обаче фактът, че и двамата бяхте принудени да се ожените, вече създава известна близост, не мислиш ли?
Никълъс не каза нищо. Само изгледа пронизващо жена си, сякаш за да се убеди дали говори сериозно, или се шегува. Ала по лицето му пролича, че ей сега ще избухне в смях. Успя да се удържи само докато усещаше върху себе си ядния поглед на Джеймс.
За всеобща изненада Антъни не се присъедини към буйния смях. Или се беше смял достатъчно миналата вечер, или, което беше по-вероятно, не желаеше да застане на страната на младия виконт, макар случилото се да беше повече от весело.
— Реджи, миличка — проговори той с подчертана строгост, — какво да те правя сега? Да ти извия вратлето или да те заключа в стаята ти?
— Вече нямам стая тук, Тони.
— Тогава й извий врата — предложи Джеймс и когато погледна племенницата си, в очите му се отрази смесица от гордост и гняв. — Нарочно го каза, нали, малка вещице?
Рийгън дори не си даде труд да отрече.
— Ами да, вие винаги се съюзявате срещу него, макар че не е почтено двама срещу един. Не ми се сърди, но по-късно ще трябва да изтърпя още по-буйни изблици на смях. Все пак съм омъжена жена.
Това изявление не беше подходящо за успокояване на духовете, особено след като Никълъс се бе ухилил до уши.
— Май не е лошо да поживея малко при вас, Рийгън — настави подигравателно Джеймс. — Поне докато обзаведат както подобава градската къща, която ми е избрал Еди…
Това вече беше прекалено за Никълъс.
— Само през трупа ми!
— Сигурен съм, че ще намерим приемливо решение, приятелю.
В този момент към тях се присъедини Едуард.
— Между другото, Джеймс, забравих да спомена, че тази вечер дойде някакъв тип и попита за теб. Вече щях да му кажа къде може да те намери, но във въпроса му звучеше неприкрита враждебност и премълчах. Сметнах, че ако е твой приятел, щеше да прояви поне малко учтивост.
— Остави ли името си?
— Не. Едър като бик, много висок, с американски акцент.
Джеймс бавно се обърна към Джорджина, смръщи заплашително вежди и очите му потъмняха като буреносни облаци.
— Тези варвари! Тези кучи синове, които се величаят за твои братя, са посмели да дойдат чак тук! Прав ли съм, скъпа?
Джорджина вирна предизвикателно брадичка, скривайки с мъка радостта си.
— Братята ми винаги са се грижили трогателно за мен и ако се постараеш да си припомниш в какво състояние ме видяха за последен път Дрю и Бойд на борда на твоя кораб, това ще ми спести отговора.
Може би спомените му за забележителната нощ на сватбата им бяха малко объркани предвид обстоятелствата, но той не можеше да забрави, че я беше вързал и я мъкнеше като пакет под мишница по палубата на кораба си.
— Ама че гадост — промърмори Джеймс тихо, но убедено.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
— Проклятие! Не е възможно да го мислиш сериозно! — изсъска извън себе си от гняв Джорджина. — Трябва поне да ги видя, след като са изминали целия този дълъг път…
— Хич не ме интересува колко път са минали — изстреля Джеймс, обзет от бесен гняв.
Миналата нощ не бяха имали възможност да поговорят за пристигането на братята й, защото след като двамата възрастни братя се сбогуваха, Джорджина побърза да се оттегли в стаята си. Напразно очакваше появяването на Джеймс и заспа сама. На следващата сутрин той отказа категорично да я откара до пристанището или да й поръча карета, след което недвусмислено й заяви, че изобщо няма да види братята си.
Джорджина се надигна във възглавниците и се опита да внесе малко разум в разговора.
— Би ли ми обяснил смисъла на решението си? Те идват само за да се убедят, че съм добре.
— Не на мен тия! — изръмжа Джеймс, който не беше в състояние, а може би просто не желаеше да разговаря разумно. — Искат да те отведат в Америка.
Най-после можеше да му зададе въпроса, който беше отлагала толкова дълго.
— Нима твоето намерение не е да ме върнеш обратно у дома?
Като каза това, Джорджина спря да диша и зачака отговора му.
— Как ти хрумна тази невероятна идея? Кога съм казвал такова нещо? — изрева той, сякаш въпросът беше измъкнат от въздуха.
— Не беше нужно. Все пак не се държа като въодушевен младоженец…
— Ако си спомням добре, ти изчезна, без дори да ми кажеш сбогом, Джордж.
Джорджина го изгледа изненадано. Защо след толкова време се връщаше към една тема, нямаща нищо общо със семейството му?
— Аз ли изчезнах? Отидох си в къщи, Джеймс. Затова се качих на твоя кораб — за да се прибера у дома.
— Без да ми кажеш нито думичка!
— Вината не беше моя. Щях да се сбогувам с теб, но когато Дрю свърши да ме ругае, „Тритон“ вече беше вдигнал платна. Може би трябваше да скоча през борда, за да ти кажа довиждане?
— Не биваше изобщо да слизаш от „Мейдън Ан“.
— Това е смешно! Та ти през цялото пътуване не каза нито дума, дори не ми намекна, че имаш намерение да продължиш връзката ни в каквато и да е форма. Не мога да чета мисли. Наистина ли имаше сериозни намерения спрямо мен?
— Все пак смятах да те попитам дали ще ми станеш… — При вида на заплашително свитите вежди следващата дума заседна в гърлото му. — Хайде, не се обиждай сега — изсъска ядно той.
— Ти не можеш да ме обидиш — заяви упорито Джорджина и мъжът проумя, че я е засегнал твърде дълбоко. — Освен това отговорът щеше да бъде ясно „не“.
— Тогава се радвам, че изобщо не попитах — изръмжа в отговор Джеймс и се запъти към вратата.
— Не смей да изчезваш! — изкрещя подире му Джорджина. — Не си отговорил на въпроса ми!
— Така ли? — обърна се рязко мъжът и едната руса вежда се надигна заплашително. Самообладанието му беше отишло по дяволите и Джорджина знаеше какво ще последва. — Достатъчно е да кажа, че си моя жена и като такава няма да отидеш никъде.
Това вече преля чашата.
— Значи най-после призна, че съм ти жена? Само защото се появиха братята ми, нали? Това е част от отмъщението ти, така ли?
— Мисли, каквото си искаш, а проклетите ти братя дано изгният в пристанището! Те няма да те намерят, а ти в никакъв случай няма да отидеш при тях. Край на спора, скъпа — изгърмя Джеймс и тресна вратата зад гърба си.
Джорджина затвори с трясък вратата цели три пъти, надявайки се разгневеният й съпруг да се върне и да доведе до почтен край започнатата караница. Колкото й да беше нахален, тя щеше да се справи с него.
— Вече каза ли й, че я обичаш?
Джеймс бавно отпусна картите и посегна към чашата си. Веждите му се надигнаха смаяно при този въпрос, който нямаше нищо общо с предишния разговор. Погледът му се отмести от Джордж Амхърст, който седеше вляво от него и се взираше напрегнато в картите си, сякаш ги виждаше за първи път, насочи се към Кони, който с усилия запазваше равнодушното изражение на лицето си, и се спря върху Антъни, който бе хвърлил тази неочаквана бомба.
— На мен ли говориш, момче?
