Джеймз се усмихна още по-широко.
— Ще бъде готов за ринга още от малък…
— Той? Мислех, че искаш момиче.
Той изсумтя.
— Не и след тази вечер. Оставям тревогите за момичетата на Тони и Еди.
Джорджина се усмихна. Познаваше много добре съпруга си и знаеше какво има предвид.
— Ейми наистина беше извънредно красива тази вечер, нали?
Вместо отговор Джеймз каза:
— Искам да знам как, по дяволите, не съм забелязал това, след като напоследък тя прекарва повече време тук, отколкото у дома си?
-Не че не си забелязал колко е красива. Ти просто не си забелязал
Изведнъж нова мисъл проблясна в ума на Джеймз и зелените му очи се разшириха.
— Мили боже, мислиш ли, че Джеръми е забелязал? Да не би на това да се е дължала готовността му да придружава Ейми насам-натам?
Джорджина избухна в смях и се опита да го плесне, но огромният корем й попречи.
— Невъзможен си, Джеймз. Защо продължаваш да приписваш такива развратни наклонности на това сладко момче? Той е само на осемнадесет, за бога.
Едната му руса вежда се изви като дъга — гримаса, която Джорджина някога не можеше да понася, но сега намираше за очарователна.
— Сладко? — повтори Джеймз. — Моят син? На осемнадесет години, а сякаш е на тридесет, този нехранимайко.
Джорджина беше склонна да признае, че Джеръми изглежда по-голям, отколкото бе в действителност. Имаше ръста на чичо си Тони, което го правеше с десетина сантиметра по-висок от баща му, а с широкоплещестата фигура, наследена от Джеймз, той изглеждаше доста по-внушителен от останалите младежи на неговата възраст. Но Джорджина нямаше никакво намерение да споделя гласно мислите си. И без това Джеймз се надуваше от гордост всеки път, когато станеше дума за сина му.
— Хм, няма нужда да се безпокоиш за Джеръми и Ейми. Научих, че са станали много добри приятели. От друга страна, и двамата са достатъчно големи. Само след няколко седмици Ейми също ще стане на осемнадесет. Чудя се как Шарлот не я е накарала да изчака до рождения си ден, преди да й разреши официално да дебютира в обществото.
— Предполагам, че заслугата е на Еди. Той винаги е бил твърде мекушав по отношение на момичетата, което, като се замисля, май не е много подходящо за Ейми точно в този момент.
Сега бе ред на Джорджина да вдигне вежди.
— Нима ще се заемеш лично и с тази своя племенница?
— Дума да не става — отвърна Джеймз малко по-сухо от обикновено. — Нали знаеш, че моята специалност са момчетата. Пък и ще бъда твърде зает с новия си син, за да се безпокоя за най-малката дъщеря на Еди.
Джорджина имаше сериозни основания да се съмнява в думите му. Бяха й разказвали как съпругът й бил взел толкова присърце грижите за Реджи, че когато не му позволили да прекара достатъчно време с нея, той я отвлякъл за няколко месеца в открито море, предизвиквайки гнева на братята си, които не му проговорили в продължение на години. Но Реджи беше любимката на братята Малори, защото всички те я възприемаха като своя дъщеря, а Ейми… Може би Джеймз и Антъни щяха все пак да оставят грижите и тревогите за нея на собствения й баща, още повече, че Едуард се бе справил много добре с останалите си четири деца… Хм, дума да не става.
— След като вече не искаш момиче, какво ще стане, ако все пак имаме дъщеря?
Той целуна тържествено корема й, усмихна се и отговори с комичен тон:
— Ще упорствам, докато успея, Джордж. Бъди сигурна.
Ако той наистина решеше да упорства, щеше да й се наложи да прекара много време в леглото — в това Джорджина бе сигурна.
