баща. Обикновено се отнасям с уважение към възрастните.
Джеймс напразно потърси някое потръпване на устните, някое триумфално проблясване в очите й, което да му докаже, че го е направила нарочно. Ударът беше точен. И болезнен. Тя го бе наранила дълбоко, бе засегнала гордостта и суетността му, а се правеше, че е казала нещо безобидно, без задни мисли.
Джеймс здраво стисна зъби. Този път златните му вежди но помръднаха.
— Твой баща? Невъзможно. Макар че имам седемнадесетгодишен син…
— Имате син? — смая се Джорджина. — И жена ли?
Мъжът се поколеба. Тя изглеждаше толкова стресната — или беше недоволна? Но бързо се овладя.
— Седемнадесетгодишен? — изпищя тя и триумфално добави: — Не искам да чуя нищо повече. — После с гордо вдигната глава се скри зад паравана.
Джеймс, който винаги намираше подходящ отговор, загуби ума и дума. Трябваше да излезе от каютата, преди неустоимото желание да извие врата на това нахално хлапе да го е надвило.
Как така не иска да чуе! По дяволите, та той беше в разцвета силите си! Как се осмели тази жена да го нарече стар?
Джорджина стоеше зад паравана и с мъка удържаше смеха си. Този път ударът беше под кръста, Джорджи. Обиди го. Е, и какво това? Ти не можеш да го понасяш, нали? Пък и напълно си заслужава наказанието.
Имаш си причини. Преди да се пъхне отново в старата си кожа, го намираше за най-страхотния мъж на света, не беше ли така?
Знаех си аз, започваш да изпитваш злоба. Мислиш, че си направила голяма грешка? Е, и какво от това? Все пак това е моят живот. Той направи всичко с мое съгласие.
Не беше нужно. Той щеше да те вземе и без твоето съгласие.
Значи така и така не можех да го предотвратя.
Беше много отстъпчива.
Миналата нощ не се оплакваше, нали… О, Господи, ето че вече водеше разговор със самата себе си!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— Чашка бренди, Джордж?
Джорджина въздъхна. През цялото време Джеймс беше седял тихо зад писалището и тя почти го бе забравила. Е, само почти, защото той не беше мъж, който може да бъде пренебрегнат.
— Не, благодаря, капитане — отклони поканата тя и го дари с нахална усмивка. — Никога не пия.
— Още си много млада за това, нали?
Джорджина изпъна рамене. Не за първи път намекваше за възрастта й, наричаше я млада, неопитна и хлапачка. А много добре знаеше, че е зряла жена. Разбира се, това беше начин да си отмъсти за сутрешната обида. Но тя нямаше никакво намерение да се сърди. Иначе се отнасяше към нея с хладна учтивост, която обаче не можеше да я заблуди. Джеймс наистина беше обиден.
Три дни бяха минали след онази нощ и макар че всичко трябваше да продължава, както досега, той вече не я молеше да му помага при къпане, не се разхождаше гол из стаята и дори обличаше панталон под халата. След сутринта, когато бе помилвал нежно страната й с дланта си, той не я докосваше. Дълбоко в себе си Джорджина съжаляваше, че не предприема дори опит да се доближи до нея. Не че щеше да се съгласи, ставаше въпрос само за опит.
Тази вечер тя свърши работата си рано и сега се полюляваше удобно в койката и гризеше ноктите си, за да ги направи по-момчешки. Беше готова за сън, облечена само по риза и панталон — но не усещаше умора.
Джорджина хвърли бърз поглед към писалището. Нямаше нищо против да се обяснят, а за него също щеше да бъде добре да се отърве от бушуващия в сърцето му гняв. От друга страна, не беше толкова сигурна дали не предпочита другия Джеймс, който с един-единствен поглед караше страните й да пламтят. Най-добре да го остави да се налива до края на пътуването.
