Време беше и тя да изпробва метода за отклоняване на вниманието.
— Откъде се сети за Мак? Да не си говорил с него?
— Разбира се, скъпа. Той е старши офицер на кораба ми.
Фактът, че Мак не й е брат, не беше толкова важен, но Джорджина не искаше Джеймс да си припомни къде го е виждал. Това щеше да доведе до куп ненужни въпроси, на които нямаше желание да отговаря, особено за причините, поради които бе дошла в Англия. Освен това Джеймс можеше да я обвини в двойна измама, от една страна преобличането, а от друга фактът, че го е познала и не му е казала.
— И? — осведоми се внимателно тя.
— Какво и, Джордж?
— По дяволите, Джеймс, поз… искам да кажа, каза ли му за нас?
— За нас?
— Много добре знаеш за какво говоря, Джеймс Малори. И ако не ми отговориш веднага, аз ще… ще те цапна с дъската за шах.
Отговорът му беше гръмък смях.
— О, Господи, обичам темперамента ти, скъпа. Толкова жлъч и отрова в една толкова крехка личност. — Той се приведе и нежно подръпна косите й. — Разбира се, че не казах нищо на приятеля ти. Разговаряхме само за плаването, това беше всичко.
Ако беше познал Мак, със сигурност щеше да го спомене — Мак също. Джорджина се успокои.
— Трябваше да ме оставиш да те цапна, Джеймс — върна се към играта тя, — защото и без това ще загубиш.
— Глупости — изръмжа той. — След три хода си мат.
Но след четири хода Джеймс беше в толкова заплетена ситуация, че трябваше да измисли нов повод за отклоняване на вниманието.
— Защо всъщност отиваш в Ямайка? — попита уж небрежно той
— Защото ти отиваш там — ухили се нахално Джорджина.
Едната златна вежда веднага потръпна, точно както беше очаквала.
— Може би трябва да се почувствам поласкан?
— Не, в никакъв случай. Твоят кораб случайно беше първият, който потегляше към родината ми не под английски флаг. Само ако бях заподозряла, че си англичанин…
— Пак ли този безсмислен спор?
— Не, разбира се — засмя се Джорджина. — А какво ще кажеш за себе си? Ще останеш ли по-дълго в Ямайка или престоят ти ще бъде кратък?
— И двете. Дълги години Ямайка беше моята родина. Все пак съм решен да се върна в Англия. Трябва само да уредя някои неща.
— О! — изплъзна се от устните й. Дано не бе усетил разочарованието й. Не биваше от самото начало да приема, че той живее в Ямайка, само защото Мак бе казал, че корабът е от Западна Индия. Ямайка беше приемлива цел, но в Англия тя нямаше да се върне никога вече. Е, плаването все още не беше свършило. Стоп, накъде се бяха отнесли пак мислите й? Нима си въобразяваше, че връзката й с този мъж има бъдеще, след като отлично знаеше, че семейството му никога няма да я приеме? Освен това не беше наясно със себе си какво изпитва към него — с изключение на необузданата страст.
— Значи няма да останеш дълго там? — заключи тя.
— Не, сигурно не. Един познат проявява интерес към плантацията ми. Можех да го уредя и по пощата, но…
Тогава пътищата ни никога повече няма да се пресекат, каза си разочаровано тя.
— Радвам се, че си решил да се погрижиш лично.
— Аз също, скъпа моя. А ти къде отиваш?
— Вкъщи естествено. В Нова Англия.
— Но не веднага, надявам се?
Джорджина сви рамене и остави въпроса без отговор. От една страна, всичко зависеше от него, макар че тя не можеше да му го признае. От друга, не се знаеше кога в пристанището на Ямайка ще влезе кораб на „Скайларк“, но това също не можеше да му каже. За да го отклони от тази деликатна тема, направи шах и мат.
— По дяволите! — изрева Джеймс, гледайки недоумяващо дъската. — Много си хитра, Джордж. Отклони вниманието ми и ме победи.
— Аз ли? Ти през цялото време ме тормозеше с въпросите си. Това е типично за мъжете. Винаги имат готово оправдание, когато загубят от жена.
Джеймс ухилено я придърпа към себе си.
— Не бяха въпросите, любима. Отвличаше ме привлекателното ти тяло — а за такова нещо съм готов да изгубя и повече игри.
— Нали бях облечена! — възпротиви се тя.
— Но под ризата нямаше нищо!
— Ти ли ми го казваш, с това тънко халатче — промърмори шеговито тя и плъзна ръка под галещата коприна.
— Аха, значи и аз те смущавах!
— На този въпрос няма да отговоря.
— Хайде, хайде, не ми разправяй, че нищо не ти идва наум — отговори развеселено той. — А аз вече се съмнявах в способностите си.
— Да объркваш хората с дързостите си?
— Точно така, любов моя. Но поне докато те карам да млъкнеш…
Джорджина имаше готов отговор, но само след няколко мига умът й беше другаде…
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
За Джорджина ставаше все по-трудно да продължи да играе ролята на юнгата Джорджи Макдонел. Вече наближаваха Западноиндийските острови и Джеймс искаше тя да бъде до него, дори когато излизаше на палубата. Трябваше да полага големи усилия, за да прогони чувствата от лицето си, защото всеки път, когато поглеждаше, я обливаше вълна на нежност и желание.
Ала тя се владееше или поне така си въобразяваше. Понякога я обхващаха съмнения дали членовете на екипажа не подозираха нещо, макар че се правеха на невинни агънца. Повечето й се усмихваха на минаване или подчертано любезно я поздравяваха с добро утро. А в началото не я удостояваха дори с поглед. Дори сприхавият Арти и Анри, мрачният французин, се държаха много по-учтиво. Разбира се, съвместният живот на кораба свързва хората, а плаването продължаваше повече от месец. Трябваше да пази анонимността си до края, това беше единствената й грижа и беше от значение за Мак… не, преди всичко за самата нея, защото ако Мак откриеше, че капитанът й е любовник, ясно беше какво може да се очаква от него. Щеше да подскочи до тавана и имаше всички основания за това. Дали всичко онова, което стана, беше действителност? Понякога я обхващаха съмнения.
Не, наистина, Джеймс беше неин любовник, както се казваше, но не я обичаше истински, само я желаеше. Тя също, това беше извън всяко съмнение. След втората любовна нощ вече не можеше да го отрича. Такъв мъж се среща само веднъж в живота — ако изобщо се срещне. Защо, за Бога, трябваше да остави неизползван този единствен по рода си шанс? Много скоро щяха да се сбогуват и всеки да тръгне по пътя си; той ще се заеме със сделките си, а тя ще се качи на някой от корабите на „Скайларк“ и ще напусне Ямайка. Какво я очакваше вкъщи? Монотонен живот, всеки нов ден досаден като предишния, без вълнения, без мъж до нея — само със спомените за Джеймс и самотните й мечти и фантазии.
Джорджина се опитваше да прогони мисълта за раздяла, за да не помрачава настоящето и да се наслади докрай на всеки момент, прекаран в обществото на този „неустоим развратник“.
В момента това и правеше, облегната на перилата на междинната палуба, без да изпуска от очи капитана, който се бе навел над една морска карта заедно с Кони, за да уговори новия курс, и не й обръщаше внимание. Всъщност задачата да предава капитанските заповеди беше нейна, но той рядко й възлагаше подобни поръчения; най-често съобщаваше заповедите си на Кони, който изреваваше на висок
