— Велики Боже! — изсъска Уорън. — Значи признавате, че… Той не си направи труда да довърши изречението, нито да изчака отговора на Джеймс. За втори път тази вечер темпераментът му взе връх и той запрати юмрука си право в лицето на омразния натрапник. За втори път нападението му бе отблъснато с лекота, ала сега Джеймс отговори на удара с удар и юмрукът му улучи брадичката на Уорън с такава сила, че той полетя към стената. Все пак Уорън успя да се задържи на крака, макар и олюлявайки се.
— Защо не опитате с мен, Малори?
Джорджина не повярва на ушите си. Клинтън се намесваше в юмручен бой? Разумният Клинтън?
— Томас, направи нещо, моля те! — изхленчи тя.
— Ако съм сигурен, че няма да помръднеш от мястото си, ще ида да държа здраво оня тип, докато Клинтън размаже физиономията му.
— Томас! — Джорджина буквално загуби ума и дума. Всички ли бяха загубили разума си? От другите трима можеше да се очаква подобен отговор, но от Томас? За Бога, той никога не губеше самообладание. А Клинтън никога не се месеше в сбивания. Сега обаче стоеше настръхнал като бик, единственият мъж в стаята, по-възрастен от Джеймс, и може би единственият, който можеше да се мери с него. А Джеймс, това адово изчадие, никак не се интересуваше, че надигащата се буря ще е изцяло за негова сметка.
— Ей, северняко, ти ли искаш да се биеш с мен? — захили се подигравателно той и изкриви устни. — Предупреждавам те, че съм доста добър.
Смелост ли беше това? Подигравка ли? Този мъж май бе решил да се самоубие. Сериозно ли мислеше, че ще успее да се справи с Клинтън? Не, той просто не познаваше братята й. Те непрекъснато се биеха помежду си, но щяха да се надигнат като един срещу такъв противник.
Двамата по-големи братя се отстраниха, но само след няколко минути стана ясно, че Джеймс е казал истината. Клинтън успя да улучи веднъж, но англичанинът го удари поне дузина пъти и коравите му юмруци постигнаха своето.
Когато след добре прицелен десен прав Клинтън се олюля, в боя се хвърли Бойд. За нещастие най- младият брат на Джорджи нямаше и най-малък шанс и очевидно го съзнаваше, но в момент като този не го беше грижа за нищо. Бърз удар отдолу, последван от десен прав, и Бойд се стовари на пода. Дойде редът на Уорън.
Този път средният брат беше по-добре подготвен. Всички в Бриджпорт се страхуваха от талантливия побойник, който рядко губеше, а ръстът и по-широкият обхват на ръцете му даваха предимство пред Джеймс. За съжаление досега не беше срещал боксьор, който да е тренирал на ринга от самото си раждане. Все пак Уорън се представи по-добре от Клинтън. Десницата му беше непрекъснато в движение, но не причини особени вреди. Струваше му се, че се бие срещу… каменна стена.
Издържа смело цели десет минути, след което се сгромоляса с трясък на пода, повличайки след себе си една маса. Джорджина изгледа изпитателно Дрю. Дали и той беше полудял дотам, че да се намеси? Ето че брат й се изправи, свали жакета си и широко се ухили.
— Признавам, вие не сте самохвалко, капитан Малори. „Доста добър“ беше твърде мек израз. Не е ли по-добре да вземем пистолетите?
— Както желаете. Но ви предупреждавам…
— Само не ми казвайте, че владеете „доста добре“ и това оръжие.
Сухият тон на Дрю изтръгна кратък смях от устата на Джеймс.
— Дори съм много по-добър, приятелю. За да бъда почтен, ще ви осведомя, че всички млади негодници у дома отдавна знаят едно: от четиринадесет дуела не съм загубил нито един. Единствените битки, които съм губил, бяха по море.
— Всичко е наред. Ще се постарая да се възползвам от изтощението ви.
— По дяволите! Това не може да бъде вярно! — изкрещя Бойд, без да обръща внимание на неодобрението на брат си.
