— Че е имал приятен път, макар че едва ли може да се нарече приятно едномесечно пътуване без нито една жена на борда, която да услади душата му.
Джамил смръщено изгледа първия си министър.
— Ти шегуваш ли се с мен, човече?
Омар вече не можеше да се сдържа. Той избухна в сърдечен смях, но побърза да се овладее, като забеляза, че владетелят все още нищо не разбира и гневът му нараства.
— Разкрийте се, преди да е помислил, че съм полудял — прошепна той с насълзени от смеха очи.
Дерек вдигна ръка и отметна качулката, после направи няколко крачки към Джамил. Владетелят се надигна насреща му, скочи от подиума и спря като вцепенен. Застанали един срещу друг, двамата мъже се измерваха с погледи: единият чифт зелени очи — изпълнен с недоверие, другият, досущ приличен на него — искрящ от вълнение.
— Джамил — промълви просто Дерек, но в тази кратка дума беше събран целият свят.
Джамил бавно разтегна устни в усмивка, после нададе див вик и притисна Дерек в мечешката си прегръдка, която лесно би премазала по-слаб мъж. Дерек отговори на прегръдката му със същата буйност.
— Аллах е милостив, Касим! Бях загубил надежда да те видя отново.
— Аз също не вярвах, че ще се срещнем пак.
Двамата избухнаха в смях, докато продължаваха да се гледат един друг като в огледало.
— Деветнадесет години — продължи Дерек, взирайки се с любов в близнака си. — О, Господи, ако знаеш колко ми липсваше!
— Не повече, отколкото ти на мен. Никога не простих на майка ни, че ни раздели.
— Но това направи един стар човек много, много щастлив — възрази с глух глас Дерек.
— Какво ме интересува това, когото мъката по теб едва не ме погуби? — процеди през зъби Джамил с огорчение, което никога не беше успял да преодолее. — Знаеш ли, че тя се опита да убеди дори и мен, както и всеки друг, че си мъртъв? Да, мен също! Като че ли не усещах истината! Мислех си, че ще полудея, когато Рахин твърдеше, че си умрял. При това знаех… — той се удари с ръка по гърдите — …сърцето ми знаеше, че това не е вярно. Най-после тя ми призна какво е сторила. — След този ден беше престанал да я нарича „майко“.
— Трябваше да ми пишеш.
С нетърпелив жест Джамил отхвърли думите му.
— Бях на петнадесет, когато тя най-после благоволи да ми каже как да се свържа с теб. Какъв смисъл имаше отново да будя чувства с петгодишна давност, които можеха да бъдат прочетени от кого ли не, преди писмата ми да стигнат до теб.
— Аз пък не се осмелявах да попитам защо не отговаряш на писмата ми, макар че започнах да пиша още след пристигането си в Англия.
— Нищо не съм получавал! Баща ми се погрижи за това, пак по желание на Рахин.
— Защо? — изръмжа Дерек. Потисканият с години гняв заплашваше да излезе на повърхността.
— Не искаше спомени. Имаше двама сина и лесно можеше да пожертва единия. Но никой не биваше да й напомня за това.
Дерек отмести очи и тихо заговори:
— Все още помня думите, с които ме отведе на кораба.
— Но тя нямаше право!
— Не — съгласи се меко Дерек. — Но аз помня и пълните й със сълзи очи, когато корабът се откъсна от сушата.
Двамата мълчаливо се гледаха известно време, после Джамил призна:
— Знам. Често я чувах да плаче, когато оставаше сама, но тогава бях млад и непримирим. Заключих сърцето си и не пожелах да разбера, че тя страда също толкова, колкото и аз. Отказах да повярвам, че те обича въпреки онова, което ти стори. Дълго мразих Мустафа, защото беше отстъпил пред молбите й.
— Той имаше много синове. Нищо, че ние му бяхме любимци.
— Не го извинявай, Касим. Получи си заслуженото, когато половината му синове измряха още преди да напуснат харема.
Тази изпълнена с омраза забележка накара и двамата да се усмихнат.
— Не говориш сериозно — отбеляза тихо Дерек.
— Не — призна Джамил. — Но в края на живота си Мустафа горчиво се оплакваше, че са му останали само петима сина и доброволно се е отказал от един от тях. И непрекъснато ругаеше Омар, който единствен беше посветен в историята и го беше посъветвал да уважи волята на своята кадъна.
Когато се обърнаха да чуят коментара на Омар, двамата братя забелязаха, че великият везир незабелязано е напуснал стаята. Усмихнаха се на тактичността на стария човек и се отпуснаха на възглавниците. Джамил предложи на брат си дълго турско наргиле с кехлибарен мундщук, но Дерек отказа. Той се облегна назад в типично английска поза, подпря се на лакът, а с другата ръка обхвана свитото си коляно. Под отворения бурнус просветваше бяла ленена риза с отворена яка, напъхана и плътно прилепнали кафяви панталони. Ботушите му бяха високи до коленете.
Турските шалвари на Джамил бяха широки и удобни. Стигаха до коленете му и не го притесняваха, когато седеше с кръстосани крака, както сега. Беше бос. Носеше туника от зелена коприна без яка, украсена по врата и ръкавите със святкащи скъпоценни камъни. В средата на тюрбана му беше прикрепен изумруд с големината на орех. Тъй като двамата бяха сами, владетелят свали тюрбана и разтърси катраненочерната си коса, която беше с десетина сантиметра по-дълга от тази на Дерек.
Когато очите им се срещнаха, Джамил сериозно попита:
— Ти прости ли й?
— Мисля, че когато опознах Робърт Синклер, можах по-добре да разбера мотивите й. Научих се да го обичам, Джамил, както тя го обича.
— А аз го мразех. Той стана причина да те отнемат от мен. — Владетелят говореше сериозно, без предишната избухливост.
— В началото и с мен беше същото. Мразех всичко английско. Но едно малко момиче ме насочи в правия път. Знаеш ли какво ми каза?
— Как така сираче?
— Дядо ми разпространи тази лъжа, за да обясни на хората как така се появих сам-самичък на вратата му. Баща ми бил английски дипломат и се оженил за майка ми някъде в Ориента. Двамата починали и маркизът трябвало да ме приеме в дома си. Историята беше проста и ми осигуряваше общественото благоволение. О, благоволението… — Дерек тихо се изсмя. — Тъкмо бях навършил дванадесет години, когато едно красиво като картинка слугинче, една малка мръсница, настоя да ми покаже на дело привързаността си.
— Дванадесет? — изпръхтя Джамил. — А аз трябваше да навърша тринадесет, преди баща ми да позволи на робините да ми предложат услугите си.
Двамата с усмивка си припомниха първите си, любовни преживявания, момчешката си плахост и несигурност. След малко Джамил попита:
— А момиченцето, което те обиди?
— Стана най-добрата ми приятелка — засмя се Дерек. Невярващият поглед на Джамил още повече го развесели. — Вярно е, братко. Само благодарение на нея разбрах колко невъзможен съм бил и как съм карал околните да плащат за моята самотност и ожесточение. Бях в Англия, трябваше да живея там, следователно се опитах да извлека най-доброто от положението.
— Но как може да съществува приятел-жена, Касим? Знам, че европейците имат други възгледи по
