Моряците го последваха по стълбите, Кони също се присъедини към малката група. Джеймс не си направи труда да седне зад писалището си, а веднага поиска да чуе доклада им.
Арти заговори пръв:
— Няма да се зарадвате на онова, което ще ви кажем, капитане… Всъщност не знам… Корабът, който следвахме, е на компанията „Скайларк“.
Джеймс смръщи чело и се отпусна в креслото си.
— Говори ли ти нещо това име?
Паметта на Кони работеше на пълни обороти.
— Ама, разбира се! Капитан Хоуки имаше две разправии с кораби на „Скайларк“. Завладяхме единия, а другият се спаси, макар и с тежки повреди.
— Бриджпорт е родното им пристанище. В момента половин дузина кораби са хвърлили котва в залива.
Джеймс посрещна новините с усмивка.
— Значи решението ми да не влизам в пристанището се оказа правилно, а, Кони?
— Точно така. Не вярвам да разпознаят „Мейдън Ан“, но за теб не съм толкова сигурен. Следователно въпросът със слизането ти на сушата се решава от само себе си.
— Защо?
— По дяволите, Джеймс — ядоса се Кони. — Да не искаш да те обесят заради някаква си женска?
— Не преувеличавай — гласеше сухият отговор. — Често са ме виждали на борда на пиратския кораб, но тогава бях с буйна брада. Никой няма да си спомни нито мен, нито кораба ми. Освен това Хоуки изчезна от сцената преди цели пет години, а както е известно, времето замъглява спомените.
— В твоя случай очевидно е замъглило и разума ти — изръмжа Шопи. — Защо трябва да рискуваш? И сами можем да ти я доведем.
— Ако не поиска да дойде?
— Аз ще се погрижа за това, бъди спокоен.
— Какво чувам, Кони? Да не намекваш за отвличане? Я ми кажи, това не е ли забранено?
— Надявам се, че не го вземаш насериозно — промърмори разочаровано Кони.
Джеймс продължи да говори през стиснати зъби:
— Във всеки случай отлично помня как последния път решихме да отвлечем една красива госпожичка, а после измъкнахме от чувала сладката ми племенница. А предишния път, когато Рийгън се остави доброволно да я отвлека? Тогава ме лишиха от наследство и милите ми братя ме пребиха от бой. Сега обаче не става въпрос затова. Да не мислиш, че изминах толкова път, за да ти позволя да ме подлудиш иди да променя плановете си?
— Какви са плановете ти?
Този въпрос окончателно извади Джеймс от равновесие.
— Нямам планове, по дяволите! — изрева той. — Арти, къде, за Бога, е жената? Надявам се, че сте узнали поне това.
— Тъй вярно, капитане. Живее в голяма къща в Бриджпорт.
— Извън града? Значи ще я намеря, без да става нужда да прекося целия град?
— Да, но…
Джеймс не ги остави да довършат.
— Виждаш ли, Кони, напразно си се тревожил.
— Капитане!
— Значи не се налага да се крия в близост до пристанището.
— Merde! — изруга на френски Анри и сърдито изгледа приятеля си. — Кога най-после ще му го кажеш, mon ami? Когато влезе в устата на тигъра?
— По-скоро в устата на лъва, Хенри. Нали точно това правя.
Джеймс отново наостри уши.
— Казва се в устата на лъва, господа. А щом смятате, че се готвя да вляза вътре, значи съм пропуснал нещо съществено. Какво е то?
— Само незначителният факт, че семейството на момичето е собственик на компанията „Скайларк“, а всичките й братя са капитани, врели и кипели в битки.
— Проклятие! — промърмори Кони, а Джеймс избухна в смях.
— Господи, това наистина е смешно. Тя ми каза, че притежава собствен кораб, а аз изобщо не й повярвах. Реших, че си придава важност.
— Май е проявила по-скоро скромност, Джеймс — установи Кони. — Но не намирам нищо смешно в положението. Нима ще…
— Разбира се. Трябва да изчакам подходящия момент, когато е сама вкъщи.
— Няма да е днес, капитане. Тази вечер дават голям прием. Поканили са половината град.
— Празнуват събирането на семейството. Очевидно това се случва рядко.
— Сега вече разбирам защо ви трябваше толкова време. Изпратих ви да разберете къде живее, а вие ми разказвате цяла семейна история. Е, има ли още нещо интересно? Случайно не узнахте ли какво е търсила в Англия?
— Търсила е бъдещия си…
— Какво?
— Годеника си — поясни Хенри.
Джеймс бавно се надигна и мъжете в каютата веднага почувстваха заплашващата ги опасност. Още от Ямайка капитанът беше в ужасно настроение, но сега щеше да се разрази буря.
— Сгодена ли е?
— Вече не — успокои го бързо Хенри. — Междувременно той се оженил за англичанка, а тя седяла в Америка и го чакала цели шест години. Олеле! По дяволите, Анри, защо ме настъпваш!
— Всъщност исках да улуча муцуната ти, mon ami!
— Чакала го е… шест години?
Анри се опита да заглади нещата.
— В началото на войната англичаните го взели насила войник, капитане. До началото на тази година нямали никаква вест от него. Никой не знае официално, че е ходила да търси годеника си. Анри се сприятели с една слугиня и…
— Шест години — промърмори като на себе си Джеймс, после добави малко по-високо: — Доколкото разбирам, била е много влюбена, а, Кони?
— Господи, Джеймс, не съм и сънувал, че това ще те засегне толкова дълбоко. Нали ти измисли мъдростта, че жените създават само тревоги? Освен това искаш на всяка цена да избегнеш малката да се влюби в тебе, нали?
— Имаш право.
— Защо тогава се тревожиш?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
— Къде, по дяволите, се скиташ толкова време, Клинтън? — попита сприхаво Дрю, когато брат му влезе в библиотеката, обичайно място за срещи на мъжете.
Клинтън изгледа въпросително Уорън и Томас, които се бяха разположили удобно на тапицирания в кафяво диван, и се зачуди на необичайното посрещане. Очевидно Дрю не бе казал на братята си защо чака с такова нетърпение завръщането му, защото те само вдигнаха рамене в неведение.
Клинтън се запъти към писалището си и отговори:
— Когато съм вкъщи, обикновено работя. Прекарах сутринта в канторите на „Скайларк“. Защо не попита Хана къде съм? Тя щеше да ти каже.
Дрю не пропусна скрития укор и леко се изчерви. Как не се бе сетил да попита готвачката!
— Хана беше твърде заета с приготвянето на вечерята и не исках да й преча — отговори той.
Клинтън потисна една усмивка. Рядко му се случваше да вижда Дрю толкова възбуден и това всеки път го изненадваше. Днес обаче не искаше да го ядосва още повече. Ала Уорън не можа се удържи.
