седне в скута му. Трябваше на всяка цена да му разкаже за странното си гадене. Тази мисъл я притисна като тежък товар. Как по-внимателно да му го съобщи? Той непременно щеше да се обиди до смърт, а последствията бяха необозрими. Той имаше достатъчно власт, за да направи живота й още по-непоносим, отколкото беше.
— Никога не съм бръснал. Непременно ще ви одера кожата.
— Не те съветвам, миличък, защото това е неотменна част от задълженията ти на камериер. Напрегни се малко. Стига ми, че тази сутрин се облякох сам.
Много й се искаше да изкрещи. Нямаше никаква възможност да му избяга. Странно, нима все още не беше забелязал колко зле се чувства в близост до него? Колко пъти й се бе наложило да тича към нощното гърне, за да повърне…
Може би причината не беше в него. Може би страдаше от морска болест. Макар че бе обиколила почти цялото Източно крайбрежие с братята си, без нито веднъж да й стане лошо, а и по време на дългото плаване до Англия също се радваше на добро здраве. Не, причината беше в него. Все пак трябваше да го накара да повярва, че страда от морска болест. Тази мисъл я успокои и лицето й грейна в усмивка.
— Утре ще стана по-рано, капитане — побърза да обещае тя.
Защо ли я зяпна така, преди да отговори съвсем кратко:
— Е, добре, отивам да обсъдя нещо с Кони. Имаш десет минути да донесеш топла вода за бръснене и да приготвиш всичко необходимо. Нямам никакво намерение да чакам, ясно ли е?
Сигурно се сърди, че е трябвало да се облече сам, каза си Джорджина, когато мъжът излезе навън по чорапи и силно тресна вратата. Дано се убоде, този проклетник! Не, по-добре не, защото непременно щеше да я накара да извади тресчицата от крака му!
Джорджина въздъхна дълбоко и с облекчение установи, че кабината най-сетне е на нейно разположение. Само да не губя време, каза си тя и хукна към нощното гърне. Трябваше да рискува, защото малкото минути, които й оставаха, нямаше да й стигнат да слезе в трюма, където бе скрила собственото си гърне. А не можеше да чака, докато го обръсне. Отсега нататък трябваше да се събужда преди него.
Джеймс се върна със същия тропот, с който бе напуснал каютата, и така блъсна вратата, че тя се удари в стената. Беше решил да я изненада, защото неочакваната й усмивка не бе убягнала от вниманието му. Усилията му се увенчаха с успех. Ако се съдеше по цвета на бузите й, тя се уплаши до смърт и побесня от гняв. Как може да съм такъв бивол, мина му в същия миг през ума. Как можа да забрави, че и жената, която играе ролята на момче, има нужда от къпане, преобличане и задоволяване на всички човешки потребности и то в кораб, пълен с мъже? Беше я настанил в своята каюта и това й даваше възможност от време на време да остава сама, но го беше направил по-скоро за свое собствено забавление, отколкото за нейно удобство. Освен това вратата не се заключваше, а и нямаше нито едно местенце, където да бъде сигурна, че няма да й попречат.
Щом не мислеше за нищо друго, освен да я прелъсти, трябваше да вземе предвид и тези подробности. Дали тя бе помислила за тези неща, преди да реши да се преоблече като мъж? Със сигурност не дойде доброволно в кабината му. Малко или повече той я бе принудил да поеме риска да бъде разкрита и да използва кратката пауза, като я бе натоварил с работа веднага след ставането. Само той беше виновен, че сега лицето й беше скрито между красивите колене, но в момента не можеше да предприеме нищо срещу разбираемото й възмущение, без да се издаде. Ако наистина беше Джордж, сега нямаше да му се наложи да се измъкне заднешком от камината, мърморейки извинения, а щеше да приеме положението като съвсем естествено.
Само че неговият Джордж не беше момче и положението не беше естествено. Тази прекрасна личност бе смъкнала панталоните си и чувствителните му сетива веднага регистрираха този факт.
За да се измъкне от неприятната ситуация, той се загледа напрегнато в тавана, после предпазливо се отправи към леглото, за да вземе ботушите си. Стига вече, каза си сърдито той. Мадам седи усмихнато на нощното гърне, а аз съм се изчервил като магаре.
— Няма да ти преча, Джордж — изръмжа рязко той. — Търся си ботушите.
