— На кого другиго? — ухили се Антъни.
— Над това ли размишляваш цялата вечер? Нищо чудно, че губиш непрекъснато.
Антъни посегна към чашата си и небрежно разклати златистата течност, без да удостоява брат си с поглед.
— По-точно казано, питам се още от сутринта, когато чух адски шум от стаята ви. Следобед пък залови малката си жена, която се опитваше да се измъкне тайно от къщи, и доста рязко я изпрати обратно в стаята й. Май имам достатъчно основания да размишлявам…
— Тя повече не се осмели да си покаже носа навън, така ли беше?
— Мисля, че да. Дори не слезе за вечеря и това накара жена ми също да се омърлуши.
— Аха, милостивата госпожа се цупи — установи делово Джеймс и равнодушно сви рамене. — Това се случва често и се отстранява лесно. Засега нямам желание да се захващам.
— Надявам се да не се лъжеш. Особено след като дори не си й признал любовта си.
Веждата на Джеймс направи скок.
— Откога раздаваш добри съвети, Тони?
— Щом обуваш тази обувка, както чудесно се изрази женичката ти…
— Обувката не ми става. Не си ли ти човекът, който беше затънал до гуша в калта…
— Сега не говорим за мен — прекъсна го строго Антъни.
— Добре, добре — усмири се Джеймс, но веднага си го върна: — Ако не бях изпратил онова писмо на Рослин, за да удостоверя невинността ти, и до днес щеше да спиш на дивана.
— Съжалявам, но се налага да те разочаровам, стари момко — процеди през зъби Антъни. — Аз уредих въпроса още преди Рослин да получи писъмцето ти.
— Сега играем вист, господа — опита се Джордж Амхърст да привлече вниманието им отново върху картите. — А аз съм затънал с двеста фунта, ако не сте забелязали.
Кони избухна в сърдечен смях.
— Откажи се, Антъни. Както го познавам, ще стои в собствената си мръсотия дотогава, докато не му писне. Освен това ми се струва, че той просто се наслаждава на целия този театър… Борба за власт, разбираш ли? Докато тя не знае какви са чувствата му към нея, ще крие и своите към него. Това придава известно очарование на отношенията им, прав ли съм?
Антъни потвърди с кимане, без да изпуска от очи Джеймс, който гневно изпухтя.
В момента, в който братята Малори продължиха играта, Джорджина се измъкна незабелязано през задната врата и се запрепъва през мрачни улички и задни дворове към Парк Лейн, където след тревожно очакване, продължило цял четвърт час, успя да спре един раздрънкан файтон, който я отведе на пристанището. За нещастие вече бе платила на файтонджията и го бе отпратила, когато се сети, че Лондон има най-голямото пристанище на света с безброй докове. Имаше Лондонски док в Уапинг, Док Ийст Индия в Блекуол, Хермитейдж и Шедуел Док — и това бяха само няколко от безбройните докове, които се простираха на мили по брега на Темза.
Как да открие един или два американски кораба, защото бе уверена, че братята й не са дошли с цяла флотилия при всеизвестната липса на корабни стоянки в Лондон? Не й оставаше нищо друго, освен да събере някои сведения, а това можеше да стане само край стълбичките, където се събираха моряците, или в пристанищните кръчми.
Как можа дори да си помисли, че би могла да влезе в някоя от онези мръсни дупки? Само Джеймс беше виновен, като я заключи в онази проклета къща! Какво друго й оставаше? Макар че беше много по-разумно, а и по-безопасно да потърси братята си при дневна светлина, тя знаеше, че през деня няма да има възможност да се измъкне. Освен това просто не можеше да допусне братята й да поемат обратния път с ужасната увереност, че сестра им е изцяло зависима от някакъв си коварен пират и те дори не са успели да я открият.
Когато стигна до стълбичките, където моряците шумно се забавляваха, гневът й се изпари, но тревогата нарасна. Не биваше да скита нощем по места като тези, още повече в биеща на очи вечерна рокля. Макар да носеше подходяща наметка, тя не я предпазваше от влажния вечерен въздух. Освен това нямаше и понятие как да разпита насъбралите се хора. Поне Мак да беше с мен, каза си обезкуражено Джорджина, когато на пътя й се изпречиха двама пияни, изскочили от близката кръчма, и веднага се сбиха помежду си. Беше истинска лудост да дойде тук сам-сама.
