— О, Аллах! — засмя се Омар. — Вие разкривате нови страни на проблема, които не бяха ми хрумвали досега. Прав сте, Диванът е под мое влияние. След тридесет и пет годишна служба като велик везир моето мнение е почти равно на това на владетеля. Ала фактът си е факт: никой не знае какво решение ще взема, най-малко жените от харема. Но елате, Касим, седнете най-после! Имаме достатъчно време да обсъдим тези болни въпроси. Разкажете ми как пътувахте. През последните дни в пристанището не влезе нито един кораб, а предишните бяха проверени най-грижливо.
— Един приятел уреди да пътувам с кралски военен кораб. Щяхме да пристигнем още вчера, но ни задържаха алжирски пирати и придружаващата флота беше откъсната от нас. Смятам, че останалите кораби ще пристигнат довечера или утре сутринта. Дано са се съединили отново. Снощи ме свалиха на брега и днес сутринта влязох в града от противоположната посока. Реших, че най-подходящо е да се явя в двореца като Амад Халифе от пустинята, който поднася дарове на владетеля.
— Ами конете? — продължи да пита Омар. — Къде намерихте тези изключителни животни?
— Намерих? — изпъчи се гордо Дерек. — Аз ги отглеждам. Надявам се Джамил да живее достатъчно дълго и да създаде нова раса коне в Барка.
— Ишаллах — отговори сериозно Омар.
— Да. — Дерек кимна, внезапно станал сериозен. — Ако е решил Бог.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Дерек Синклер, граф Милбъри и бъдещ маркиз Хънстейбъл, беше безкрайно щастлив, откакто беше влязъл в града тази сутрин. Картините, шумовете и миризмите, които го поздравиха, го бяха накарали да осъзнае колко му е липсвал Ориентът и колко лесно щеше да се вмъкне отново в кожата на мюсюлманин.
Нямаше нищо английско в пазарите, които беше прекосил. Там се носеше аромат на сандалово дърво и канела, поклащаха се величествено камили, прозвънваха камбанки, а сергията на търговеца на коприни беше невъобразима смесица от цветове и блясък. Наоколо гъмжеше от хора — мъже в светли тюрбани и чернооки, тайнствено забулени жени. Гълчавата на търговците, които се пазаряха за цените, сладката песен на славеите в бамбуковите кафези, плясъкът на водоскоците — всичко това беше Барка, градът, който беше останал в сънищата на Дерек.
А палатът, издигнат на най-високия хълм, прострял се на площ повече от осемдесет квадратни километра, извика в главата му стотици отдавна забравени спомени. Сега Дерек следваше Омар по лабиринта от извити коридори. При пристигането си успя да проникне само до външния двор, заграден с високи стени, които защитаваха складовете с оръжие, монетния двор, пекарната, бараките на стражата и някои служебни сгради. Омар го преведе от кабинета си през множество помещения във вътрешния дворец. По този начин избягнаха втория двор, където влизаха само чиновници и куриери.
За разлика от външния двор, който беше достъпен за народа, вторият двор се състоеше от безкрайни градини с тесни алеи през моравата, които достигаха до порти или до ниски постройки. Под високите кипариси грациозно се разхождаха газели и пауни, а за всяка официална церемония бяха предвидени разкошно обзаведени павилиони. Десетки роби обработваха цветните лехи под палещото слънце.
Във втория двор бяха разположени кабинетите на управата, залите за съвещания, в които Диванът се събираше по няколко пъти седмично. Тук се организираха забавления за чуждите дипломати, тук обрязваха синовете на владетеля и омъжваха дъщерите му, тук честваха всички празници. На границата на този двор имаше укрепена с желязо стена, зад която беше харемът.
От другата страна също имаше решетки, които заграждаха трети двор, добре познат на Дерек. Там имаше прекрасна градина с кестенови дървета и екзотични храсти. Величествените кипариси бяха обвити с бръшлян. Там се намираха съкровищницата, тронната зала и дворцовото училище. През голяма врата се влизаше в облицован с плочки коридор, в края на който бяха покоите на владетеля, които от своя страна бяха свързани с харема.
