Джоана Линдзи
Твоята магия
ГЛАВА ПЪРВА
Сервитьорката въздишаше ли, въздишаше — тримата красиви джентълмени, които, по всичко изглежда, бяха все млади благородници, не искаха от нея нищо друго, освен пиене, въпреки нейното старание да им предложи и личните си услуги. Независимо от това, тя продължаваше да се върти около тяхната маса с надеждата, че някой от тях ще промени намеренията си, особено онзи със златистата коса и чувствените зелени очи — очи, които обещаваха незнайни удоволствия, стига само да успееше да привлече вниманието му. Дерек, така бе чула да го наричат. Още щом той пристъпи прага на странноприемницата, сърцето й беше подскочило. Никога не бе виждала толкова красив мъж… до момента, в който най-младият от тримата влезе след Дерек.
Колко жалко, че този трябваше да е толкова млад; опитът й с момчета на неговата възраст винаги бе давал крайно незадоволителни резултати. От друга страна, в очите на младежа проблясваше дяволски, зъл пламък, който караше момичето да се чуди да не би пък, въпреки крехката си възраст, той да знае как да достави удоволствие на една жена. Беше по-висок и по-як от двамата си другари, косата му имаше цвета на тъмна нощ, а очите му бяха яркосини като кобалт. Изобщо, момъкът бе толкова привлекателен, че си струваше да се провери дали наистина има опит с жените.
Третият член на групичката, който й се стори най-възрастен, далеч не притежаваше красотата на своите приятели, макар че, в интерес на истината, също изглеждаше добре — просто другите двама грабваха погледа и не оставяха място за него. Момичето отново въздъхна. Чакаше, надяваше се, хвърляше откровено предизвикателни погледи, но май тази вечер нямаше да има късмет. Мъжете изглеждаха изцяло погълнати от пиенето и разговора си.
Без да обръщат внимание на сластолюбивите помисли, които предизвикваха, тримата приятели изведнъж промених темата на дружеския си разговор.
— Как го постига той, Дерек? — почти проплака Пърси, като леко заваляше думите. Ставаше въпрос за най-младия от тримата — Джеръми, братовчедът на Дерек. Седи тук, пие с нас чаша след чаша…, напива ни, мътните го взели, а на него самия нищичко му няма.
Двамата братовчеди Малори се усмихнаха един на друг. Пърси нямаше представа, че Джеръми знае доста неща за алкохола и жените. Беше ги научил от една шайка пирати, но това бе известно само в кръга на семейството му, както и фактът, че самият баща на Джеръми — Джеймз Малори, виконт Райдинг — беше предвождал същите тези пирати по времето, когато бе известен с прозвището Ястреба. Пърсивал Олдън, или Пърси, както го наричаха всички, не биваше да знае това. Добрият стар Пърси не можеше да запази нищо в тайна, дори ако собственият му живот зависи от това.
— Не съм ли ти казвал, че чичо Джеймз ми нареди да разреждам питиетата на Джеръми? — Лицето на Дерек не трепна при тази нагла лъжа. — Иначе нямаше да пускат младока да излиза с мен.
— Боже, какъв ужас! — Сега, когато получи уверение, че осемнадесетгодишният хлапак не го надпива, Пърси изведнъж се изпълни със съчувствие към него.
В края на краищата, със своите двадесет и осем години Пърси бе най-възрастният от тримата и следователно тъкмо той би трябвало да издържа най-много на алкохол. Вярно, че щом се стигнеше до сериозно пиене, Дерек, който беше на двадесет и пет, винаги успяваше да го засрами. Но да го задмине младият Джеръми — както преди малко се бе сторило на Пърси — е, това вече би било прекалено. А всъщност младежът си бил направо за оплакване. Как можеше този покаял се хаймана, баща му, да го следи толкова изкъсо, че даже да вербува останалите от семейството на помощ, само и само да му развали удоволствието?!
