слънце.
— Обещай ми да не правиш глупости, за които ще получиш наказание.
Само ако Мак знаеше с какви наказания я бяха заплашвали…
— Обещавам!
Тя говореше искрено. Ако наистина й се гадеше от одеколона, веднага щеше да каже на капитана. Тя се втурна към долната палуба и налетя право в ръцете му.
Стомахът й се разбунтува и лицето й се изкриви в жална гримаса.
— Аха — отбеляза сухо Джеймс Малори. — Да не четеш мисли?
— Как, моля?
— Говоря за израза на лицето ти. Сигурно си усетил, че трябва да си поговоря с теб? Не са ми приятни навиците ти за къпане — По-точно липсата на такива навици.
Лицето й пламна, после се оцвети в тъмночервено.
— Как си позволявате…
— Хайде, хайде, Джордж. Да не мислиш, че не знам? Всички момчета на твоята възраст смятат банята за дяволско мъчение. И аз съм бил момче. Но ти живееш в моята кабина и…
— Не доброволно — не се удържа Джорджина.
— Ще се направя, че не съм чул. Но аз имам някои принципи и най-важният от тях е чистотата. Или поне мирисът на сапун.
И той закри носа си в знак на доказателство. Ако не беше толкова бясна, жестът му щеше да й се стори смешен. Наистина беше смешно: той намираше, че тя мирише лошо. Господи, каква ирония! Ако и на него му ставаше лошо, това щеше да означава, че все пак съществува справедливост.
Мъжът невъзмутимо продължи:
— Тъй като до днес не сметна за нужно да се придържаш към принципите ми…
— Би трябвало да знаете…
— Не ме прекъсвай отново, Джордж — пресече я високомерно той. — Работата е уредена. Веднъж седмично ще използваш моята вана — ако искаш и по-често — и ще започнеш още днес. Това е заповед, момче. И тъй като тези неща очевидно те смущават и се нуждаеш от спокойствие, те съветвам веднага да се заемеш с тях. Давам ти време до вечеря.
Джорджина отвори уста, за да отговори по подходящ начин на нахалството му, но потръпващата лява вежда я накара да замълчи
— Тъй вярно, сър — отговори провлечено тя и вложи в думата „сър“ цялото презрение, което изпитваше и което непременно щеше да й донесе плесница.
Джеймс недоверчиво смръщи чело, когато тя шумно го отмина, и се запита дали този път не е извършил непростима грешка. Всъщност искаше само да й направи услуга, заповядвайки й да се окъпе и давайки й да разбере, че никой няма да й пречи. Доколкото можеше да прецени, досега не беше имала възможност да се изкъпе истински, а той знаеше от опит, че повечето жени, особено от благороден произход, високо ценяха горещата вана. Затова бе решил да вземе нещата в свои ръце, представяйки се, че дълбоко в себе си малката ще му бъде благодарна. И насън не бе помислил, че ще реагира толкова обидено. Внезапно от очите му падна було: глупак такъв, нима е прилично да кажеш в лицето на една дама, че вони като пор!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Джорджина се протягаше блажено в голямата вана. Топлата вода я успокои и отми насъбралата се в сърцето й ярост. Чувстваше се божествено — почти като у дома, в собствената си вана. Единственото, което й липсваше, бяха парфюмираните масла и камериерката, която винаги й помагаше да измие и среши дългата си коса. Разбира се, и увереността, че никой нямаше да влезе.
Ваната беше толкова дълга, че можеше да се потопи цялата в нея. Изранената кожа около гърдите пареше като огън при първото съприкосновение с топлата вода, но болката не беше нищо в сравнение с чувството за чистота и освобождаване от проклетата превръзка. Само да не беше капитанът…
По дяволите, добре, че го беше направил. Иначе щеше да мине цяла вечност, докато се осмелеше да се окъпе както трябва. Последните дни се чувстваше ужасно, изпотена и лепнеща от соления морски въздух, горещите изпарения в кухнята, да не говорим за горещината, която се разливаше в каютата всяка вечер, докато капитанът се събличаше. Все трябваше да се мие набързо, а това не беше достатъчно.
