— Точно така — отвърна Джеймс и избухна в луд смях. — Господи, Кони, какво си направил! Толкова време търсих малката мръсница, но тя и шотландецът й сякаш бяха потънали в земята А сега ми падна право в ръцете.
— Май пътуването ще се окаже доста приятно — ухили се Кони.
— Бъди уверен в това — отговори Джеймс и изкриви лице в дяволска гримаса. — Но няма да я изоблича веднага. Първо ще се позабавлявам.
— Може и да се лъжеш. Нищо чудно да си имаме работа с истинско момче.
— Съмнявам се — отвърна самоуверено Джеймс. — Но ще се убедя веднага, щом започне работа.
Когато Кони си отиде, Джеймс се настани удобно в тапицирания стол и се зарадва като хлапак на невероятната случайност, която доведе на кораба му търсеното момиче. По доковете имаше толкова много кораби. Защо трябваше да изберат тъкмо неговия… Кони беше казал, че първо искали да си платят пътуването, значи разполагат с пари. Защо тогава не бяха взели друг. Той знаеше, че поне два английски кораба в най-скоро време ще напуснат пристанището с курс към Западна Индия. Единият от тях беше пътнически. Защо й трябваше да се преоблича и рискува да я разкрият? Дали наистина се преобличаше? Онази вечер пак беше в мъжки дрехи. Може би все така си ходеше? Защо тогава се уплаши, когато Тони заяви, че е жена, а не момче? Значи се е опитвала да скрие пола си — също като сега.
И се беше наела да му бъде прислужва. Ама че нерви имаше тази жена! Джеймс учудено заклати глава.
Много интересно как ще се представи. Задимената кръчма е едно, но как ли ще се държи на борда посред бял ден? Все пак бе успяла да заблуди Кони. Може би самият той никога нямаше да я разкрие, ако не я познаваше от по-рано. Но станалото беше станало и той не бе забравил първата им среща. Напротив, помнеше всяка подробност: сладкото дупе, което веднага го възхити, нежните гърди, които потръпваха в ръцете му. Лицето й също беше прекрасно: с благородно извити скули, дръзко носле и пълни, чувствени устни. Не можа да види какви са веждите и косите й. Но в краткия миг, когато вдигна очи към него пред кръчмата, едва не се удави в кадифените кафяви очи.
Не само веднъж, десетки пъти се бе връщал в онази проклета дупка с надеждата да я намери. Едва сега започваше да проумява защо не е имал късмет. Никой не можа да му даде сведения за странната двойка, която никога преди това не се беше появявала наоколо. Сигурно бяха дошли от Карибието и сега бързаха да се върнат вкъщи. Макдонел със сигурност беше шотландец, но малката в никакъв случай. Джеймс не можеше да определи точно откъде идва изговорът й, но беше твърдо убеден, че не е англичанка.
Тази жена наистина представляваше загадка, но той непременно щеше да я разгадае. Първо обаче щеше да се позабавлява с тайната й. Веднага щеше да я настани в кабината си и да й обясни, че бившият му прислужник също е спал там. Естествено съществуваше възможност тя да си припомни първата им среща, но това не беше от значение. Самият той нямаше да даде вид, че я е познал. Още преди края на пътуването тя щеше да споделя с него не само кабината, но и леглото му. Джеймс беше абсолютно сигурен в това.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Известно е, че корабната кухня не е подходящо място за скривалище, особено в един толкова горещ и задушен летен ден, когато не потрепва дори листец. Когато излезеха в открито море, щеше да стане по- добре. Но тук, между големите зидани печки, които бяха запалени още в ранните сутрешни часове, и огромните тенджери, от които се издигаха облаци пара, човек се чувстваше като в преддверието на ада.
Готвачът и двамата му помощници се бяха съблекли почти голи. Освен потискащата горещина, по това време кухнята беше много оживена. Помещението беше тясно и моряците трябваше да ядат на смени. Нямаха много време, защото при отплаването на кораб имаше нужда от всеки човек. Джорджина постоя малко до перилата, наблюдавайки товаренето на последните съоръжения и запаси за трюма и кухнята. Това беше обичайна гледка за нея и не можеше да привлече за дълго вниманието й. Освен това Англия й беше омръзнала до смърт и тя не искаше нито да я чува, нито да я вижда.
По тази причина тя побърза да се скрие в кухнята и тихо седна на едно ниско столче в скритото ъгълче между бъчвите и делвите с вода и струпаните чували с жито и брашно. Не искаше да се пречка на пътя на готвача и да привлича върху себе си излишно внимание.
