първото впечатление беше решаващо и се запомня завинаги. Ако при първата им среща капитанът не откриеше нищо странно във вида й, можеше да бъде спокойна за бъдещето. Но в момента нямаше желание да отиде при него. Голямото „ако“ я приковаваше към столчето в задушната кухня, макар че се обливаше в пот и дрехите лепнеха по тялото й. Беше стегнала косата си с тънък чорап и беше нахлупила дълбоко старата вълнена шапка. Изпотената коса я сърбеше нетърпимо. Ако капитанът не откриеше нищо необичайно във вида й, всичко щеше да бъде наред. Но какво ще стане, ако единствен той разкрие маскировката й? Ако я разобличи, преди да достигнат канала, нищо чудно да я изпрати обратно на сушата или да прекара остатъка от пътуването заключена в трюма. Най-лошото беше да я изпратят на сушата сама, без Мак, който беше много по-необходим на борда от обикновения юнга. Ако капитанът не позволеше на Мак да тръгне с нея, тя не можеше с нищо да му попречи.
Затова Джорджина продължаваше да седи в кухнята, където вече я бяха приели като Джорди Макдонел. Осъзна, че се е мотала твърде дълго, едва когато Шон напъха в ръцете й табла, пълна с ядене. Сребърните капаци и прибори със сигурност не бяха предназначени за нея.
— Какво, капитанът на борда ли е вече?
— Божичко, нима не знаеш, че отдавна лежи в каютата си с бучаща глава? Мистър Шарп ръководеше отплаването.
— О! — Какъв лош късмет! Защо никой не й бе казал? Ами ако я е чакал? Или е имал нужда от услугите й? Добро начало, няма що! — Аз… Мисля, че… Да, да тръгвам…
— И побързай, момче. Внимавай да не разсипеш яденето, но таблата е доста тежка за слабите ти ръчички. Е, нищо, всеки случай не забравяй да се прикриеш, ако капитанът я запрати по теб.
Съдовете върху таблата тракаха заплашително. Джорджина спря като закована.
— Защо да я хвърли? Господи, нима искаш да кажеш, че ще ме замеря с яденето?
Шон се ухили и безпомощно вдигна рамене.
— Откъде да знам? Изобщо не го познавам. Но когато мъжът е махмурлия, човек не знае какво го очаква, прав ли съм? Бъди нащрек, малкият, това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.
Страхотно. Да сплаши така малкото момче, което и без това е достатъчно нервно. Дори не подозираше, че мистър Шон притежава такова чувство за хумор. Да върви по дяволите!
Пътят до задната палуба, където се намираха капитанската и офицерските кабини, беше дълъг, а и Джорджина нямаше никакво намерение да разглежда английския пейзаж, покрай който се плъзгаше корабът. Тя се огледа отчаяно за Мак, който единствен можеше да й вдъхне малко кураж, но той сякаш беше потънал вдън земя. Таблата все повече натежаваше в ръцете й. Нямаше защо да търси Мак. А и не беше особено умно от нейна страна да предложи студено ядене на измъчвания от главоболие капитан.
Когато най-сетне застана пред кабината, балансирайки таблата опасно с една ръка, не посмя да почука. Стоеше така като закована, с треперещи ръце и омекнали колене, и размишляваше за неясното бъдеще. Напразно се опитваше да си внуши, че няма защо да се плаши толкова. Ако все пак се случеше най-лошото, това не означаваше края на света! Тя беше достатъчно изобретателна и все някак щеше да се добере до Америка. Но ако все пак…
По дяволите, защо не успя да научи нищо повече за капитана, а узна само името му? Нямаше представа стар ли е или млад, любезен или груб, дали хората му го обичаха или само го уважаваха, дали не го мразеха… Познаваше капитани, които бяха истински тирани и злоупотребяваха с властта, която имаха над моряците. Трябваше да се осведоми по-подробно… Ала вече беше късно. Само след няколко минути… Може би ще мине някой, който да я увери, че капитан Малори е жалък слабак и е много приятно да се плава под негова команда. Тогава ръцете й щяха да престанат да треперят и да се потят, а мрачните мисли щяха да изчезнат.
