Очите на Келси се разшириха от изненада, сетне тя избухна в смях. Не бе очаквала, че Реджи ще реагира по този начин, но се почувства доста по-добре.
— Не, няма да те лъжа — рече тя, все още усмихвайки се. Всъщност бих искала да ти кажа истината, но не мога, освен… ако не ми обещаеш, че няма да казваш на никого, дори на съпруга си. И в никакъв случай на Дерек. Ако узнае истината, ще настоява да се оженим, а аз не мога да допусна подобен скандал, който ще опетни името му.
— Но двамата сте… искам да кажа, защо да не узнае истината?
— Той не знае нищо за мен, освен няколкото лъжи, които му наговорих. Когато взех решение да поема по този път, трябваше да си измисля нова самоличност. Не можех да допусна моето семейство да се опозори от постъпката ми. Дерек смята, че майка ми е била гувернантка и аз съм имала възможност да получа добро образование и затова обноските ми са като на дама.
— Не съм чувала по-голяма глупост. Нима ти е повярвал?
— Защо да не ми повярва, като се има предвид къде ме видя? — опита се да защити Дерек.
— Хмм, предполагам, че може би си права — неохотно се съгласи Реджи. — Но каква е истината?
— Обещаваш ли, че няма да кажеш на никого?
— Дори и на съпруга ли си? — опита се да я придума Реджина. — Ще го накарам да се закълне…
— Не, не искам да казваш дори и на него.
— Е, добре, обещавам — въздъхна младата жена. Келси кимна и отпи от чая, чудейки се от къде да започне. Може би с родителите си…
— Моят баща беше Дейвид Ленгтън, четвъртият граф на Ленкасъл от Кетъринг.
— Мили Боже, не е ли онзи граф, който в началото на годината бе… — Реджи млъкна и лицето й пламна от смущение.
Младата жена се наведе и я потупа по ръката.
— Не се безпокой, вече съм свикнала. Да, моята майка го застреля. Не е имала намерение да го убива. Просто беше бясна заради постоянните му загуби на комар. Току-що бе загубил и наследството си, в това число и нашия дом. Заради някаква глупава игра на карти.
— Значи затова майка ти е стреляла в него?
— Да. Мама е била толкова шокирана, че го е убила, и без да се замисли, се хвърлила от прозореца. Все още си мисля, че ако се бях качила при тях навреме, можех да го предотвратя.
Сега бе ред на Реджи да я потупа успокоително по ръката.
— Не е възможно да вразумиш някого в подобно състояние. Понякога обстоятелствата са по-силни от нас.
— Знам — въздъхна Келси. — Моите родители никога не са се карали пред прислугата. В онзи ден пред вратата на салона се бяха строили поне седмина от слугите, заслушани в крясъците на мама. Дори един от тях ме дръпна настрани, за да ми попречи да вляза при тях. Не биваше да безпокоя родителите си. После прозвуча изстрелът и…
— Това е толкова трагично… О, скъпа моя, доколкото си спомням, всички го нарекоха „трагедията“, нали?
— Да — кимна тя и потръпна. — Родителите ми наистина бяха напълно разорени. Онова копеле, което бе спечелило на карти, се появи в къщата ни само няколко дни след погребението, за да изгони мен и сестра ми.
— Мръсно копеле! — кипна Реджи, изпълнена с искрено съчувствие към приятелката си. — Кой е той? Иска ми се да го запозная с чичо Джеймс.
Келси слабо се усмихна.
— И аз бих искала да знам, но тогава не бях на себе си и не помня името му.
— Бедното ми момиче. Нищо чудно, че си попаднала в онзи дом.
— Не беше заради това, Реджи — възрази тя. — Ние все още имахме роднини, при които да отидем — леля Елизабет, сестрата на мама, ни прие в къщата си. Тя е много мила и добра жена, но ти вече си се запознала с нея.
— О, Господи! Значи онази жена в хотела е била леля ти?