— Капитане… Моля ви!
— Не се дръж толкова детински! Да не мислиш, че другите хора не използват това нещо?
Джорджина простена и мъжът осъзна, че не е в състояние да й помогне. Затова грабна ботушите си, изскочи от стаята и отново блъсна вратата. Кой знае как щеше да завърши тази игричка. Някои жени са ужасно проклети в това отношение и никога не прощават на мъжа, заварил ги в неудобна ситуация.
По дяволите, как ли щеше да реагира тя? Да отмине случилото се с усмивка, да се влачи три дни със зачервени от срам бузи или да се скрие под най-близкото легло и да откаже да излезе? Дано не е някоя от онези нежни душици! Нахалството й доказваше, че притежава известна доза дързост, макар да не беше съвсем сигурен в това. Обзе го неприятното предчувствие, че след постигнатия миналата нощ успех сега е претърпял поражение.
Джорджина нямаше никакво намерение да се скрие под леглото. Според нея имаше само три възможности: или веднага да скочи през борда, или да прави компания на плъховете в трюма до края на плаването, или — просто да убие Джеймс Малори. Последната възможност й изглеждаше все по- привлекателна. Но когато след малко се качи на палубата, чу как капитанът раздава наляво и надясно напълно необосновани наказания, или, както се изрази един матрос, защото някоя бълха го е ухапала по черния дроб. Нещо го беше разсърдило и той изливаше гнева си върху всеки, имал глупостта да пресече пътя му.
Руменината бавно изчезна от бузите й. Върна се в каютата с топлата вода за бръсненето на Негово лордство, убедена, че той се е смутил повече от нея… ако това изобщо беше възможно. Никога не бяха наранявали чувствителността й толкова безогледно и ако той също беше получил своето, тя щеше да преживее позора.
Всъщност не беше очаквала подобна чувствителност от него. Точно погледнато, самата тя беше предизвикала първоначалното му държание с детинските си постъпки. Той очевидно съзнаваше, че с последното си появяване я е наранил много по-дълбоко, отколкото с всички подигравки досега, и се срамуваше. Пада му се!
След малко вратата се отвори внимателно и Джорджина едва не избухна в смях, когато капитанът на „Мейдън Ан“ предпазливо провря глава в каютата, за да се увери, че въздухът е чист.
— Е, готов ли си да ми прережеш гърлото със собствения ми бръснач?
— Не съм чак толкова несръчен.
— И аз се надявам да е така. — Смущението, което се излъчваше от него въпреки подчертаната небрежност, с която се движеше, не беше лишено от комичност и всъщност не подхождаше на мъж от неговия калибър. Джорджина бе приготвила приборите за бръснене на масата, сапунът се пенеше в една купичка, а дузина кърпи бяха струпани наблизо. Капитанът се бе забавил повече от десет минути и тя имаше време да подреди стаята, да оправи леглото му, да свие койката си и да събере дрехите за пране. Закуската още не беше готова, но О’Шон вече се трудеше усърдно.
Капитанът огледа изпитателно приборите за бръснене и промълви:
— Все пак мисля, че не ти е за първи път.
— Само съм гледал как го правят братята ми.
— Е, все пак е по-добре от нищо. Започвай. — Той съблече ризата си и небрежно я захвърли на леглото, после зае място до масата. Джорджина го гледаше ужасено. Не очакваше, че ще се съблече наполовина гол, за да го обръсне. А и не беше нужно, защото тя нарочно беше подготвила най-големите хавлиени кърпи, за да завие раменете му. По дяволите, въпреки това щеше да ги използва.
Но когато понечи да го обвие с една от тях, той я отблъсна.
— Да не искаш да се задуша?
Идеята да му пререже гърлото й харесваше все повече и ако начинанието не беше толкова рисковано, веднага щеше да го осъществи. Тази гола кожа, която през цялото време отклоняваше вниманието й и я смущаваше… Всичко можеше да се случи — по невнимание, разбира се.
Трябваше да го обръсне. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Защото познатото гадене вече се надигаше в стомаха й и правеше положението още по-лошо. Не гледай настрана. Джорджи, съсредоточи се само върху брадата му!
Тя се отдръпна от него и започна да го сапунисва, но при бръсненето трябваше да застане по-близо.