Омар поведе госта през безброй помещения и коридори, покрай сводести кухни и бани, покрай оградата на харема и най-после по коридора, използван от наложниците, които отиваха при господаря си.
Най-сетне спряха пред голяма врата от желязно дърво, охранявана от двама грамадни нубийци. Само защото беше придружен лично от великия везир, Дерек нито веднъж не беше спрян от стотиците стражи, които поглеждаха подозрително спуснатата качулка и сведената глава на чужденеца.
— Надявам се, че имате парола, с която да вдигнете под тревога всички стражи в двореца — промърмори замислено Дерек.
— Нали ви претърсиха за оръжия, преди да влезете в двореца?
— Да, но какво ще стане, ако някой отвлече жена ви или детето ви и ви принуди да го отведете при Джамил?
Омар тихо се изсмя.
— Наистина съществува сигнал, при който на всеки подозрителен моментално се отсича главата. Радвам се, че се интересувате от мерките за сигурност. Чувствайте се свободен да ми казвате всичко, което ви хрумне.
Дерек кимна.
— А вашето семейство, то защитено ли е? Ако убиете човека, дошъл да ви каже, че семейството ви е отвлечено, това няма да спаси близките ви.
— Синовете, внуците и правнуците ми са укрити на сигурно място. А жените? — Омар примирено сви рамене, макар че сивите му очи развеселено просветваха. — Няма да е голяма загуба, ако им се случи нещо.
Дерек се опита да прикрие ухиленото си лице и посочи към вратата.
— Предполагам, че трябва да съобщите за мен.
— Така е по-добре, защото личната охрана веднага ще се нахвърли върху вас.
— Бих предпочел да го избягна — отговори сухо Дерек.
— Да, не си струва да изненадаме Джамил. Той и без това ще се слиса. Почти е загубил надежда да ви види, след като толкова пратеници загинаха. Слава на Аллаха, че поне един от тях достигна до вас, Касим. — При споменаването на това име Дерек предупредително вдигна очи към стражите, но Омар поклати глава. — Пазачите до вратата са неми, както и личната му охрана.
Омар почука, изчака точно десет секунди и влезе. Дерек го следваше по петите. Озоваха се в типично ориенталско помещение, просторно и без излишни мебели. Прекрасно оформени стълбове от оникс подпираха изрисувания с цветни мотиви таван. По стените се редуваха облицовки с изображения на цветя, с геометрични шарки и ивици, изписани с калиграфия. Изкусно изработени решетки закриваха прозорците, но пропускаха достатъчно светлина, която се отразяваше по блестящите мраморни подове. В средата беше вградена великолепна мозайка, изобразяваща ловна сцена. Малкото мебели — няколко ниски масички и един висок шкаф — бяха майсторски изработени; с резба и инкрустиран седеф. Нямаше столове, нито дивани за сядане, само нисък подиум с разпръснати по него възглавници, където се беше разположил владетелят. В помещението имаше още няколко души. Слугата, който пареше кафе, мъжете, които се грижеха за лулите на Джамил, дузина слуги от личните му роби и една от наложниците му. Забулена, тя седеше смирено до господаря си.
— Имаме ли уговорка, която да съм забравил, Омар? — попита сухо Джамил сред настъпилото мълчание, предизвикано от появата на чужденеца.
— Съвсем не, господарю. Моля да ни отделите време за частен разговор. Смятам, че дори стражите трябва да излязат.
Джамил озадачено вдигна вежди при подобна странна молба, но не зададе повече въпроси. Само направи жест с ръка и слугите напуснаха стаята с многобройни поклони, както беше обичайно в присъствието на владетеля. Жената ги последва, без да крие разочарованието си, че великият везир е нарушил усамотението й с господаря. Но Джамил дори не я погледна. Той беше впил очи в тайнствения придружител на Омар, който от своя страна също не го изпускаше от погледа си.
Когато помещението се опразни, Джамил нетърпеливо попита:
— Е? Да не би най-после да се е появил някой, който носи сведения за убийците? Какво узна, Омар?
