По-добре да я беше ударил. Сега обаче трябваше да му обясни какво става дума. Как можа да й хрумне, че е най-добре да му каже истината в очите? Всъщност проблемът си беше неин. Никой освен нея не се разболяваше, когато стоеше в близост до него, значи виновната беше тя. Вероятно нямаше да й повярва, а просто щеше да си помисли, че е решила да си отмъсти за твърдението му, че мирише. Точно така, той щеше да си помисли, че именно тази е причината за изповедта й, и да се ядоса. По дяволите, защо не можеше да си държи езика зад зъбите?
Вече беше късно. Бързо, преди Джеймс да е успял да реагира, тя започна да обяснява:
— Не съм имала намерение да ви засегна, капитане. И аз не знам откъде идва това. Вече питах Мак и той каза, че може би причината е в одеколона ви. Затова помирисах шишенцето. Но то не е виновно. Бих се зарадвала, ако беше така. Със сигурност е само глупава случайност.
— Какво има?
Слава Богу, гласът му звучеше спокойно, видът му също беше такъв. А тя се боеше, че ще побеснее от гняв.
— Винаги, когато сте тук, ми става лошо, особено когато се приближите. — По-добре да не му казва, че се чувства странно дори когато само го гледа. Най-добре да свърши бързо, като поеме вината върху себе си. — Проблемът е само мой, сър. Моля, забравете какво казах.
— Да забравя?
Ама той шегуваше ли се? Много й се искаше да потъне в земята от срам. Май не беше толкова спокоен, колкото изглеждаше. Толкова ли се ядоса на дързостта й, че не намираше думи?
— Каква е… болестта ти?
Ставаше все по-лошо. Сега пък искаше да чуе подробности. Вярваше ли й или просто искаше да докаже, че е отишла твърде далеч и заслужава порция пердах. Можеше да се престори, че всичко е било заблуда, и да се извини, защото това само щеше да потвърди подозрението му.
Наистина съжаляваше, че се е разприказвала, но трябваше да му каже истината.
Тя събра целия си кураж и обясни:
— Сякаш съм болна от морска болест.
— Да не по…
— Не! Само се чувствам странно слаба, задъхвам се и ми става топло… всъщност горещо, макар че със сигурност нямам температура. И ме обзема такава слабост, сякаш всичките ми сили са се изпарили.
Джеймс я гледаше невярващо и не можеше да повярва в чутото. Тази жена наистина ли не знаеше какви симптоми е описала току-що? Толкова ли беше невинна? Това предизвика шок, който го улучи в най- чувствителното място и той изпита същото като нея. Тя го желаеше. Обърканите му опити за прелъстяване имаха успех, а той дори не бе забелязал. Не можеше, защото тя не го знаеше. По дяволите! Незнанието не е нещо лошо, но за него беше ад.
Трябваше да промени стратегията си. Щом тя не знаеше какви чувства изпитва, със сигурност нямаше да го помоли да я люби. Значи трябваше да забрави вълнуващите представи. Въпреки това тя трябваше да предприеме първата крачка, защото това щеше да го постави в по-изгодно положение и нямаше да му се наложи да признае, че отдавна е прозрял маскарада й.
— Неприятни ли са усещанията ти? — осведоми се подчертано небрежно той.
Джорджина смръщи носле. Неприятни? По-скоро странни, защото никога преди това не беше изпитвала подобно нещо. Но неприятни…
— Не много — призна тя.
— Е, на твое място не бих се тревожил повече. Често съм чувал подобни истории.
— Така ли? — изненада се тя.
— Разбира се. Знам и лекарство срещу тях.
— Наистина ли?
— Щом ти казвам. Легни си спокойно, момчето ми, и остави нещата в мои ръце. Ще се погрижа лично да ти стане по-добре. Можеш да разчиташ на мен.
Усмивката му беше толкова коварна, че Джорджина остана с чувството, че той пак й се подиграва. Може би изобщо не й вярваше…
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
— Спиш ли вече, Джордж?
Ами! Беше си легнала преди повече от час, но още беше будна. Този път нямаше как да обвини капитана за безсънието си, защото веднага след като се покатери в койката си, стисна здраво очи и повече не ги отвори. Днес не можеше да заспи от чисто любопитство; дали капитанът наистина знаеше от каква болест страда и какво може да я излекува? Ако наистина познаваше лекарството, то със сигурност беше някоя отвратителна отвара с още по-гаден вкус — а ако не, той самият щеше да го измисли.
— Джордж?
Искаше й се да се престори на заспала, но се отказа. Сигурно щеше да я накара да му донесе нещо за ядене от кухнята. Разходката щеше да й се отрази добре.
— Да?
— Не мога да спя.
Вече го бе забелязала.
— Да ви донеса ли нещо?
— Не, но би могъл да ми почетеш малко. Да, мисля, че точно от това имам нужда. Бъди така добър и запали лампата.
Да не би да имам друг избор, каза си сърдито тя и скочи от койката. Още от началото беше подготвена, че понякога ще се налага да му чете. Всъщност това не й създаваше трудности, защото самата тя още не бе заспала. И знаеше защо. Ала кое беше това, което не му позволяваше да спи?
Джорджина запали лампата, която висеше до леглото й, и я отнесе на библиотеката.
— Нещо определено ли искате да чуете, капитане?
— В долното чекмедже има едно тънко томче, съвсем вдясно, то е подходящо за целта. Придърпай един стол до леглото. Предпочитам да слушам мек, тих глас, а не силен рев от другия край на стаята.
Джорджина спря и се замисли. Мразеше представата да седи близо до леглото му, а той да лежи. От друга страна, беше завит до брадичката, а и тя нямаше защо да го поглежда. Може би книгата беше наистина досадна и той щеше скоро да заспи. Затова се подчини на съдбата си, придърпа стола близо до долния край на леглото и постави лампата на масата зад себе си.
— Мисля, че между страниците има знак.
Продължи оттам. Джорджина намери без усилия мястото и зачете:
— „Нямаше съмнение, никога не бях виждал толкова големи, толкова кръгли и зрели. Зъбите ми жадуваха да ги захапят.“ Господи, каква глупост. Май скоро ще заспим. „Пощипнах леко едната и чух доволното й пъшкане. Другата подразни устните ми, които горяха от нетърпение да я помилват. О, Господи, каква сладко блаженство, какъв сладък аромат струеше от тези великолепни гърди…“
Джорджина затвори книгата с трясък и изфуча:
— Но това е…
— Знам, това се нарича еротична литература, момчето ми. Само не ми казвай, че не четеш такива книги. Всички момчета на твоята възраст четат булевардни романи, стига да могат да четат.
Сега би трябвало да му отговори като момче, но не можа — защото трепереше от възмущение.
— Не и аз — изсъска упорито тя.
— Я не се прави на стара баба, Джордж. Продължавай да четеш, сигурен съм, че ще научиш нещо.
Ситуации като тази я караха да съжалява дълбоко, че се е преоблякла в мъжки дрехи. Много й се искаше да го заплюе. Да развращава така едно малко, беззащитно момче! Макар че един Джордж надали би имал нещо против да се сдобие с малко повече опит…
— Нима харесвате тази… булевардна литература?
— За Бога, не! Ако я харесвах, нямаше да я използвам като приспивателно, нали?
Категоричният му отговор смекчи малко възмущението й, но нищо не беше в състояние да я накара да отвори отново тази отвратителна книга — поне не в негово присъствие.