Трябваше да се поумилква малко около Джеймс и всичко щеше да се уреди. Разполагаше с достатъчно женски трикове и трябваше да ги използва поне от време на време.
Джорджина се обърна рязко и понечи да тръгне обратно, за да намери някакво превозно средство за в къщи, когато видя чакащия в другия край на улицата файтон. Спря колебливо, питайки се дали да измине сравнително сигурния, но дълъг обратен път или да тръгне по мрачната улица с две кръчми, от чиито врати се стелеха гъсти кълба дим и долиташе ревът на пияните моряци. С изключение на двамата негодници, които продължаваха да се бият, по улицата не се виждаше жива душа. Хайде, стегни се и се затичай, така ще стигнеш до файтона след по-малко от минута. После ще ти остане само незабелязаното прибиране в къщата на Пикадили.
Джорджина събра кураж, премина на другата страна на улицата и се понесе с бързи крачки към файтона. Мина покрай една кръчма, която не беше чак толкова оживена, и страхливо сви глава в раменете си. Погледът й беше устремен надолу и тя бързаше през улицата, без да смее да погледне напред. Внезапно се блъсна в нечий широк гръден кош и щеше да се строполи на паважа, ако мъжът не я беше задържал.
— Прощавайте — смънка засрамено Джорджина и с ужас установи, че ръцете, които я бяха подкрепили, се сключиха по-здраво около нея, вместо да пуснат.
— Няма нищо, миличка — прозвуча дрезгав глас. — Можеш по всяко време да ме блъскаш, от това не ми става нищо.
Джорджина не знаеше дали трябва да благодари на Бога или не, защото гласът звучеше доста цивилизовано. Човекът, който я държеше, очевидно беше джентълмен. Това потвърди и бързият поглед към добре облечените гърди. Ала когато очите й продължиха пътя си нагоре, тя спря като вцепенена: едър, рус, красив — младежът й напомни неумолимо за Джеймс, с изключение само на очите, които бяха лешниково кафяви.
— Може би иска да ни придружи — чу се още един глас, леко фъфлещ.
Джорджина се обърна и хвърли поглед към мъжа, който я беше хванал. И той беше млад, но вече трудно се държеше на крака. Обзе я неприятното чувство, че е попаднала на търсачи на приключения.
— Разбира се, Пърси, идеята ти е блестяща — съгласи се русият и се обърна към нея: — Имаш ли желание да пием по едно, сладката ми?
— Не — отговори рязко Джорджина и се опита да се освободи от прегръдката му. Без успех.
— Само без прибързани решения — разбъбри се момъкът. — Господи, каква хубавица! Все едно чия си, аз давам двойно и дори отгоре, миличка. Така няма да ти се наложи да излизаш повторно в тази ужасна нощ.
Джорджина беше твърде стъписана, за да отговори веднага, когато зад гърба й прозвуча още един глас:
— По дяволите, братовчеде, ти говориш с дама. Погледни само изисканите й дрешки, ако не ми вярваш.
Вече бяха трима. Джорджина започваше да се тревожи. Едрият все още не я пускаше.
— Не ставай глупак, приятелче — изръмжа той. — Една дама тук? Съвсем сама? — Той се обърна към Джорджина и изписа на лицето си прелъстителна усмивка, която със сигурност беше в състояние да размекне женското сърце. Момъкът беше дяволски красив. — Ти не си лейди, нали, сладурче? Моля те, кажи не!
Джорджина едва не се изсмя на искрената молба в гласа му.
— Колкото и да съжалявам, трябва да призная, че след женитбата си името ми е украсено с титлата „лейди“. Но независимо от това смятам, че ме задържахте твърде дълго, господине. Ако обичате, пуснете ме да си вървя.
Джорджина каза тези думи учтиво, но твърдо. За съжаление момъкът реагира с нахална усмивка. Тя беше готова да го изрита по пищяла и да избяга, когато някой зад нея изсвири през зъби и задъхано