Все пак, Дерек никога не беше пречил на Джеръми да изчезне по късна доба с някоя хубавелка под ръка, така че момчето не бе лишено от всички удоволствия. На практика, откак Дерек бе взел младия си братовчед под своето крило преди година, Пърси не можеше да си спомни нито един случай, в който Джеръми да не е успял да намери жена, готова да прекара няколко много интимни часа с него, без значение къде замръкваха тримата приятели — в оживена странноприемница, в скъп публичен дом или на някое от многобройните светски събирания. Да, момчето имаше дяволски късмет с жените. Независимо от своята възраст, независимо дали бяха уличници или дами, всички те намираха най-младия мъж от рода Малори за неустоим.
В това отношение той се беше метнал на баща си Джеймз и на своя чичо — Антъни Малори. Джеймз и Антъни — най-малките от четиримата брата Малори — на времето бяха скандализирали града със своите похождения. Дерек, единственият син на най-стария Малори, имаше не по-малък успех сред нежния пол, само че той бе далеч по-дискретен и внимателен при избора си, така че няколкото скандала, в които се беше забъркал, нямаха нищо общо с жени.
Като премисли всичко това, Пърси повика сервитьорката и прошепна нещо в ухото й. За двамата братовчеди, които го наблюдаваха, не бе трудно да се досетят, че в този момент той поръчва по още една чаша и я моли „тайничко“ да не разрежда с вода питието на Джеръми. Едва се сдържаха да не избухнат в смях. Но Дерек забеляза как момичето се намръщи и се кани да обясни на младия лорд, че в никоя от досегашните чаши не е имало никаква вода. Затова той бързо улови погледа й, кимна и й смигна, за да й покаже, че става въпрос за игра, в която тя също трябва да участва. Момичето разбра и се усмихна. Умница.
Дерек си каза, че трябва да възнагради малката госпожица, макар и не по начина, по който тя би искала. Не бе му убягнало как още от влизането им сервитьорката беше използвала всичките си прелести — а тя ги имаше в изобилие — за да привлече вниманието му. Но той нямаше намерение да я насърчава, защото плановете му за късните часове на нощта бяха други.
Често идваха в тази странноприемница, но това момиче беше ново. Щеше да се възползва от услугите й по-късно. Всички щяха да го направят, стига да се задържеше на тази работа. Но не тази вечер; не и след като няколко часа по-рано и тримата бяха пожънали успехи на годишния бал за откриване на сезона у семейство Шепърд.
И Дерек, и Джеръми бяха задължени да присъстват на този бал, защото той бе официалният дебют на тяхната най-млада братовчедка Ейми в обществото. Още от шестнадесетгодишна възраст й бяха позволявали да присъства на някои събирания, но никога не беше се появявала на бал, а още по-малко — нагиздена като тази вечер. Господи, с балната си премяна малката палавница бе поразила всички и най- много — мъжете от семейството (на бала присъстваше целият род Малори). Не спираха да се чудят кога, дявол да го вземе, сладката, немирна Ейми беше успяла да се превърне в такава пленителна, чувствена красавица.
Хм, може би ако сега поговореха за това, мисълта на Пърси щеше да се отклони от тайното му споразумение със сервитьорката. Дерек познаваше Пърси много добре, защото бяха приятели от години, и знаеше, че скъпият му другар всеки момент ще се изтърве и ще признае какво е замислил. Просто Пърси наистина не умееше да пази тайни, дори и своите собствени.
За да му попречи да се издаде, Дерек се обърна към Джеръми и пристъпи към въпроса:
— Напоследък ти придружаваше Ейми, когато братята й бяха заети. Защо не ни предупреди, че тази немирница изведнъж е разцъфнала толкова буйно?
Джеръми вдигна рамене.
— Кой казва, че е било изведнъж? Дрехите, в които леля Шарлот настояваше да се облича Ейми, добре скриваха онова, което е под тях, но то си е там от доста време. Трябва само да имаш набито око…
Дерек едва не се задави, опитвайки се да сдържи смеха си.
— Мили боже, човече, тя ти е братовчедка! Не трябва да забелязваш такива неща у една братовчедка.
— Така ли? — Джеръми беше искрено изненадан. — Дявол да го вземе, къде го пише…?
— Сигурно в книгите на баща ти — отвърна Дерек и го погледна многозначително.
Джеръми въздъхна.
— Предполагам. Татко винаги дяволски се вбесяваше, когато се възхищавах от Реджън повечко, отколкото той смяташе за необходимо.