— Да, двете със сестра ми са дошли в Лондон да напазаруват за Коледа. Те не знаят какво съм направила. И тях трябваше да излъжа. Те си мислят, че съм тук, за да се грижа за една болна приятелка, която е на смъртно легло.
Реджи се намръщи.
— Сега вече съвсем ме обърка.
— Съжалявам, не биваше да се отклонявам от разказа си. След смъртта на родителите ми двете с Джийн отидохме да живеем в къщата на леля Елизабет и тя се отнасяше с голяма обич и внимание към нас. Всичко щеше да бъде наред, ако съпругът на леля ми, чичо Елиът, имаше малко повече късмет.
— Да не би да е мошеник?
— Не. Просто се оказа слаб човек. Той произхожда от добро, но бедно семейство. Къщата, в която живеят, е на нашия род. Мама никога не можа да разбере защо Елизабет се е омъжила за него, но тя го обича и повече от двадесет години двамата живеят щастливо. Леля не знае какво се е случило. Трябваше да й спестим тези тревоги.
— И той ли е загубил всичко на карти?
— И аз така си помислих отначало, когато заварих чичо Елиът пред почти празна бутилка уиски. Каза, че смята да се самоубие. Той винаги е работил, за да издържа семейството си и имаше добра работа, обаче я загубил. Беше толкова отчаян, смяташе, че няма да може да си намери друга работа и бе решил, че не му остава друг изход, освен да сложи край на живота си. Според мен бе изгубил вяра в себе си.
— Значи наистина е слаб човек — презрително махна с ръка Реджи.
— Точно така. Въпреки всичко те продължаваха да живеят, сякаш нищо не се бе случило. Дори бяха прибрали при себе си мен и сестра ми, когато не можеха да си го позволят. Той нямаше никакви спестени пари и вече никой не му давал на заем. Бил напълно разорен. Призна ми, че след три дни кредиторите му ще дойдат, за да ни изхвърлят от къщата. Леля ми, аз и сестра ми щяхме да останем на улицата, ако той не си плати дълга в уречения срок.
Реджи въздъхна.
— Предполагам, че си го убедила да не се самоубива. Не съм сигурна, че щях да постъпя по същия начин.
— Нима това щеше да оправи нещата? За леля ми щеше да е още по-ужасно. Не само ще я изхвърлят от собствения й дом, ами щеше да загуби и съпруга си. Нямахме никакво време. За три дни чичо Елиът не би могъл да ми намери богат съпруг.
— Да, предполагам, че е нужно повече време за това — съгласи се приятелката й. — Освен, ако някой не те е ухажвал със сериозни намерения Но вероятно не е имало такъв човек?
— Да. Аз все още бях в траур, а и съвсем наскоро бях пристигнала в града. Не бях представена в обществото и не познавах подходящи мъже. Чичо ми също. Можех да си потърся някаква работа, ала едва ли щяха да ми плащат достатъчно, за да покрия дълга на Елиът. Освен това трябваше да мисля и за сестра си. Тя е само на дванадесет години и сега аз отговарям за нея.
— И на теб ти хрумна идеята да се продадеш — заключи Реджи.
Келси се засмя.
— На мен?! Нямах представа, че подобни неща са възможни.
— Да, предполагам, че не си имала — ухили се тя. — Значи предложението е дошло от чичо ти?
Келси поклати глава.
— Не съвсем. Онази нощ той бе доста пиян и говореше несвързано. Спомена, че имал приятел, който също бил разорен, но дъщеря му го спасила, като се продала на някакъв стар развратник, който си търсел девственица. Сетне добави, че някои мъже били готови да платят добра сума за нова и „свежа“, както се изрази той, любовница.
— Не мога да повярвам, че си е позволил да говори подобни неща пред невинната си племенница! — ужасено възкликна Реджи.
— Сигурна съм, че ако беше трезвен, никога не би го направил, но той наистина беше доста пиян. Това беше някакво разрешение. Струва ми се, че тогава и аз не съм мислила по-ясно от него, макар да бях
