бронзовата кожа. Кърпата беше съвсем тънка, само лъх между ръката й и кожата му. Без да забележи, тя търкаше все на едно и също място.
После стана нещо неприятно: яденето, което набързо бе погълнала в кухнята, докато чакаше да се стопли водата, започна да къркори в корема й и тя нито за миг не се усъмни, че я хваща морска болест. Ала предпочиташе да умре, вместо да повърне още веднъж в негово присъствие.
Какво да правя? Всеки път, когато съм близо до него, ми става лошо. Дано пристъпът отмине бързо. Трябваше да отмине.
— Добре ли е така, сър? — попита тя и му подаде кърпата.
Мъжът не я пое.
— Не съвсем, момче. Защо не слезеш малко по-надолу?
Очите й се разходиха по гърба му, стигнаха до мястото, където почваше задникът му и тя се запита дали вече го е измила там или не. Все едно, изтърка силно и тази част на тялото му, зарадвана, че водата е вече мътна и й спестява неприятната гледка. Работеше съвестно, за да не й се скара отново, и дори потопи ръка във водата, за да измие и седалището му. Трябваше да се наведе над ръба на ваната, за да го достигне, и вдъхна дълбоко аромата на косите му, на чистото голо тяло — и чу потиснат стон.
Скочи като ужилена и се олюля към стената. В същия момент мъжът се обърна и я изгледа с искрящи от гняв очи.
— Простете — измънка уплашено тя. — Не исках да ви причиня болка, кълна се.
— Успокой се, Джорджи. — Мъжът й обърна гръб и сведе глава към коленете си. — Това е просто едно малко… схващане. Не разбираш от тези неща. Хайде, върви, ще се справя и сам.
Джорджина стъписано прехапа устни и си каза, че в гласа му звучеше истинска болка. Трябваше да се зарадва, че го е заболяло, но не можа. По някаква незнайна причина усети потребност да… Какво да? Да облекчи болката му? Май наистина не беше с всичкия си. Обърна се рязко и буквално излетя от кабината.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Джеймс пиеше вече втора чаша бренди, когато Джорджи най-после се върна. Той отново контролираше чувствата си и с усмивка си припомняше колко го възбуди неволното докосване на това момиче. Така е, който копае гроб другиму… Всъщност тя трябваше само да го измие, да му подаде хавлията и да му помогне да облече халата — много му се искаше да види как нежните й страни поруменяват. Вместо това той беше този, който едва не застана пред нея с поруменяло от срам лице, надигайки се от ваната. Никога досега не бе изпитвал срам от естествената реакция на тялото си, този път също нямаше от какво да се срамува. Но тя щеше да помисли, че възбудата му е причинена от момче!
По дяволите, игричката не беше толкова проста, колкото му изглеждаше първоначално. Все пак предимството беше на негова страна, а тя висеше между вятъра и водата, както гласеше един хубав израз. Нейното положение беше много по-трудно. Много добре си бе представял как ще я омае с мъжествеността си и ще я възбуди дотолкова, че тя ще смъкне шапката от главата си и ще го умолява да я люби. Прекрасно щеше да бъде: разбира се, той щеше да играе ролята на нищо неподозиращия, невинен мъж, прелъстен от похотливия си прислужник. Той щеше да се отбранява, тя щеше да се топи от жажда по тялото му, докато накрая джентълменът щеше да се примири с неизбежното.
Как обаче ще приведе в изпълнение този умен план, когато всеки път, щом усетеше близостта й, малкият Джеймс дръзко надигаше глава? Ако го забележи, тя непременно ще си помисли, че капитанът проявява предпочитание към момчета и това със сигурност нямаше да я възбуди. По-скоро ще я отврати. По дяволите, трябваше да я накара сама да се разкрие, за да не му хрумват такива глупави мисли.
Проследи как малката се движи през стаята и се отправя към определения й ъгъл с торба подмишница и преметната през рамо койка. Торбата беше претъпкана и съдържаше много повече от това, което момчетата обикновено мъкнат със себе си. Може би носеше в багажа си някоя и друга рокля или дреболии, които щяха да му помогнат да разгадае тайната й.
Тази вечер беше направил още няколко стъпки към решението на задачата. Кони я бе чул да говори на най-чист моряшки жаргон от предната палуба. Само човек, запознат с корабите и корабоплаването, познава и използва такива съкращения. А тя му бе заявила най-нахално, че не разбира нищичко от кораби!
