въпроса, но ти си само половин англичанин.
— Аз едва бях напуснал харема, Джамил. За мен беше съвсем естествено да бъда по-близо до малката, отколкото до мъжете в дома на маркиз Синклер. Ти правилно подчерта, че европейците гледат другояче на нещата. Дори когато пораснахме, Каролайн и аз останахме най-добри приятели. А когато се върна в Англия — прибави весело той, — възнамерявам да я направя своя жена.
Джамил поклати глава.
— Дълго си чакал с женитбата.
— Човек трябва много внимателно да обмисли тази стъпка, защото тя е за цял живот.
— Да, да, само една жена. — Джамил отново заклати глава. — Нима ще можеш да се задоволиш само с една?
— Чуй ме, Джамил! Много добре знаеш, че европейците обичат разнообразието също като нас. Само че проявяват много повече дискретност. Всъщност аз не бързам да се женя, но маркизът настоява. Иска да види внуци, преди да умре.
— Нямаш ли деца?
— Поне не знам за съществуването им. А ти? Колко станаха твоите?
— Шестнадесет. Но имам само четирима сина.
— Значи след последното ти писмо са се прибавили още три дъщери. Моите поздравления.
Джамил сви рамене. За мюсюлманина дъщерите не означаваха нищо, освен когато трябваше да ги омъжи. Но за разлика от повечето си сънародници той обожаваше момиченцата си. Най-голямото още не беше навършило шест години. И той с горда усмивка обясни:
— Първата ми жена ми роди син, а после и две дъщери. Същински ангелчета, Касим. Най-малкото е едва на три месеца.
— Надявам се да ми ги покажеш. Нали съм им чичо.
— Разбира се — отговори с известно учудване Джамил, защото, ако Касим възприемеше идеята на Омар, той щеше да опознае не само децата но и жените от харема. — Везирът не ти ли разказа? — Видя смаяния поглед на брат си и спря за миг, за да избухне в бесен гняв: — Този стар дявол! Даже не ти е казал защо си тук! Оставил го е на мен!
— Не стигнахме дотам — засмя се Дерек. — Едва успяхме да разменим няколко думи за развъждане на коне.
— Какво?!
— Да, защото ти поднесох в дар два чистокръвни коня.
— На мен? — попита Джамил с чисто момчешко въодушевление.
— Разбира се — кимна Дерек, — Но след като вече засегнахме този въпрос — защо все пак съм тук?
Джамил се поколеба.
— Идеята беше на Омар. Отначало не исках дори да чуя, но той прояви упоритост и накрая ме убеди поне да те попитаме. Ако не бях сигурен, че в дъното на всичко стои Селим, никога нямаше да те повикам. Той ме мрази, Касим. Винаги ме е ненавиждал. Сигурно го помниш. Беше толкова жесток и отмъстителен, много по-лош от Махмуд. Ако му се удаде да ме премахне и да се възкачи на престола, ще убие и децата, и жените ми.
Дерек си припомни Селим и замислено кимна.
— Прав си. Не се съмнявам в това. И каква беше идеята на Омар?
— Да заемеш мястото ми.
Дерек не беше изненадан. Правилно беше предположил, че тази можеше да бъде единствената причина, поради която имаха нужда от него. Но той не можеше да стане следващият владетел на Барка, макар че законът му даваше това право. Не го привличаше нито властта, нито главоболията, свързани с нея. Твърде дълго беше живял като англичанин. Вярно, беше се опитал да внесе в живота си известна доза приключения, като се съгласи да работи за Маршъл и шпионското му учреждение. Но беше съвсем друго нещо да поемеш известен риск, да преживееш някое и друго вълнение и през цялото време да знаеш, че е достатъчно да прекосиш Ламанша и всичко ще бъде свършено. А това приключение никога нямаше да свърши.
— Разбери ме добре, Джамил. Аз не искам да бъда твой наследник. За повечето хора тук съм мъртъв и отдавна забравен и никак не ми се иска да възкръсвам. Но ако Селим успее да ти навреди, аз ще бъда тук и ще помогна на семейството ти да се укрие на сигурно място. Тогава ще играя твоята роля, разбира се. Не е необходимо да ме молиш за това. Но смятам, че първата ми работа е по време на пребиваването си тук да се погрижа за твоята сигурност.
Ала по лицето на Джамил съвсем не се изписа очакваното от Дерек облекчение.
— Ти не ме разбра добре, Касим. Идеята на Омар е ти да ме заместиш не когато умра, а преди да се стигне до това.
Дерек помълча няколко секунди, после тихо промълви:
— Исусе Христе! Знаеш ли какво изискваш от мен? Болката в очите на Джамил показа, че брат му много добре го знаеше. Но този път той погрешно изтълкува реакцията на Дерек.
— Прав си. Искам прекалено много. Не бива да рискуваш живота си. Не и заради мен.
— По дяволите!
— Не, недей! Не биваше да те моля да идваш тук. Не бих го направил, ако ставаше въпрос за самия мен. Но се уплаших за онези, които обичам… Прав си. Опасността е същата, все едно дали съм аз, или ти. Идеята беше на оня глупак Омар.
— Джамил…
— Той е загрижен единствено за Барка и не се интересува колко хора ще пожертва…
— Джамил, млъкни най-после! — изкрещя раздразнено Дерек.
И владетелят на Барка наистина млъкна, макар че никой не си позволяваше да говори така с него — нито Омар, нито майка му Рахин, нито дори любимата му жена Шейла. Но сега това нямаше значение за него. Той почти не го забеляза, а Дерек не би се уплашил дори ако върху му се беше излял гневът на всемогъщия владетел.
— Чуй ме най-после — заговори нетърпеливо Дерек. — Рискът не ме плаши. Свикнал съм да рискувам живота си за доста по-дребни неща. Затова не ми излизай насреща с подобни приказки, иначе ще се ядосам. Но тук става въпрос за друго нещо: нима мога в продължение на седмици, дори на месеци да играя твоята роля, след като не сме се виждали цели деветнадесет години?
Джамил облекчено се засмя и белите му зъби блеснаха.
— Това е по-лесната част от начинанието. Ще ме наблюдаваш в продължение на седмица или на десетина дни, ще изучиш навиците ми, отношенията ми с околните. Омар подробно ще ти разкаже всичко и ще се погрижи да не правиш грешки.
— А когато го няма? Някой ще ме попита нещо, а аз няма да имам понятие какво да му отговоря!
— Слушай, Касим, нали не си забравил, че си върховен господар тук! Можеш да отпратиш всекиго, по всяко време, и никой няма да се осмели да те попита за причината. През изминалите месеци често съм го правил, така че хората няма да се чудят, ако изгониш от залата всички с изключение на немите стражи. А в последно време и те доста пострадаха от лошото ми настроение.
— Домашният арест ти действа на нервите, нали? — засмя се Дерек.
— Цели три месеца! — отговори с отвращение Джамил.
— Много добре. Значи вече знам как ще се справям с критичните ситуации. Но как ще управлявам прекрасното ти царство?
— Омар ще взема решенията. Когато отсъствам, той управлява държавата.
— Следователно ти смяташ да напуснеш палата?
— Точно така. Имам намерение да потърся Селим и смятам да поискам помощта на съименника му, султан Селим. Видели са Селим за последен път именно в неговия двор. Моите пратеници не бяха допуснати до султана, а той не обича да пише писма. Ще замина лично за Истанбул и оттам ще търся мястото, където се укрива Селим. Ако султанът не е осведомен за местонахождението му, шпионите му ще го открият. В това отношение никой не може да се мери с него.
— Чудя се как така отдавна не си заминал за Истанбул.