ГЛАВА ТРЕТА
В дома си, една пресечка на север от Бъркли Скуеър, Ейми Малори най-сетне се приготвяше за лягане. Седнала пред тоалетната масичка, тя разресваше дългата си черна коса, наблюдавайки в огледалото отражението на майка си Шарлот, която се щураше из стаята, помагаше на старата Агнес да прибере балните дрехи на Ейми и се тюхкаше какво да прави със скъсания чорап, протритата обувка и изцапаните розови ръкавици.
Ейми отдавна се канеше да поговори с баща си за собствена камериерка. Двете й по-големи сестри, Клер и Дайана, си имаха домашни помощници и бяха ги взели със себе си, когато напуснаха дома, за да заживеят със своите съпрузи. А Ейми винаги използваше нечия чужда камериерка. Ето сега например, единствената, останала на разположение, беше старата Агнес, която бе в семейството още от детството на майка й. Ейми искаше жена, която наистина да й помага, а не непрекъснато да мърмори и да се разпорежда с живота и вещите й както намери за добре. Крайно време бе този въпрос да бъде решен и… Господи, не можеше да повярва, че мисли за такива дреболии сега, в края на най-вълнуващия ден в своя живот.
Всъщност имаше един ден, който бе дори по-вълнуващ. Ден, който никога нямаше да забрави. Оттогава бяха изминали шест месеца, но споменът за него живееше в съзнанието й. Това беше денят, в който Ейми бе срещнала братята на Джорджина Малори и бе взела дръзкото, но твърдо решение да се омъжи за единия от тях. Изминалите месеци не бяха променили това решение. Единственото, което Ейми не можеше да измисли, беше как да осъществи намерението си, след като мъжът на нейните мечти бе отплавал обратно към Америка, без да се появи повече.
Като оставим настрана факта, че без друго щеше да запомни завинаги днешния ден заради най-сетне предоставената й възможност да навлезе в света на възрастните, при това предизвиквайки истински фурор с дебюта си това, с което този ден наистина щеше да остане незабравим, бе подслушаният разговор, или по-точно спор между леля Джордж и чичо Джеймз. Ставаше въпрос за писмото, в което им съобщаваха, че петимата братя на Джорджина пристигат в Англия за раждането на първото й дете. Ако днешният ден бе за Ейми като чудесна торта, то тази новина безспорно беше глазурата.
Той се връщаше.
Сега вече Ейми щеше да го заслепи с чара и остроумието си, да го накара да я забележи. Защото първият път със сигурност не беше я забелязал. Вероятно дори не си спомняше, че я е виждал. И защо ли да я помни? Тогава тя бе толкова объркана от обзелите я чувства, че езикът й сякаш беше вързан. Изобщо, далеч не се бе представила в най-добрата си светлина.
В действителност Ейми бе съзряла както физически, така и духовно още преди няколко години и безсилното очакване възрастните да започнат най-после да я приемат на сериозно, я беше изпълнило с недоволство. Макар да имаше много достойнства, търпението далеч не беше сред тях. Когато пожелаеше, Ейми можеше да бъде много смела, а също и закачливо пряма и в никакъв случай не бе срамежливото и сдържано момиче, което всички очакваха от нея да бъде. Все пак, тя не искаше да разочарова семейството си със своята необузданост, затова се стараеше да прикрива дръзката си, авантюристична природа. Дързостта бе считана за ценно качество сред разюзданите мъже в рода — а у фамилията Малори тези мъже бяха повече от достатъчно — но, разбира се, за една жена тя беше крайно неподходяща. Единствено Джеръми бе започнал да разгадава истинската същност на братовчедка си, но пък откак бяха станали толкова добри приятели, Ейми не се и опитваше да го заблуждава.
Нямаше да се опитва да заблуди и брата на леля Джордж, не и този път. Напротив, спрямо него щеше да прояви цялата си смелост — разбира се, ако тези проклети чувства не запечатаха устата й отново. Не, не биваше. Разполагаше с твърде малко време. Той нямаше да остане за дълго в Англия. Пристигаше само за да присъства на раждането, така че Ейми нямаше да има пълната възможност да го заплени; всъщност изобщо не се знаеше дали ще има достатъчно време за каквото и да било, а и от това, което вече бе
