въпреки това я задържаше при себе си. Очевидно го правеше единствено за свое собствено удобство. Но тя нямаше да спори с него. И без това нямаше смисъл, след като неколкократно й бе дал да разбере кой е господарят. Щом и другите момчета са спали в каютата му… Не можа обаче да не зададе още един въпрос:
— Къде точно ще спя?
Мъжът небрежно посочи с глава ъгъла вдясно от вратата.
— Там. Мястото е достатъчно за моряшката торба и койката, изобщо за всичките ти вещи. Виждаш ли куките в стената?
Джорджина разгледа внимателно куките, които очевидно бяха предназначени за окачване на койка. Странно, как така не ги забеляза още вчера? Ъгълът беше доста далеч от леглото му, но това беше единственото радващо нещо. Двете места за спане не бяха разделени с нито една мебел, така че тя нямаше да разполага с нито един сантиметър лично местенце. Всички мебели бяха подредени покрай стените с изключение на масата за хранене, която обаче не беше достатъчно висока, за да я предпази от погледите му.
— Ще се справиш ли, млади момко? — осведоми се любезно капитанът, сякаш наистина се интересуваше от потребностите на някакъв си прислужник.
— Да. Нали нямате нищо против, ако използвам параван пред ваната?
— За какво, по дяволите?
Аз също искам усамотение, глупако! Въпросът й очевидно го развесели, така че Джорджина побърза да добави:
— Простете, това беше само една мисъл.
— По-добре престани да мислиш, малкият, и се огледай. Параванът е завинтен за пода, както и всички мебели в кабината с изключение на креслата. Най-важната ти задача ще бъде веднага, щом се надигне буря, да закрепиш креслата.
Този път Джорджина се изчерви като момиче. По дяволите, Как можа да забрави? Още от малка знаеше, че всичко на кораба е заковано, завинтено, изобщо закрепено по някакъв начин, за да не се изтъркаля по време на буря и да се разтроиш на хиляди парченца. Къде се беше отнесла, та забравяше най-простите неща.
— Не съм казал, че вече съм пътувал по море. — Джорджина отчаяно се опитваше да заглади допуснатата грешка.
— Англичанин ли си?
— Не — изсъска възмутено тя, но веднага допълни: — Искам да кажа, че пристигнах в Англия с кораб, но бях пътник и не обръщах внимание на тези неща.
— Няма значение. Вече си член на екипажа и ще се научиш. Винаги питай, когато не разбираш.
— Щом имате малко време за мен, капитане, бъдете така любезен да ми разясните какви точно ще бъдат задачите ми.
Джорджина улови подигравателния му поглед и уплашено млъкна. Какво беше казала пак, та той се хилеше така безсрамно? Но Джеймс не я остави да чака дълго.
— Бъдете така любезен… — повтори през смях той. — Господи, дано не е истина! Не съм бил любезен, откакто съм бил на твоята възраст. А толкова любезен като сега — никога.
— Това беше просто израз — възмути се Джорджина.
— Какво? Ах, нима е остатък от детската стая, малкия? Твърде изискан за прост корабен прислужник.
— Може би лошите маниери са предпоставка за тази служба? Трябваше да ми го кажете по-рано.
— Не ставай нахално, момченце, или ще ти издърпам ушите — ако изобщо имаш уши под шапката.
— Имам, капитане. Стърчат и са двойно по-дълги от нормалните. Затова ги крия.
— Ти ме разочароваш, момче. Аз бях готов да се обзаложа, че си започнал да оплешивяваш. А то било само заради стърчащите уши!
Въпреки тази обида Джорджина не можа да удържи усмивката си. Остроумието му я забавляваше. Кой би помислил, че този самодоволен великан умее да бъде толкова весел? Тя се чудеше и на самата себе си. С каква дързост разговаряше с него, въпреки грозната му физиономия.
— Аха — ухили се той, — момченцето си показа зъбките, белички като перли. Е, млад си още. Само почакай, след няколко години в морето ще започнат да гният.
— Вашите защо не са изгнили?
— Я виж ти! Младежът май намеква за възрастта ми?
— Не исках да кажа това… — заекна смутено Джорджина и се върна на темата. — Запознайте ме със задълженията ми, сър.
— Нима Кони не ти обясни всичко подробно, когато те нае?
— Не, сър. Каза само, че трябва да служа на вас и на никого другиго. Но не съобщи подробности.
— Е, ще правиш всичко, което се наложи.
Това може да означава какво ли не, размисляше трескаво Джорджина. Изскърца със зъби и заговори:
— Капитан Малори, чувала съм, че някои момчета трябвало дори да доят крави…
— Господи, бедничките! — ухили се с добре изигран ужас Джеймс. — Аз не съм почитател на млякото. Вече съм твърде стар за него, така че се успокой.
— Какво ще правя все пак? — не се отказа Джорджина.
— От всичко по малко: ще сервираш на масата, ще се грижиш за напитките, ще изпълняваш всички задължения на един обикновен прислужник и след като лондонският ми камериер ме изостави, ще трябва да поемеш и неговите задължения. Нищо особено, ще се справиш лесно.
По всяко време на разположение, та нали тя се страхуваше именно от това! На езика й беше да попита дали ще трябва да му мие врата и да му бърше задника — но не биваше да го предизвиква без причина. Тази история беше направо смешна! Момчето на Дрю нямаше други задължения, освен да му носи храната, а тя се натресе на най-капризния от всички капитани в пристанището. Не стига, че беше надут англичанин, ами се оказа и разглезен аристократ. Ако поне веднъж в живота си беше похванал мръсна работа, тя беше готова да си изяде шапката.
Нито дума не се изплъзна от устните й, макар че в гърдите й кипеше луд гняв. Само да си мълчи!
Джеймс с мъка потискаше смеха си. Тази жена умееше да се владее. При това му се бе наложило да измисли половината от задачите й, особено камериерските, защото той отдавна нямаше камериер. Но колкото по-дълго я задържаше в кабината си, толкова по-малко време щеше да й остане да общува с екипажа и те нямаше да имат случай да я разкрият. Никой не биваше да проникне в тайната й, преди самият той да определи момента. А това нямаше да стане скоро.
В момента обаче беше принуден да се държи на разстояние. Докато я наблюдаваше, легнала в леглото му, в гърдите му се надигаха опасни желания.
Овладей се, стари момко, опита се да си втълпи той. Ако ти не можеш, кой тогава?
Страхотен майтап, особено в положение като това. Беше минало много време, откакто някоя жена го бе възбуждала до такава степен. Самообладанието е детска игра, когато собствените ти чувства са притъпени от досада и пресищане — но тежко ти, ако започнат да се мятат като побеснели.
Междувременно Джорджина беше решила, че разговорът с капитан Малори, макар и забавен, не си струва да се ядосва. Освен това упоритото й мълчание може би щеше да го накара да се заеме с нещо друго, например, с управлението на кораба. Най-малкото можеше да напусне кабината и да й позволи да стори същото.
Само че стана съвсем различно. Капитанът очевидно се обезпокои от мълчанието й, защото стана, приближи се до леглото и се наведе над нея.
— Още си много блед — установи той. — Добре че те сложих в леглото, докато се успокои нервният ти стомах.
— О, да, капитане — съгласи се кротко тя.
— Как си сега? Още ли си нервен?
— Ни най-малко.
— Отлично! Позволявам ти да станеш. Но бавно. До следващото ядене няма да правиш нищо. Мисля, че