Много й се искаше да продължи да дреме във ваната, но не биваше. Още преди вечеря трябваше отново да е нахлузила панталона, да е прибрала косите си под шапката и да е пристегнала гърдите с превръзка. Освен това капитанът можеше да потърси нещо важно от кабината си и тя не беше сигурна, че въпреки табелата няма да се втурне вътре. Ваната беше скрита зад паравана, но самата мисъл да се озове гола в едно помещение с него я караше да се изчервява от срам.
Капитанът сдържа думата си и се върна късно. Тя вече бе вечеряла, беше приготвила храната му и предвидливо бе сложила прибори за двама, но тази вечер Конрад Шарп не му правеше компания. За съжаление забрави шишенцето с одеколон и се сети за него едва когато тръгна да донесе вода за къпане. Реши, че ще го помирише, когато капитанът се скрие зад паравана, но точно тази вечер той я изпрати още веднъж горе да донесе вода за косата, а когато се върна, трябваше да му изтрие гърба.
Джорджина се ядоса, че не е помислила за одеколона, докато беше сама в кабината. Затова побърза с миенето, за да има няколко секунди, докато капитанът се изсушава. Беше толкова възбудена, че изобщо не се сети за болестта си и не й направи впечатление, че този път гаденето не се появи. Хавлиите бяха приготвени и щом изля последната кофа върху гърба му, тя се промъкна тихо към скрина. Но какво можеше да очаква човек без късмет като нея? Точно в мига, когато поднесе към носа си шишенцето, проклетият капитан излезе иззад паравана.
Джорджина загуби ума и дума и продължи да мирише течността. Ароматът беше пикантен, усещаше се лек дъх на мускус — но изобщо не й причиняваше гадене, както се бе надявала. По дяволите, значи причината беше в капитана, а не в одеколона му…
— Какво правиш?
— Сър?
— Какво правиш с това шише?
Джорджина разбра какво мисли той, затова набързо затвори шишенцето и го постави на мястото му.
— Не е това, което си мислите, капитане. Нямах намерение да го използвам, не ми и трябва, защото се окъпах, кълна се. Не съм толкова глупав да мисля, че ще прикрия лошата миризма с малко одеколон. Познавам хора, които го правят, но аз… не съм от тях.
— Радвам се да го чуя, но това не е отговор на въпроса ми.
— О, вашият въпрос. Просто исках да го помириша… — Да го помиришеш, след като той го използва всеки ден? Няма да ти повярва, Джорджи. Какво толкова лошо има в истината? Той също не се засрами, като ти каза, че вониш. — Истината е, че…
— Дай да те видя, Джордж. Сам ще се убедя в истината.
Зъбите й затракаха от вълнение. Този проклетник искаше да я подуши, а тя не можеше да предприеме нищо срещу него! Сигурно се отвращаваше от нея, но трябваше да го направи. А беше облечен само с тънкия копринен халат. По вените й се разля гореща вълна.
Джорджина заобиколи леглото и застана пред него, нервно потривайки ръце. Той явно не се шегуваше, защото се приведе, мушна носа си в якичката й и шумно пое въздух. Джорджина щеше да се въздържи от оплаквания, ако бузата му не бе докоснала нейната.
— За какво ли стенеш пък ти?
Това звучеше, сякаш той е този, който има основания да се оплаква. Нищо не помагаше. Джорджина имаше чувството, че стомахът й се преобръща. Тя бързо отскочи назад, достатъчно далече, за да може да диша, и виновно сведе очи.
— Моля за прошка, капитане, но… Ще ви кажа честно — вие ме разболявате.
Нямаше да се изненада, ако получеше някой шамар, но мъжът остана неподвижен и в краткия му отговор прозвуча истинска обида:
— Извинявам се.
