О, боже, та той дори не знаеше, че я няма! Сигурно си мислеше, че тя е на борда на „Мейдън Ан“ и очаква завръщането му. Всичките й неща останаха в кабината му, между тях и любимият й пръстен, подарък от баща й. Дори не беше помислила, че няма да й остане време да си прибере багажа — но в момента дори това не беше важно. Болеше я, че не можа да каже довиждане на Джеймс и да му признае… да му признае, че го обича.
Джорджина едва не се изсмя на тази мисъл, толкова абсурдна й се стори тя. Обичай врага си — но не в буквалния смисъл. Омразен англичанин, проклет, нахален аристократ и въпреки това мисълта за него я караше да потръпва и сърцето й се качваше в гърлото. Глупаво, че се случи точно на нея, но много по- страшно щеше да бъде, ако му бе признала любовта си. Една нощ, докато лежеше в прегръдките му, го попита дали е женен.
— Господи, не! — ужаси се Джеймс. — Никога не бих извърши подобна глупост!
— Защо не? — попита тихо Джорджина.
— Защото всички съпруги са неверни. Щом сложат пръстена на пръста си, и започват да слагат рога на мъжете си. Не говоря за теб, любима, но това е истината.
Твърдението му й напомни за брат й Уорън, който мислеше същото за жените, и тя реши, че го разбира.
— Прощавай, трябваше да се сетя, че в живота ти е имало жена, която много си обичал и която те е измамила. Но не всички жени са като нея. Брат ми Уорън мисли като теб, но не е прав.
— Съжалявам, че те разочаровам, но в живота ми не е имало голяма любов. Все пак говоря от опит, защото достатъчно често съм се възползвал от подобни изневери. Само идиотите се женят, защото нямат ни най-малко понятие какво ги чака.
Джорджина беше очаквала този отговор, а и вече бе чувала подобни приказки от устата на брат си. Той поне имаше причина да не се обвързва в брак и да ненавижда жените: преди много години искаше да се ожени за една жена и тя го измами по най-жесток начин. Джеймс не беше преживял това, той беше чисто и просто безсъвестен женкар, както сам се наричаше. И дори не се срамуваше от това.
— Хайде, мила, той няма да те набие — опита се да я утеши Мак. — Не плачи, ами се постарай да изчезнеш от полезрението му. Скрин се долу и Дрю ще се успокои. Тепърва има да узнае цялата истина.
— Каква истина?
— Че трябваше да работим, за да си платим пътуването.
— О, това ли! — подсмръкна Джорджина, благодарна на Мак за съчувствието му. Той си въобразяваше, че тя се тревожи заради Дрю… — Не мисля, че сега е подходящият момент да го узнае. И въобще, трябва ли да му го казваме?
— Да не искаш да излъжеш собствения си брат?
— Все пак той ме заплаши с бой — напомни му тя и се направи на уплашена. — И това е Дрю, разбираш ли, Дрю! Не ми се иска да чуя коментара му, когато узнае, че през цялото време съм делила кабината с някакъв проклет англичанин.
— Аха, ето откъде духал вятърът. Смяташ, че една малка лъжа няма да ни навреди. Тогава няма да споменаваме и за откраднатите пари. Най-лошото ще дойде, когато се изправиш срещу всичките си братя.
— Благодаря ти, Мак, ти си най-милият…
— Джорджина! — изгърмя гневно Дрю. — Коланът ми чака!
Младата жена се обърна стреснато. За щастие брат й не говореше сериозно, но погледът му й показа, че е най-добре моментално да изчезне. Вместо да направи това, тя се изстъпи насреща му и вдигна поглед към грамадния капитан на „Тритон“.
— Ти си същински пън, Дрю. Как можеш да бъдеш толкова нечувствителен! Малкълм се е оженил за друга, а ти ми крещиш — захълца сърцераздирателно тя и се обля в сълзи.
Мак отвратено изпухтя. Никога не беше виждал мъж, който така внезапно да забрави яда си и да се размекне. Сълзите на Джорджина набързо обезоръжиха Дрю.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
След като Дрю реагира така съчувствено на любовната й мъка, Джорджина се почувства малко по- добре и се изпълни с нова надежда. Естествено остави брат си да мисли, че плаче с горчиви сълзи заради загубата на Малкълм, и нямаше ни най-малко намерение да разсее илюзията му. Ала всичките й мисли и чувства се въртяха около друг мъж, чието име не бе споменато, освен когато заговориха за капитана на кораба, който ги бе довел до Ямайка.