— Честно казано, капитане — върна се към брендито тя, — това е въпрос на вкус. Не харесвам бренди, предпочитам шери…
— На колко си години, Джордж?
Най-после изплю камъчето. През цялото време се питаше, докога ще удържа този въпрос.
— На двайсет и две.
— Така ли? Изглеждаш поне на двайсет и шест. А и с тази нахална уста…
Аха, така значи. Сега пък търсеше извинение за разликата във възрастта. Тя се ухили коварно и реши да приеме предизвикателството.
— Така ли мислите, Джеймс? — попита с меден глас тя. — Не бях получавала по-мил комплимент. Колко често ми се е налагало да слушам, че изглеждам твърде млада за възрастта си.
— Повече от нахална, точно както ти казах!
— Господи, защо сте в такова лошо настроение? — укори го мило тя, едва сдържайки смеха си.
— Не съм — изръмжа мъжът и отвори едно чекмедже. — Съвсем случайно имам малко от любимото ти питие. Придърпай едно кресло и седни до мен.
Това беше неочаквано. Джорджина бавно се надигна, размисляйки трескаво как учтиво да отклони поканата. Но той вече бе отворил бутилка портвайн и пълнеше чашата. Малко алкохол ще ми помогне да заспя, каза си тя, скочи от койката и помъкна тежкото кресло към масата. Прие чашата, без да поглежда в зелените очи, стараейки се да не докосва ръката му.
После подчертано небрежно я вдигна насреща му, усмихна се и отпи малка глътка.
— Много великодушно от ваша страна, Джеймс. Наистина. — Нарочно го нарече по име и въздействието не закъсня. Мъжът се разсърди. — Защото имам непонятното чувство, че сте ми ядосан, капитане.
— Да съм ядосан на такова мило момченце? Защо?
— Очите ви блестят — обясни дяволито тя.
— От страст, малка госпожице, гола, неприкрита страст. — Сърцето й спря да бие и тя не посмя да се помръдне. Въпреки твърдото решение, очите й потърсиха неговите и желанието отново се появи — горещо, омайващо, настойчиво, то проникна чак до костите й. Тя надигна чашата и я изпи на един дъх, при което се задави и омаята на мига изчезна. Кашляйки, успя да отговори:
— Все пак бях права: страстен гняв.
Мъжът изсъска през стиснати зъби:
— Днес си в страхотна форма, малкият. Не, остани тук! — изгърмя строго той, когато тя остави чашата си и понечи да стане. — Още не сме обсъдили причината за… страстния ми гняв. Изразът не е лош, следващия път трябва да го пусна на Джейсън, когато се ядоса.
— Кой е Джейсън? — Само по-далеч от тази неловка тема!
— Брат ми — обясни небрежно Джеймс. — Имам няколко. Но да не се отклоняваме, сладката ми.
— Ни най-малко, аз също съм уморена — съгласи се тя и загрижено проследи как пълни чашата й.
— Страхливка! — развеселеният му тон не можа да скрие предизвикателството.
— Точно така — отвърна тя, взе чашата и отпи голяма глътка. — Е, за какво ще говорим?
— За страстния ми гняв, разбира се. Откъде накъде гняв, след като става въпрос за страст?
— Защото… защото… по дяволите, Малори, много добре знаете, че сте ми сърдит.
— Това е ново за мен — усмихна се той и заприлича на хищна котка, готова за смъртоносен скок. — Може би ще ме просветиш защо ти се сърдя?
Да признае, че е наранила гордостта му, означаваше ли признае, че го е направила нарочно.
— Нямам ни най-малко понятие — отговори невинно тя.
— Наистина ли? — Едната златна вежда се изви като лък и веднага й напомни, че през изминалите дни я беше пощадил с този жест. — Ела тук, Джордж!
Очите й се разшириха от ужас.
— О, не! — пошепна тя и заклати глава.
— Искам само да ти докажа, че ни най-малко не ти се сърдя.
— Думата ви е напълно достатъчна.