— Дръж се настрана, малки братко — посъветва го невъзмутимо Дрю. — Ти пропусна шанса си.
— Слушай, глупако, току-що се сетих къде съм виждал този господин. Не го ли позна, Томас? Я си го представи с брада…
— Велики Боже! — изтръгна се невярващо от устата на Томас. — Та това е проклетият пират Хоуки!
— Точно така. Той офейка с целия ти товар. А когато за първи път плавах с „Океанус“, заграби дори кораба.
— Сигурен ли си? — попита остро Клинтън.
— За Бога, Клинтън — намеси се подигравателно Джорджина, без да подозира жестоката истина, — нима взе на сериозно тези глупави приказки? Той и пират? Той е само един проклет аристократ, виконт Не знам кой си…
— Виконт Ридинг — уточни ухилено Джеймс.
— Благодаря — промърмори автоматично тя и безстрашно продължи: — Смешно е да го подозираш в пиратство, не мислиш ли?
— Аз съм пират-джентълмен, ако нямаш нищо против, любима — поправи я той с тон на евтин комедиант. — В пенсия, макар че това няма никакво значение.
Този път Джорджина не му благодари. Този мъж очевидно беше душевно болен. Иначе не можеше да си обясни признанието му. Ала за братята й това беше сигнал за атака.
Джорджина погледа известно време разразилата се битка, докато мъжете се затъркаляха по пода, невъобразима купчина от диво размахвани ръце и ритащи крака. После бавно се обърна към Томас, който здраво стискаше рамото й, очевидно смятайки, че сестра му е достатъчно глупава да се хвърли в лютата битка.
— Томас, спри това! — изкрещя отчаяно младата жена.
Само че брат й не беше толкова ограничен. За разлика от другите той бе наблюдавал внимателно двамата главни участници в неприятната сцена и бе забелязал, че англичанинът гледа заплашително само когато Джорджина е обърната към него. Щом престанеше да му обръща внимание, в очите му се появяваш нещо съвсем различно, чисто и искрено. А чувствата на сестра му бяха от ясни по-ясни.
— Той ли е мъжът, който те караше да плачеш? — попита съчувствено Томас. — Той ли…
— Да, той. Беше, но вече не е — отговори подчертано бавно тя.
— Защо тогава да се намесвам?
— Защото братята ти му причиняват болка!
— Аха, разбирам. А аз си мислех, че именно това е целта им.
— Томас! Те използват историята с пиратството, за да не се бият почтено. Иначе не биха имали шанс срещу него.
— Може би, но историята с пиратството е истинска, Джорджи. Този мъж е пират.
— Бил е — не се отказваше Джорджина. — Нали чу, че се е оттеглил!
— Това обаче не променя факта, че по време на съмнителната си кариера твоят капитан е унищожил два кораба на „Скайларк“ и е откраднал ценен товар.
— Той ще ви обезщети.
Аргументът остана нечут, защото биещите се започнаха да надигат един по един от пода. Всички, освен Джеймс Малори. Изглежда, каменните стени също бяха уязвими.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Джеймс се събуди от безсъзнанието, в което беше изпаднал, и с мъка потисна един стон. Чувстваше се много зле, сякаш го бяха прекарали през валяка за гладене, но очевидно нямаше сериозни наранявания освен няколко натъртени ребра — а и за челюстта не беше съвсем сигурен.
По дяволите, сам си беше виновен. Но не можеше да стои мълчаливо и да се прави на нищо неподозиращ, след като братята й го познаха и изровиха цялото му минало. Макар че Джорджина положи всички усилия да го защити, той сметна, че е по-добре да разкрие цялата истина.
Само да не бяха толкова много. По дяволите, сам срещу петима! Арти и Анри май бяха пропуснали да го осведомят за тях. Защо всъщност отхвърли първоначалния си план да се срещне насаме с Джордж и бе обзет от тази съдбоносна идея? Вярно, Кони се опита да го разубеди. Но по време на обратното пътуване