Освен това наричаше брат си „Мак“. Тази малка подробност го накара да проумее, че шотландецът не й е роднина. Приятелите и познатите със сигурност наричаха Макдонел „Мак“, но семейството щеше да се обръща към него на малко име, и то галено. В никакъв случай „Мак“, защото това беше семейното им име. Все пак малката имаше братя, това стана ясно, защото на няколко пъти ги бе споменала, без да се замисля, просто се бе разбъбрила. Какъв й беше тогава шотландецът? Приятел, любовник… или съпруг? Господи, дано не й беше любовник — от съпрузите той не се страхуваше. Даже да бяха дузина, това му беше безразлично. Любовникът обаче беше нещо сериозно, защото той трябваше да заеме мястото му.
Джорджина усети как погледът му пари гърба й, докато окачваше койката си. Беше го видяла да седи зад писалището, но не я бе заговорил и тя не се обръщаше към него. Един поглед беше напълно достатъчен.
Беше облечен със смарагдовозеления халат. Никога по-рано не й бе направило впечатление колко чудесен е този цвят, когато го носи подходящ човек. Той подчертаваше зелените му очи и копринения блясък на кожата, която надничаше изпод дълбокото деколте. Кичур златни косми искреше на светлината на лампата, едната гърда до другата, от началото на шията до… много надолу.
Джорджина нервно подръпна високата си якичка, за да може да диша; тази вечер в кабината беше много задушно. Дрехите й тежаха, а превръзката, която стягаше гърдите й, едва не я убиваше, въпреки това не посмя да се съблече, свали само ботушите си. Седна на пода, за да ги събуе, и внимателно ги постави до стената.
Погледът на Джеймс Малори все така пронизваше гърба й и следваше всяко нейно движение. Това не я изненадваше. Каква причина имаше да я зяпа така, освен ако не…
Погледна койката и се усмихна. Капитанът само чакаше тя да се покатери в люлеещото се легло, да се преобърне и да се изтърколи на пода. Сигурно вече си бе приготвил циничните забележки за сръчността й и гореше от нетърпение да ги изрече на глас. Този път тя щеше да му изиграе номер. Откакто се научи да ходи, се научи и да се качва в койките, играеше и нощуваше в тях, докато корабите на „Скайларк“ бяха на док в пристанището. По-скоро щеше да падне от нормално легло, отколкото от койка. Този път почтеният капитан щеше да се задави със собствените си отвратителни премъдрости.
С естествеността на стар морски вълк Джорджина се разположи удобно в койката и хвърли бърз поглед към писалището, за да не изпусне изненадата по лицето на капитана. Обаче остана разочарована, защото физиономията му беше безизразна.
— Да не искаш да спиш с дрехите, приятелче? — усмихна се мъжът.
— Да, капитане, точно това ще направя.
Отговорът й го улучи, защото челото му се смръщи неодобрително.
— Не съм искал да оставя у теб впечатлението, че цяла нощ трябва да си нащрек. Нали не си си помислил подобно нещо? — осведоми се лицемерно той.
— Не, разбира се, че не. — Разбира се, че си го мислеше, но цялото й присъствие на борда беше една голяма лъжа и една в повече нямаше значение. — Аз винаги спя с дрехи. Не знам кога започнах, но сега ми е навик. — За да предотврати следващата му забележка, в случай че я накара да промени навиците си заради него, добави недвусмислено: — Освен това се съмнявам, че съм в състояние да заспя без дрехи.
— Прави каквото искаш. Аз също имам някои навици, които ще ти се сторят странни.
Какво искаше да каже? Джорджина се замисли над забележката му, но не стана нужда да мисли дълго, защото мъжът стана от креслото, тръгна бавно към леглото и свали халата си.
О, не! Мили Боже, не допускай това! Сега ще прекоси стаята — съвсем гол — и ще ми покаже предната си страна!
И той направи точно това, без да се съобразява с женския й срам. Въпреки това очите й останаха приковани в тялото му. Е, не през цялото време. Но това беше гледка, която не се предлагаше всеки ден, по-точно, досега изобщо не бе имала възможност да й се наслади. Великолепен мъжки екземпляр от глава до пети — и при най-голямо желание не можеше да го отрече. Трябваше ли на всичкото отгоре да изглежда