Ако не беше така горещо, Джорджина щеше да хареса кухнята, защото беше чиста и подредена. Нищо чудно, защото плавателния съд беше наскоро ремонтиран изцяло, поне така й бяха казали.
Между печките беше поставен огромен дървен сандък, напълнен до ръба с въглища. Дългата маса в средата беше съвсем нова. В стената беше забита дебела кука, която вече очакваше тялото на някое от многото животни, които бяха натоварени в трюма, за да има прясно месо по време на пътуването. Както на всеки друг кораб кухнята беше претъпкана. От тавана висяха тенджери, тигани и дебели връзки подправки, но всички съдове бяха грижливо закрепени за пода, стените или тавана.
Господар на това царство беше тъмнокос ирландец със съмнителното име Шон О’Шон, който нямаше основания да се усъмни, че Джорджи Макдонел е точно това, за което се представя. Шон беше общителен и весел. Едва навършил двадесет и пет години, с хитри зелени очи, които бдително оглеждаха повереното му помещение. Той нямаше нищо против, че Джорджина се е скрила в кухнята, но веднага я предупреди, че тук всеки работи здраво. Тя не възрази и се зае му помага според силите си, особено когато двамата чираци бяха заети. Ирландецът беше доста разговорлив и отговаряше с готовност на многобройните й въпроси. Но и той самият беше дошъл наскоро в Англия, така че не можа да й даде сведения за капитана и кораба.
Тя все още не бе видяла никого от екипажа, макар че двамата с Мак бяха пренощували на борда. За съжаление почти не мигнаха, защото от близките пристанищни кръчми ехтеше весела глъчка. Завърналите се у дома моряци пируваха цяла нощ. Пияните се катереха с крясъци по предната палуба и търсеха опипом койките си, а после хъркаха като заклани. Екипажът представляваше пъстра смесица, типична за повечето кораби, които предприемаха дълги пътувания, наемаха хора в някое пристанище и ги оставяха в следващото. Това означаваше, че между моряците със сигурност щеше да има и няколко англичани. Например първият щурман, Конрад Шарп, беше един от тях. Досега Джорджина бе чула един-единствен мъж да го нарича Кони. Офицерът говореше много изискано, почти като онези високомерни аристократи и Джорджина веднага усети, че с него шега не бива. Беше едър и строен, червената му коса беше малко по- тъмна от тази на Мак, а ръцете и раменете му бяха изпъстрени с лунички, които сигурно продължаваха по цялото тяло. Но лицето, белязано от ветровете и бурите, имаше цвета на стара, сбръчкана ябълка. Лешниковите му очи се взираха във всеки човек толкова упорито, че Джорджина на няколко пъти се усъмни в умението си да се преструва на момче. Все пак той не изрази никакво съмнение относно вида й, иначе надали щеше да я наеме. При първия разговор не беше особено разговорлив и накратко им заяви: или ще работят, или няма да ги вземе на „Мейдън Ан“. За Джорджина това беше напълно в реда на нещата, но Мак се съгласи с голяма неохота.
Още от самото начало Джорджина разбра, че не може да понася мистър Шарп, макар че не намираше в какво да го укори — поне засега. Тази прибързана присъда не беше много почтена, но това не я смущаваше ни най-малко, защото той беше англичанин, а за нея всички англичани бяла плъхове, змии и други подобни гадини. Разбира се, не биваше да дава израз на отвращението си, това щеше да бъде изключителна глупост от нейна страна. Не биваше да превръща този мъж в свой неприятел. Най-добре да избягва и него, и другите англичани от екипажа.
Още не бе видяла капитан Малори, защото когато двамата с Мак се качиха на борда, той не беше дошъл. Тя знаеше, че в най-скоро време трябва да отиде при него и да му се представи, както и да узнае какви услуги ще се искат от нея. Всички капитани бяха различни. Дрю например настояваше на всекидневна баня, макар и със солена вода. Клинтън искаше чаша топло мляко преди лягане и задачата на личния му прислужник беше да топли млякото и да се грижи за кравата. Момчето на Уорън чистеше каютата, но не се грижеше за яденето, защото Уорън предпочиташе да се храни заедно с екипажа. Мистър Шарп вече й бе изброил обичайните задължения, но само капитанът можеше да й каже какво точно очаква от нея.
Той сигурно беше все още зает, затова Джорджина реши да се възползва от удобния случай и да си почине. Капитанът беше единственият, с когото трябваше да бъде винаги нащрек, защото щеше да прекарва почти цялото си време в неговата каюта. Трябваше да изглежда по най-добрия начин, защото
