толкова добре, не можеше ли да има отпуснат корем и тлъсти хълбоци, или поне съвсем малък…?
Само не се изчервявай, глупаво хлапе! Никой не е чул мислите ти — последната дори не доведе докрай. Той изглежда блестящо, Но това изобщо не те засяга.
Джорджина най-после успя да затвори очи. Ала бе видяла повече, отколкото беше полезно: надали щеше да успее да прогони от съзнанието си образа на голия мъж.
Да върви по дяволите! Този човек е изцяло лишен от чувство за срам. Не, не беше честно; в очите му тя беше само едно малко момче и малко голота не беше от значение. За нея обаче беше потресаващо откритие.
— Би ли угасил лампите, Джорджи?
От устните й се изтръгна стон. Дано не я беше чул. Но само след миг гласът му прозвуча отново:
— Не, недей. Вече си в леглото и не искам да предизвиквам късмета, който този път беше на твоя страна.
Все пак намери възможност да й се подиграе. Този човек беше същински дявол. Въпреки всичко й се искаше тя да угаси лампите, само за да му докаже, че ставането от койката не й създава никакви трудности. Само че трябваше да отвори отново очи, а той още не си беше легнал и не беше завит. А да застане срещу него така, както е гол? Не, по-умно беше да го остави да се наслади на триумфа си.
Ала изкушението беше твърде силно и очите й се отвориха от само себе си. Освен това, каза си за свое извинение тя, щом господинът е решил да даде представление, му е необходима внимателна публика, която да ръкопляска на изпълнението му. Не че щеше да го направи, със сигурност не. Просто беше любопитна, но преди всичко я водеше инстинктът за самосъхранение: ако попаднеше на змия, щеше и нея да държи под око. Колкото и интересен да беше спектакълът, дано свършеше по-бързо — защото гаденето отново се появи, въпреки че мъжът не беше в непосредствена близост до нея. Господи, каза си Джорджина, задникът му изглежда толкова твърд. Имаше чувството, че се задушава. Какви дълги крака, какви стегнати бедра. Мъжествеността му беше впечатляваща, дръзка и едновременно плашеща.
Господи, та той идваше при нея! Защо? А, да, лампата над ваната. Как я уплаши! Капитанът угаси лампата и над помещението падна спасителна тъмнина. Само лампата до леглото му светеше. Джорджина затвори очи, за да не гледа как мъжът ще се изтегне в божествено мекото си ложе. Ами ако не се завие? Луната беше изгряла и скоро щеше да потопи стаята в мека светлина. За нищо на света нямаше да отвори още веднъж очи.
Къде беше? Защо не го чу да ляга в леглото?
— Между другото, малкият, Джорджи ли е истинското ти име, или просто вашите те наричат така?
Той е застанал до койката ми — чисто гол! Не, само си въобразявам. Всичко е само сън. Сигурна съм, че изобщо не е свалил халата си. Непременно сънувам…
— Какво каза? Не те разбрах.
Но тя не бе казала нито дума! Прави се, че спиш. Ами ако те докосне, за да те събуди? Ако непременно държи да отговориш на тъпия му въпрос? Беше толкова напрегната, че за малко не изпищя. Отговори му, глупачко, така поне ще се махне.
— Това е истинското ми име, сър.
— Точно от това се страхувах, но възнамерявам веднага да го променя. Познавам много жени, които се наричат така, като съкращение на Жоржета, Джорджина или някое друго предълго име. Не ти ли е неприятно да носиш име на момиче?
— Не бях помислял за това — отговори през стиснати зъби Джорджина. Гласът й звучеше дрезгаво.
— Няма нужда да мислиш, малкия. Господ те е наказал достатъчно с това име. Аз реших да те наричам „Джордж“. Звучи много по-мъжествено, не мислиш ли?
Той изобщо не се интересуваше от мнението й, също както и тя от неговото. Нямаше никакво намерение да спори с този гол мъж, застанал само на сантиметри от леглото й.
— Както обичате, капитане.
— Както обичам? Оценявам добрите ти маниери, Джордж. Наистина.
Когато най-после се отдалечи от койката й, Джорджина въздъхна дълбоко и дори не се учуди, когато чу тихия му смях. Въпреки твърдата решимост да не го прави, тя хвърли кратък поглед към леглото. Край, представлението бе свършило. Капитанът лежеше в леглото, скръстил ръце зад тила си, и се усмихваше. Усмихваше се? Не, светлината я мамеше. Всъщност това нямаше значение.
Ядосана на себе си, Джорджина се обърна към стената. Защо беше толкова любопитна? Последна, дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й, подобна на ням писък.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Джорджина прекара ужасна нощ. Заспа едва на разсъмване, а ето че резкият глас на капитана я изтръгна от света на сънищата.
— Марш, марш, скачай от пухеника!
Тя потърка сънено очи и примигна, заслепена от ярката слънчева светлина, която необезпокоявано проникваше в каютата. По дяволите, успа се!
Нищо чудно, след такъв ден и такава задушна нощ. За нейно голямо облекчение капитанът беше вече облечен, макар и наполовина. Беше обул панталоните и чорапите си и тъкмо нахлузваше черна копринена риза, скроена подобно на тази от предишния ден, без да си направи труд да я закопчее. Липсва му само обицата, за да изглежда като истински пират с тази широка риза и тесните черни панталони, каза си злобно Джорджина. В същия момент уплашено изохка, защото капитанът наистина носеше обица, малко златно топче, едва видимо под русите, разбъркани от съня къдрици.
— Наистина носите обица! — изплъзна се от устните й.
Чифт блестящи зелени очи се насочиха към нея. Отново стана жертва на омразния му навик да вдига изпитателно едната от златните си вежди.
— Наблюдателен си, малкият. Харесва ли ти?
Беше твърде сънена, за да внимава какво говори, и набързо изтърси:
— Изглеждате като пират.
Мъжът я дари с развеселена усмивка.
— Така ли смяташ? По-скоро бих го определил като проява на елегантност.
В сърцето й отново се надигна гняв. Въпреки това въпросът прозвуча безобидно:
— Защо я носите?
— А защо не?
Е, добре, тази сутрин не беше особено разговорлив. Освен това нямаше защо да се засяга от факта, че капитанът се облича като пират. Щом в действителност не беше такъв, всичко беше наред.
— Хайде, Джордж — прозвуча веселият му глас. — Утрото скоро ще свърши.
Скърцайки със зъби, Джорджина се надигна, полюля се малко и скочи от койката. Капитанът очевидно изпитваше удоволствие да я нарича Джордж, макар да знаеше, че името я смущава. Това име беше твърде мъжко. Тя познаваше поне десетина мъже, които съкращаваха името си на Джорджи — но нито една жена.
— Май не си свикнал да нощуваш в койка?
Джорджина го изгледа с едва скривана ярост; вече й беше писнало от грешните му заключения.
— Искам да ви кажа…
— Цяла нощ се мяташе насам-натам. Не можах да затворя очи. Надявам се, че това няма да се повтори. Иначе ще се наложи те взема при мен в леглото. Имам нужда от нощната си почивка.
Лицето й побеля като платно. Капитанът не изглеждаше особено въодушевен от тази идея, но сигурно щеше да изпълни заканата си, без да се интересува от мнението й. Нямаше да допусне това. Само през трупа й!
— Няма да се повтори, капитане.
— Много се надявам да е така. Впрочем, ръката ти спокойна ли е?
— Защо?
— Защото ще трябва да ме обръснеш.
Какво? Не, това беше немислимо. Веднага щеше да й прилошее. Та това означаваше едва ли не да
