бяха твърде големи и, за съжаление, тесни на неподходящото място. Днешните й пасваха отлично и бяха съвсем нови. Само шапката беше същата. Превръзката, която стягаше гърдите й, и широкият жакет правеха фигурата й момчешка. Освен това осветлението в кръчмата не беше кой знае какво. Може би това беше причината да не я познае. Освен това, защо да помни някаква си дребна случка? Ако се съдеше по бруталния начин, по който се бе отнесъл с нея в таверната, сигурно е бил пиян до козирката.
Джеймс Малори веднага забеляза как нервността й постепенно се стопи, когато повярва, че мъжът насреща й не я е познал. Самият той на няколко пъти трябваше да затаи дъх, очаквайки напрегнато дали тя ще го познае и очаквайки нападение, подобно на онова в кръчмата. Очевидно тя се убеди, че самоличността й е останала скрита, затова реши да си мълчи и да продължи да играе ролята на момче — точно както се беше надявал.
Всъщност вече можеше да се отпусне, но възбудата, която го обзе в мига на влизането й, не искаше да