Все пак не й беше особено приятно да го лъже по този начин и на няколко пъти за малко щеше да му каже истината.
От друга страна, нямаше никакъв смисъл да го ядосва отново. Гневът му наистина я изненада. Дрю беше шегобиецът в семейството, обичаше да я дразни и винаги можеше да я накара да се засмее. Успя да го направи и този път, без да знае истинската причина за тъгата й.
Все някога щеше да я узнае. Всички щяха да узнаят. Ала съдбоносното признание можеше да почака още известно време, дока то болката отшуми, докато види как останалите от семейството ще реагират на непозволения излет до Англия. Все пак това беше по малкото зло в сравнение с ужаса, който щяха да изпитат, когато след месец или два чуеха обясненията на Джорджина чие бебе носи под сърцето си. Какво бе казал Джеймс за брат си Джейсън. Че е способен да ходи по тавана от гняв? О, това не беше нищо. Тя си имаше вкъщи петима като него!
Е, вече се бе отклонила от пътя на добродетелта и не беше сигурна с какви чувства очаква последствията. Страх? Разбира се. Малко объркване и малко гордост. Не можеше да го отрече. Щеше да си има куп трудности, да не говорим за скандала, но чувствата й можеха да бъдат обхванати само в две думи: бебето на Джеймс. Нищо друго не беше важно. Луда жена! Всъщност би трябвало да умира от отчаяние при мисълта, че ще роди дете и ще го възпитава сама, без съпруг. Но тя се радваше. Не можеше да има Джеймс, а никой друг не беше в състояние да заеме мястото му — но щеше да роди детето му и да го отгледа. Това беше всичко, което искаше, и щеше да го осъществи. Нищо на света нямаше да я отклони от намеренията й — твърде много обичаше Джеймс.
Бебето и увереността на Джорджина, че всичко е действителност, а не сън, бяха решаващи за доброто й настроение, докато „Тритон“ се провираше през теснините на Лонг Айлънд, последния отрязък от пътуването им, след като преди три седмици бяха напуснали Ямайка. А когато на хоризонта се появи Бриджпорт и корабът се понесе нагоре по Пекъннок Ривър, тя вече гореше от нетърпение да се прибере вкъщи. Точно по това време на годината, когато все още беше топло и листата на дърветата блестяха в прекрасна есенна премяна. Ала когато видя колко много кораби на „Скайларк“ са на котва в пристанището, радостта й помръкна.
Пътуването към дома, към внушителната тухлена къща в края на града, премина спокойно. Дрю седеше до нея в каретата, държеше ръката й и от време на време окуражително я стискаше. Той вече беше изцяло на нейна страна и това беше истинско успокоение преди срещата с другите й братя. Но също като нея, и той не можеше да се пребори с братята си, особено с всички наведнъж.
Джорджина бе свалила мъжките дрехи, една от причините за бесния изблик на Дрю, за да не създава излишни вълнения на другите си братя. По време на пътуването бе взела дрехи назаем от екипажа, но в момента носеше прекрасната рокля, която Дрю беше купил като подарък за милата си сестрица. Сигурно щеше да купи нещо и оттук, за да го подари на любимата си в следващото пристанище.
— Усмихни се, Джорджи, да не сме на път към ешафода!
Джорджина бързо го изгледа отстрани. Брат й май започваше да се забавлява с положението, а това никак не й харесваше. Но тези думи бяха типични за него и това беше още едно от нещата, които го отличаваха от братята му. Единствен той имаше тъмни очи, по-скоро черни като катран. И беше издръжлив — колко пъти братята му го поваляха на земята, а той се надигаше с усмивка и не им се сърдеше. Въпреки това изумително приличаше на Уорън.
Двамата бяха огромни на ръст, стройни, със златистокафяви коси, остро изсечени черти на лицата и много, много красиви: Дрю с черните, а Уорън с блестящозелените си очи. Жените харесваха Дрю заради