Джорджина тъкмо реши да тръгне обратно, когато вратата се отвори.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Сърцето на Джорджина заблъска лудо в гърдите й и съдовете върху таблата затракаха в същия такт. Тя се обърна рязко, очаквайки да се озове лице в лице с капитана на „Мейдън Ан“. Но на рамката на вратата се бе облегнал първият помощник. Лешниковите му очи се рееха някъде над главата й.
— Ама че си дребен. Странно, че не го забелязах по-рано, когато те наемах.
— Вие бяхте седнал, когато аз… — Останалата част от изречението спря на гърлото й. Мъжът улови брадичката й между палеца и показалеца си и бавно завъртя главата й настрани. Джорджина побледня като платно.
— Нито едно косъмче — промърмори пренебрежително мъжът.
Възмущението, което обзе малкия Джорджи, успя да разтопи ледената буца, заседнала на гърлото й.
— Аз съм само на дванадесет, сър — изсъска тя.
— Доста си дребен за годините си. Я виж, таблата е почти колкото теб. — Дясната му ръка провери здравината на рамото й. — Май нямаш и мускули…
— Още раста — отговори съкрушено Джорджина, вбесена до крайност от безсрамния оглед. — След шест месеца няма да ме познаете — предсказа тя и това отговаряше на истината. Тогава вече нямаше да има нужда да се преоблича.
— Сигурно джинсът ти е такъв…
В очите й се появи опасен блясък.
— Какво?
— Говоря за ръста. Какво си помисли, по дяволите? Не говоря за вида ти, защото двамата с брат ти изобщо не си приличате. — Очевидно развеселен, той избухна в гръмък смях.
— Много бих искала да зная какво е толкова смешно. Ние сме от различни майки.
— Аха. Имам чувството, че у теб има нещо испанско. Майките, значи. Но това още не обяснява защо не говориш шотландски като брат си.
— О, простете. Не знаех, че ще се наложи да изповядам целия живот, за да получа тази служба.
— Защо си толкова сърдит, малкият?
— Престани вече, Кони! — чу се дълбок глас, в който звучеше предупреждение. — Не бива да плашим детето още от първия ден.
— Така ли? — захили се щурманът и очите на Джорджина се присвиха в тесни цепки. Ето защо още от първия миг не можеше на понася този червенокос англичанин.
— Яденето ще изстине, мистър Шарп — погледна го предизвикателно тя, без да си дава труд да сподави остротата на гласа си.
— Тогава го внеси в кабината, по дяволите. Макар да се съмнявам, че капитанът иска да яде.
Нервността отново я завладя. Значи гласът, който ги бе прекъснал, беше на капитана. Как можа да забрави кой я очакваше зад тази врата! Той със сигурност беше чул разговора й с офицера, особено нахалните й отговори. Е, бяха я обидили, но въпреки това държанието й беше непростимо. Тя беше прост прислужник, а се държа с Конрад Шарп като равна… като Джорджина Андерсън, а не като Джорджи Макдонел. Още няколко такива постъпки, и можеше да свали шапката и да развие превръзката на гърдите.
Щурманът я покани с жест да влезе, после се обърна и я остави сама. Краката й натежаха като олово. Струваше й голямо усилие да направи дори една крачка в посока към капитанската кабина, после обаче буквално влетя през вратата и тръгна към тежката дъбова маса в стил Тюдор, поставена в средата на стаята.
Очите на Джорджина останаха втренчени в таблата. Тя я остани на масата, без да вдигне поглед. Забеляза едрата фигура зад масата, застанала пред стената е прекрасни прозорци от оловно стъкло, през които проникваше мека светлина. Тя продължаваше да държи очите си наведени и само по сянката можа да предположи къде е застанал капитанът.
Още вчера се бе възхитила на тези прозорци, докато се запознаваше с кабината и подготвяше всичко за пристигането му. Помещението щеше да се хареса дори на крал. Джорджина никога не бе виждала такава великолепна мебелировка, поне не в кораб на „Скайларк“.
Обзавеждането се състоеше изключително от уникати. До дългата маса беше поставено скъпоценно
